— Всеки миг на търсене е миг на среща — каза момчето на сърцето си. — Докато търсех съкровището си, всеки ден бе озарен от светлина, защото знаех, че всеки един момент е част от мечтата ми да го намеря. Докато търсех съкровището си, по пътя към него открих неща, които никога не съм си представял, че ще открия, ако не бях имал смелостта да опитам невъзможното за един пастир.

Цял следобед след това сърцето му мълчеше. През нощта момчето спа спокойно, а когато се събуди, сърцето започна да му разказва истории за Всемирната душа. Каза, че всеки щастлив човек носи Бога в себе си и че щастието би могло да бъде открито в най-обикновената песъчинка от пустинята, за което бе споменал и Алхимикът. Защото песъчинката е миг от Сътворението и на Вселената са й били необходими милиарди години, за да я създаде.

— Всеки човек на земята има свое съкровище, което го очаква — добави сърцето му. — Ние, сърцата, рядко споменаваме за тези съкровища, тъй като хората вече не искат да ги откриват. Говорим за съкровища само на децата. После оставяме животът да упъти всеки към собствената му съдба. Но, за съжаление, малко са тези, които следват начертания им път. Това всъщност е пътят на Личната легенда и на щастието. И тъй като хората мислят, че светът е пълен със заплахи, той наистина се изпълва с такива.

Тогава ние, сърцата, започваме да говорим все по-тихо, ала никога не замлъкваме съвсем. И се молим думите ни да не бъдат чути: не искаме хората да страдат заради това, че не са послушали гласа на сърцето си.

— А защо сърцата не съветват хората да не се отказват от мечтите си? — попита момчето Алхимика.

— Защото в този случай сърцата страдат най-много. А те не обичат да страдат.

От този ден нататък момчето започна да разбира сърцето си. Помоли го никога да не го изоставя. Помоли го също така всеки път, когато се отдалечи от мечтите си, сърцето да се свива в гърдите му и да дава знак за тревога. Момчето се закле, че винаги когато усети този знак, ще го следва.

Вечерта разказа всичко това на Алхимика. И Алхимикът разбра, че сърцето на момчето се е върнало при Всемирната душа.

— А сега какво трябва да направя? — попита момчето.

— Продължавай да вървиш към Пирамидите — каза Алхимикът. — И внимавай за поличбите. Сърцето ти вече е готово да ти покаже съкровището.

— Това ли е последното нещо, което оставаше да науча?

— Не — отвърна Алхимикът. — Това, което остава да научиш, е следното: Преди да осъществи някоя наша мечта, Всемирната душа винаги ни подлага на изпита ние, за да прецени какво сме научили по пътя към целта. Тя прави това не защото е зла, а за да можем заедно с мечтата си да овладеем уроците, които сме научили, вървейки към нея. Именно в този момент повечето хора се отказват. Това е, което наричаме на езика на пустинята „да умреш от жажда, когато палмите вече са се появили на хоризонта“.

Всяко едно търсене винаги започва с Късмета на начинаещия. И винаги завършва с Изпитание за завоевателя.

Момчето си спомни за една стара пословица от неговия край, която казваше, че най-тъмен е часът преди изгрева на слънцето.

На другия ден се появи първият конкретен сигнал за опасност. Трима воини се приближиха към тях и ги попитаха какво правят тук.

— Дойдох на лов със сокола си — отговори Алхимикът.

— Трябва да ви претърсим, за да видим дали не носите оръжие — каза един от воините.

Алхимикът бавно слезе от коня си. Момчето стори същото.

— Защо носиш толкова много пари? — попита воинът,

като видя кесията на момчето.

— За да стигна до Египет — каза то.

Мъжът, който претърсваше Алхимика, намери малко кристално шишенце, пълно с течност, и стъклено яйце с жълтеникав цвят, малко по-голямо от яйце на кокошка.

— Какви са тези неща? — попита той.

— Философският камък и Еликсирът на дълголетието. Това е Великото творение на алхимиците. Който пие от този еликсир, никога няма да се разболее, а малко парченце от тоя камък превръща всеки метал в злато.

Тримата мъже избухнаха в смях, а заедно с тях се смееше и Алхимикът. Отговорът им се стори много забавен и без да им създават повече пречки, ги пуснаха да си вървят, като им върнаха всичко.

— Но вие луд ли сте? — попита момчето Алхимика, след като се бяха отдалечили достатъчно. — Защо направихте това?

— За да ти покажа един от най-простите закони в света — отговори Алхимикът. — Когато големите съкровища са пред нас, ние никога не ги забелязваме. А знаеш ли защо? Защото хората не вярват в съкровища.

Продължиха да вървят през пустинята. С всеки изминал ден сърцето на момчето ставаше все по- мълчаливо. Вече не го интересуваха нито минали, нито предстоящи събития; единственото, което правеше, бе да наблюдава пустинята и заедно с момчето да пие от Всемирната душа. Момчето и сърцето му станаха големи приятели и вече бе невъзможно единият да предаде другия.

Сърцето проговаряше само за да ободри и окуражи момчето, което понякога ужасно се отегчаваше от тишината на дните. За пръв път сърцето заговори за изключителните качества на момчето — за смелостта му да изостави овцете, за да изживее Личната си легенда, и за ентусиазма, който бе проявило в магазина за кристал.

Разказа му и нещо друго, за което момчето никога не бе узнало — опасностите, през които бе преминало, без изобщо да ги забележи. Сърцето му каза как веднъж бе скрило пистолета, който момчето беше откраднало от баща си, тъй като имало голяма вероятност да се нарани. Припомни му и за оня ден, когато момчето се бе почувствало зле на полето, бе повръщало, а после бе спало дълго. Наблизо го чакали двама разбойници, които се били наговорили да му откраднат овцете и да го убият. Но тъй като момчето не се появило, си тръгнали, защото решили, че е минало по друг път.

— Сърцата винаги ли помагат на хората? — попита момчето Алхимика.

— Помагат само на тези, които са решили да следват Личната си легенда. Освен на тях помагат и на децата, на пияниците и на старците.

— Това означава ли, че вече не съществува никаква опасност?

— Означава само това, че сърцата правят всичко, което е по силите им — отвърна Алхимикът.

Веднъж следобед минаха край лагера на един от клановете. Навсякъде имаше араби, облечени в разкошни бели дрехи, и складирано оръжие. Мъжете пушеха с наргиле и разговаряха за битките. Никой не обърна внимание на двамата пътници.

— Не съществува никаква опасност — каза момчето, след като се отдалечиха малко от лагера.

Алхимикът се разгневи.

— Доверявай се на сърцето си — каза той, — но не забравяй, че си в пустинята. Когато хората са във война, Всемирната душа също чува виковете от сраженията. Никой не е пощаден от последствията на това, което става под слънцето.

„Всичко се свежда до едно-единствено нещо“, помисли си момчето.

А пустинята сякаш потвърди, че старият Алхимик беше прав. Зад пътниците внезапно се появиха двама конници.

— Не можете да продължите нататък — каза единият от тях. — Вие сте в района на битките.

— Отивам наблизо — отвърна Алхимикът, като гледаше воините право в очите. Те замлъкнаха за известно време, а после им разрешиха да продължат пътя си.

Момчето, което бе свидетел на тая сцена, се удиви.

— Вие ги подчинихте на волята си — промълви то.

— Очите са външен израз на силата на душата — отговори Алхимикът.

Истина е, мислеше си момчето. Бе забелязало, че сред многото воини в лагера има един, който не ги изпуска от очи. А беше толкова далече, че дори не можеха да различат лицето му. Въпреки това момчето бе сигурно, че този мъж ги наблюдава.

Най-сетне, когато се готвеха да преминат през една планинска верига, простираща се по целия