Погледна през шпионката и видя, че коридорът е пуст. Помисли си дали да провери какво се е случило, или да се обади на Грималди. Реши, че е най-добре да не чака да пратят някого, взе електронната карта от масата в антрето и отвори вратата.
В коридора нямаше никого. Карч внимателно се вслуша. Чуваше се само приглушеният шум на асансьорите.
Каси здраво се държеше за вратата. Бе долепила ухо До пролуката между плоскостите. Беше й се сторило, че чува някой да се приближава, но след това не долови никакъв звук. Изтече минута и тя реши, че е време да Действа. Пусна едната си ръка и извади от задния си Джоб фенерчето. Включи го и го захапа между зъбите си. Насочи лъча към касата, откри лоста за пружините в горния ляв ъгъл и посегна към него. И в същия момент усети отдолу силна въздушна вълна. Асансьорът бързо се приближаваше към нея и заплашваше да я смачка. За стотна от секундата трябваше да реши дали да натисне лоста и да се опита да се измъкне през вратата, или да скочи върху покрива на кабината.
Лампата над един от асансьорите светна и се разнесе тих звън. Карч се огледа и видя двукрилата врата на сервизното помещение. Бързо закрачи натам и се скри вътре.
Задържа едното крило открехнато и надзърна в коридора. Вратите на асансьора се отвориха. Навън се появиха мъж и жена и се отдалечиха в срещуположната посока. Мъжът изглеждаше петдесетинагодишен, жената-на двайсет. Мъжът бръкна под късата й черна пола. Момичето се изкикоти и палаво го плесна по ръката.
— Почакай да влезем вътре, сладурче — каза тя. — Тогава можеш да пипаш където поискаш.
Двамата изчезнаха в стая в дъното на коридора. Карч огледа сервизното помещение. В единия край имаше шкаф за бельо и принадлежности за баня. От другата страна бе служебният асансьор. По средата беше оставена количка за румсървиз, отрупана с мръсни съдове. От тях се носеше неприятна миризма и той реши, че са я забравили тук цял ден.
Джак излезе в коридора и закрачи към номер 2001. Спря при асансьорите, но не видя и не чу нищо подозрително. Извади електронната карта и влезе в стаята.
След трийсет секунди някой повика асансьора на друг етаж и кабината потъна надолу в шахтата. Каси прескочи от покрива върху гредата и отново се прехвърли до вратата. Този път внимаваше да не изпусне сака. Успя да го направи безшумно, после протегна ръка и натисна лоста на пружините. Разнесе се металическо изщракване и двете плоскости се раздалечиха на около сантиметър. Тя вмъкна пръсти в пролуката и отвори вратата.
Излезе в нишата, завъртя се и натисна плоскостите, докато чу същото изщракване. После бързо се насочи към стая 2014. Нямаше представа какво ще прави там. Но когато минаваше покрай номер 2001, внезапно й хрумна нещо и спря. „Синхрон“. Когато му позвъни, Карч бе споменал тази дума, като се обръщаше към някой си Винсънт — навярно Винсънт Грималди, директорът на казиното. Същият Винсънт Грималди, за когото говореше Идалго. Същият Винсънт Грималди, който преди шест години беше шеф на охраната. Но това нямаше толкова голямо значение. Важна бе думата. „Синхрон“. Каси знаеше какво означава. През петте години в затвора я беше срещала поне десетина пъти в кръстословиците. Наглед независими, но развиващи се едновременно събития. Синхрон.
Сега вече знаеше плана на Карч. Преди близо седем години от прозореца на стая 2001 се бе хвърлил човек. Тази вечер неговата любовница — и тяхното дете — щяха да сторят същото. Карч щеше да вземе парите. Вината за всичко щяха да хвърлят върху Каси, обезумялата майка, застреляла колегите и надзорничката си, отвлякла дъщеря си, за да се върне в Лас Вегас и да умре като любовника си.
Хитър план. Знаеше, че би могъл да успее. Но Каси се беше досетила и това й даваше преимущество. Тя се наведе и доближи глава към вратата. Чуваха се далечни звуци от анимационен филм.
Каси леко докосна вратата и промълви:
— Идвам, скъпа. Идвам.
43
Карч размота телефонния кабел от бравите и надникна вътре. Момичето лежеше по корем в края на леглото, опряло глава на ръцете си, като че ли се мъчеше да остане будно.
— Всичко наред ли е, хлапе?
— Къде е татко?
Той си погледна часовника.
— Скоро… съвсем скоро.
Джак затвори вратата, отново омота кабела и на глас се запита:
— Къде ли е проклетата храна?
Отиде при телефона и набра номера на Грималди. Отново му отговориха незабавно.
— Има ли нещо? — попита Карч.
— При мен не.
— Обади ли се за храната?
— Веднага щом разговаряхме.
— Винсънт, твоята четиризвездна кухня не струва нищо. Умирам от глад.
— Претоварени са. Но пак ще им позвъня.
— Добре. И ми съобщи веднага щом някой я забележи.
Той затвори, приближи се до прозореца и удари с юмрук по стъклото. Чудеше се дали ако го разбие предварително, за да направи всичко по-лесно, следователите ще успеят да разберат. Дали действително щяха да съберат парчетата, за да ги проучат? Навярно не. Защо да си правят този труд, след като случаят щеше да прилича на очевидно убийство и самоубийство?
Така че щеше да разбие стъклото и после незабавно да хвърли телата. Първо момичето, след това майката. Класическо убийство и самоубийство.
В сервизното помещение Каси избута количката за румсървиз под една от плоскостите на окачения таван, свали мръсните съдове и се покатери на нея. Протегна ръка към тавана и избута плоскостта настрани. Хвана се за рамката и изпита здравината й. Тежеше петдесет килограма с дрехите, сакът — още девет- десет. Щеше да я издържи. Първо прехвърли чантата, после се вмъкна в тясното пространство между истинския и окачения таван.
Височината му не надхвърляше метър и двайсет. Вътре имаше всевъзможни електрически кабели, водопроводни тръби и противопожарни системи. Но най-много място заемаха вентилационните и отоплителните шахти, които се разклоняваха към всяка от стаите на етажа. Главните бяха широки около метър и бяха достатъчно големи, за да може човек да пълзи в тях. Разклоненията бяха по-малки, но Каси от собствен опит знаеше, че може да се промъкне като държи ръцете си протегнати напред и се оттласква с крака. За Джоди щеше да е още по-лесно.
Планът й имаше сериозни недостатъци. Първият проблем, който я очакваше, бе свалянето на капака на вентилационната шахта в стаята на дъщеря й. Болтовете бяха завинтени откъм външната страна. Имаше намерение да огъне ребрата на капака с малкия лост в сака, да протегне ръка и да развие с отвертка болтовете. Знаеше, че ще е трудно и че ще отнеме време. Ако изпуснеше отвертката или дори някой от болтовете, щеше да вдигне шум, който щеше да доведе Карч право при нея.
Успехът й се основаваше на предположението, че Карч най-вероятно държи Джоди в спалнята, докато той е в дневната. Но ако грешеше и той не се отделяше от момичето, тя нямаше никакъв шанс.
Въпреки всичко това не се отчайваше. Постави плоскостта на окачения таван на мястото й, отново захапа фенерчето и плъзна лъча по главната вентилационна шахта, докато не откри нужното й разклонение. Запълзя натам, като внимаваше да разпределя тежестта си равномерно.
Каси започна да развива болтовете на скобата, която държеше двете части на шахтата. Като мярка за сигурност и осемте болта бяха запоени. Откакто беше стояла на същото място, бяха изтекли почти седем години, но тя все още си спомняше всичко и знаеше, че спойките са нови. Трябваше да напрегне всички
