продължаваше и вятърът понякога донасяше сладникавата миризма на кръв. Сигурно наблизо се водеше битка и вятърът подсети момчето, че Езикът на поличбите може да му покаже това, което очите му не успяваха да видят.

На седмия ден от пътуването Алхимикът реши да спрат за нощувка по-рано от обикновено. Соколът излетя, за да потърси дивеч, а той извади бидона с вода и го подаде на момчето.

— Ти почти стигна до крайната точка на пътуването си — каза Алхимикът. — Моите поздравления за това, че последва Личната си легенда.

— Но вие ме водите, без да говорите — каза момчето. — Мислех, че ще ме научите на това, което знаете. Преди време вървях през пустинята с един човек, който носеше книги по алхимия, но нищо не успях да науча.

— Съществува само един начин да научиш нещо — отговори Алхимикът. — И това е действието. Именно пътуването те научи на всичко, което трябва да знаеш. Липсва само едно-единствено нещо.

Момчето поиска да узнае кое е то, но Алхимикът вдигна поглед към хоризонта, очаквайки соколът да се завърне.

— Защо ви наричат Алхимик?

— Защото наистина съм такъв.

— А къде са сгрешили другите алхимици, които са търсили злато, но не са успели да го получат?

— Те са се ограничили само в търсенето на злато — отговори спътникът му. — Търсили са съкровището на Личната си легенда, но не са искали да изживеят самата легенда.

— Кое е това последно нещо, което трябва да науча? — настоя да разбере момчето.

Алхимикът обаче продължаваше да наблюдава хоризонта. След известно време соколът се върна, носейки храна. Изкопаха дупка и запалиха огън в нея, за да не види никой светлината на пламъците.

— Наричат ме Алхимик, защото съм алхимик — каза той, докато приготвяха яденето: — Усвоих тази наука от дедите си, които на свой ред са я усвоили от техните деди, и така до сътворението на света. По онова време цялата наука за Великото творение е могла да бъде гравирана върху един обикновен изумруд. Но хората не са обръщали внимание на простите неща и започнали да пишат трактати, тълкувания и философски проучвания.

Започнали също така да твърдят, че познават пътя по-добре от останалите. Изумруденият скрижал обаче продължава да съществува и днес.

— Какво е било гравирано върху него? — поиска да узнае момчето.

Алхимикът започна да рисува върху пясъка и това му отне не повече от пет минути. Докато той рисуваше, момчето си спомни за стария цар и за площада, където един ден се бяха срещнали. Струваше му се, че оттогава са изминали много години.

— Ето това е било гравирано върху Изумрудения скрижал — каза Алхимикът, след като спря да пише.

Момчето приближи и се опита да разчете думите на пясъка.

— Това е някакъв код — каза то, малко разочаровано от Изумрудения скрижал. — Виждал съм нещо подобно в книгите на англичанина.

— Не — отвърна Алхимикът. — Това е като полета на ястребите — не трябва да се опитваш да го проумееш единствено с разума си. Изумруденият скрижал е прекият път към Всемирната душа.

Мъдреците са разбрали, че естественият свят е само образ, копие на Рая. Самото съществуване на този свят е гаранция, че съществува и друг свят, много по-съвършен. Бог го е създал, за да може чрез видимите неща хората да разбират неговите духовни послания и чудната сила на мъдростта му. Именно това наричам Действие.

— Трябва ли да разбера Изумрудения скрижал? — попита момчето.

— Може би ако се намираше в алхимична лаборатория, сега би бил моментът да научиш кой е най- добрият начин да разбереш Изумрудения скрижал. Ала ти си в пустинята. Потопи се тогава в нея. Тя ще ти помогне да разбереш както света, така и всяко друго нещо на повърхността на земята. Дори не е нужно да разбираш пустинята: достатъчно е да насочиш вниманието си към една песъчинка и ще видиш в нея всички чудеса на Сътворението.

— Какво трябва да направя, за да се потопя в пустинята?

— Вслушай се в гласа на сърцето си. То знае всичко, защото ти е дадено от Всемирната душа и един ден ще се върне при нея.

Изминаха още два дни в мълчаливо яздене. Алхимикът бе станал още по-предпазлив, защото наближаваха зоната с най-ожесточени сражения. Момчето се опитваше да чуе гласа на сърцето си.

Никак не му беше лесно да разбере сърцето си. По-рано то винаги бе готово да тръгне на път, а сега искаше да пристигне на всяка цена. Понякога сърцето му часове наред разказваше истории, изпълнени с носталгия, друг път се трогваше от изгрева на слънцето в пустинята и караше момчето скришом да плаче. Когато заговореше за съкровището, сърцето му туптеше по-бързо, а ритъмът му се забавяше, когато очите на момчето блуждаеха в безкрайния хоризонт на пустинята. Никога не замлъкваше, дори и когато момчето не разменяше нито дума с Алхимика.

— Защо трябва да слушаме гласа на сърцето си? — попита момчето един ден, когато бяха спрели, за да нощуват.

— Защото съкровището е там, където ти подскаже сърцето.

— Но сърцето ми е неспокойно — каза момчето. — Сънува, вълнува се и е влюбено в едно момиче от пустинята. Непрекъснато ме разпитва за нещо, а когато мисля за Фатима, по цели нощи не ми позволява да заспя.

— Това е добре. Означава, че сърцето ти е живо. Продължавай да се вслушваш в това, което иска да ти каже.

През следващите три дни те срещнаха няколко въоръжени мъже и забелязаха други да се появяват на хоризонта. Сърцето на момчето заговори за страха. Разказваше му истории, които бе чуло от Всемирната душа. Истории за хора, тръгнали да търсят съкровищата си, но които никога не са ги намерили. Понякога плашеше момчето с мисълта, че може да не достигне до съкровището или че може да умре в пустинята.

— Сърцето ми се опитва да ме предаде — каза момчето на Алхимика, когато спряха, за да починат конете им. — Не иска да продължа пътя си.

— Това е добре — отвърна Алхимикът. — Доказва, че сърцето ти е живо. Естествено е да изпитваш страх, след като си заменил за един сън всичко, което си постигнал.

— Тогава защо трябва да слушам сърцето си?

— Защото никога не ще можеш да го накараш да замлъкне. Дори и да се престориш, че не чуваш това, което ти казва, то винаги ще бъде тук, в гърдите ти, повтаряйки непрестанно това, което мисли за живота и за света.

— Дори и когато се опитва да ме предаде?

— Предателството е удар, който ти не очакваш. Но ако познаваш добре сърцето си, то никога няма да те предаде. Защото ти ще знаеш какви са мечтите и желанията му и ще се съобразяваш с тях. Никой не може да избяга от сърцето си. Затова най-добре е да се вслушаш в това, което казва. За да не успее никога да ти нанесе удар, който не си очаквал.

Момчето продължи да слуша гласа на сърцето си, докато вървяха през пустинята. Започна да разбира неговите хитрости и уловки и да го възприема такова, каквото бе. От този момент нататък престана да се страхува. Вече не искаше да се връща назад, защото един следобед сърцето му каза, че е доволно. „Ако понякога протестирам, то е само защото съм човешко сърце, а сърцата на хората са устроени така. Страхуват се да осъществят най-големите си мечти, защото мислят, че не ги заслужават или пък че няма да ги постигнат. Ние, сърцата, умираме от страх само при мисълта за любов, изчезнала завинаги, за мигове, които биха могли да бъдат прекрасни, а се е получило обратното, за съкровища, които биха могли да бъдат намерени, а са останали завинаги заровени в пясъка. Защото ние много страдаме, когато това се случи.“

— Сърцето ми се страхува, че ще страда — каза момчето на Алхимика една нощ, когато гледаха тъмното небе.

— Кажи му, че страхът от страданието е по-лош, отколкото самото страдание. Сърцето никога не страда, когато търси мечтите си, защото всеки миг на търсене е миг на среща с Бога и с Вечността.