започна да й развързва гуменките.
— Трябва да вървим, Джоди. И да се събуем, за да не издаваме никакъв шум.
— Защо?
— Защото ще се качим на тавана и ще пропълзим по един тунел, който ще ни отведе при асансьора.
— Ще се виждаме ли пак с онзи човек?
— Никога вече.
45
От пържолата още капеше кръв, точно както я обичаше. Карч беше толкова гладен и месото бе толкова вкусно, че изпитваше почти религиозно вдъхновение, докато се хранеше. Потапяше всяко парче в пюрето преди да го лапне. Бе напълно погълнат от този процес и се изненада, когато вратата на стаята се отвори. Влезе човек, когото познаваше отнякъде, последван от Винсънт Грималди и шефа на главорезите му Ромеро. Телохранителите държаха пистолети.
Карч остави вилицата в чинията си.
— Вкусно ли е, Джак? — попита Грималди.
— Превъзходно, Винсънт. Малко си подранил.
— Съмнявам се. По-скоро малко съм закъснял.
Джак се намръщи и се изправи. Инстинктивно разбираше, че се е случило нещо лошо и е загазил. Той взе салфетката от бюрото и си избърса устата. После отпусна ръце, като продължаваше да държи салфетката. Съвсем небрежно. Микеланджеловият Давид. До последната подробност.
— Трябва да се обади всеки момент — рече Карч. — Но не бива да си тук, когато…
— Нима? — прекъсна го директорът. — Едно пиленце ми каза, че вече е била тук. И че всъщност си е тръгнала.
Грималди кимна на мъжа, който бе влязъл пръв.
— Претърси го.
Той се приближи и Карч вдигна ръце. Салфетката свободно висеше в дясната му ръка. Мъжът прехвърли пистолета в лявата си ръка и го насочи към корема на Джак, докато с дясната бръкна под сакото му и извади „Зиг Зауъра“. После го претърси и откри заглушителя. Без колебание прокара длани под слабините му и накрая повдигна крачолите на панталона му, за да провери за кобур на глезена. Вършеше си работата професионално, но не достатъчно. Карч през цялото време го наблюдаваше и се чудеше къде го е виждал. Когато свърши, мъжът безмълвно отстъпи до Грималди.
— Какво става, Винсънт?
— Става това, че се прецака, Джак. Пуснал си я да си иде и това ми обърква плановете. Сега ще трябва да я преследвам.
— За какви планове говориш?
След като свали първите три болта, Каси разхлаби последния, внимателно завъртя капака на вентилационната шахта и го остави да виси под отвора. После даде знак на Джоди. Момиченцето се покатери на стола и се прехвърли при нея върху количката за румсървиз. Каси я повдигна, като внимаваше да не загуби равновесие, и й помогна да се промъкне в отвора на шахтата. Коленете на детето се блъснаха в алуминиевия капак и тя замръзна. Но мъжете в съседната стая продължаваха сърдито да разговарят. След като Джоди се скри в отвора, Каси й подаде фенерчето, прошепна й да пълзи напред, изтегли се вътре и забута чантата с инструментите пред себе си.
Пространството беше толкова тясно, че не можеше да се завърти, за да монтира капака на мястото му. Каси насочи момиченцето към главната шахта, като си мислеше, че там ще има място да се обърне и да пропълзи назад, за да завинти болтовете.
Но само около четири метра по-нататък имаше разклонение с подобни размери. Тя погледна към изхода му. Видя светлина. Оттам се носеха гласове. Чу Карч да пита: „Какво става, Винсънт?“.
Каси безшумно подмина разклонението, после влезе заднишком в него и запълзя обратно към спалнята да нагласи капака на мястото му.
Карч се опитваше да разбере какво се е случило. Имаше само едно обяснение.
— Тя ти е позвънила, нали, Винсънт?
Грималди не отговори, също като на предишния му въпрос. Просто го гледаше и от очите му струеше гняв и омраза.
— Виж, Винсънт, не зная какво ти е казала, но те е излъгала. Още не е идвала тук и парите не са у мен. Чакам я, Винсънт. Тя ще се обади и ще се качи тук. Ще взема парите и после двете с хлапето изхвърчат през прозореца. Казах ти, синхрон.
Докато изричаше последната дума, Карч внезапно си спомни за грешката си, когато му бе позвънила Касиди Блак. Зачуди се дали й е било достатъчно, за да се досети за плана му.
— Винсънт, обясни ми какво става тук, моля те.
— Какво има в спалнята, Джак?
— Не „какво“, а „кой“. Хлапето е там.
Директорът кимна на мъжа, който беше претърсил Карч, и той тръгна към вратата. Ромеро отстъпи две крачки вляво, за да има достатъчно пространство за действие. Джак и Грималди просто се гледаха.
— Казвам ти, тя те е изиграла, Винсънт — рече Карч. — Тя…
И млъкна, когато телохранителят се появи от спалнята. Носеше черен сак. Ципът му бе отворен и Джак мерна вътре образа на Бенджамин Франклин. Няколко пъти. Пачки стодоларови банкноти. Карч зяпна. Касиди Блак. Някак беше успяла да направи размяната. Понечи да се втурне към спалнята, но мъжът със сака и Ромеро едновременно вдигнаха пистолетите си и му наредиха да остане на мястото си.
— Момичето беше там — каза Джак.
— Естествено — отвърна мъжът със сака. — Ама сега го няма.
Той отиде при Грималди и широко разтвори двете дръжки, за да се види съдържанието на сака.
— Винсънт, това не…
Не довърши. Не знаеше какво да каже и виждаше, че вниманието на директора е насочено към парите, не към него. Грималди бръкна в чантата и потупа една от пачките, сякаш докосваше по рамото отдавна изгубен приятел. После кимна на главореза.
— Добре, Мартин.
Карч се вгледа в лицето на мъжа. Мартин? Спомни си видеозаписа. Идалго, който пътуваше в асансьора с охраната си. Мартин. Който трябваше да е мъртъв.
— Мартин? — попита той. Всичко му стана ясно.
— Ти си бил — каза Джак на Грималди. — Ти си го инсценирал.
И върна очи към Мартин, който държеше сака в дясната си ръка и вдигаше пистолета с лявата. Спомни си трупа на Идалго на леглото. И куршума в дясното око.
— И ти — рече той. — Ти си очистил Идалго.
Мартин гордо се усмихна. Карч се обърна към Грималди.
— А тя само е взела парите, които си искал да вземе.
Когато за втори път влезе заднишком в разклонението, Каси чу напрегнати гласове от дневната. Не изчака да разбере за какво говорят, а бързо запълзя напред и след десетина секунди видя светлината на фенерчето. Джоди още не беше преминала в главната шахта.
Когато се приближи, разбра причината — шахтата завършваше с метална решетка. Тя се пресегна покрай момичето и опипа краищата на пръчките, за да провери как са монтирани за стената. Бяха заварени. Не можеха да минат оттук.
— Какво… — понечи да попита Джоди, но Каси запуши устата й с ръка и й направи знак да пази тишина. — Какво ще правим? — прошепна детето.
