— Гарантираш го с живота си, Джак. Разбираш ли?

Карч не отговори. Грималди се опитваше да си вдъхне увереност, но за това бе прекалено късно. Джак продължаваше да владее положението.

— Тя казва, че не е очистила Идалго.

— Кой го казва?

— Каси Блак.

— Глупости. Какво друго да каже? Че нещата са се объркали и съм го гръмнал аз ли?

Карч се замисли, после каза:

— Добре. Може би си прав.

— Разбира се, че съм прав. Значи при теб всичко е готово, така ли?

— Да… А, момент. Обади се да ми пратят пържола. Алангле. И…

Той погледна към вратите на спалнята. Оттам се носеше тих звук на анимационна престрелка.

— Какво?

— Дали имат спагети?

— Спагети?!

— Децата ги обичат.

— Не, Джак, тук няма спагети. Хотелът е четири звезди.

— Значи да изберат нещо подобно. И две коли без лед. Да почукат на вратата и да оставят всичко отпред. Кажи им, че сметката е уредена. Никой не трябва да ме вижда Винсънт. Разбираш ли?

— Напълно. Нещо друго?

— Не. Всичко ще свърши до полунощ, Винсънт. Ще имаш парите. Онези от Маями ще получат „Клеопатра“, ти ще командваш парада, а чикагците до го духат.

— Ще съм ти много признателен, Джак.

— Да бе.

Той затвори, после извади от джоба си клетъчния телефон и провери съобщенията си. Имаше две нови обаждания, свързани с изчезнали хора, но нищо друго. Карч знаеше, че по един или друг начин краят на детективските му занимания скоро ще настъпи.

Докато прибираше телефона във вътрешния джоб на сакото си, усети, че вътре има нещо. Спомни си, че бе взел бележника на Лио Ренфроу. Извади го и го разтвори. Преди му бе хвърлил съвсем бегъл поглед. Надяваше се, че вътре ще има нещо за местонахождението на парите. Вместо това откри календари, запълнени с бележки за различни астрологически ситуации. Поразяваше се, че някои хора взимат жизненоважни решения на основата на разположението на звездите, слънцето и луната. Това беше тъпо и случилото се с Лио определено го доказваше.

Прелисти календара, за да види какво е записал Ренфроу за бъдещето, което не бе доживял да види. Когато стигна до особено подробна бележка, написана на днешната дата, се усмихна.

— Значи тази нощ имаме блудна луна — каза Карч. — От десет и десет до полунощ.

Помисли си, че във всичко това все пак може би има нещо вярно. В крайна сметка, тази нощ щеше да донесе на някого лош късмет. Остави бележника, изправи се, отиде до прозореца и дръпна завесите. Макс Фрилинг се беше хвърлил точно оттук.

Погледна към вратите на спалнята. Чу характерния вой на „Роуд Рънър“ и разбра, че койотът се е впуснал в преследване.

Каси анализираше всичко, което й бе казал Карч. Вече бе във Вегас, пак в гаража на „Фламинго“. Седеше с ръце на волана и гледаше стената. Веднъж беше споменал за местопрестъплението и на два пъти каза „тук горе“. Това означаваше, че я чака на двайсетия етаж. По-точно в стая 2014. Местопрестъплението.

Но после за пореден път премисли нещата и се зачуди дали намеците му не целят да я заблудят. Може би Карч знаеше, че го лъже и пътува точно след него. Може би знаеше, че ще се опита да спаси дъщеря си. Отхвърли последната вероятност. От негова гледна точка, той държеше всички карти, затова тя реши, че има предвид нещо друго и затова е избрал стая 2014 за срещата им и предполагаемата размяна на парите за момичето.

Беше абсолютно сигурна, че размяна няма да има. Каквото и да бе намислил, Карч нямаше намерение да й позволи да напусне Лас Вегас с дъщеря си. Ако направете всичко, както искаше той, щеше да намери смъртта си. Карч не оставяше свидетели. Включително и едно невинно пет и половина годишно дете, случайно озовало се във въртопа на фаталните грешки на майка си.

След трийсет минути тя минаваше през казиното на „Клеопатра“ с нова широкопола шапка и решителна крачка. Носеше черен сак, също купен от магазин във „Фламинго“. Вътре имаше повече пари, отколкото в цялото казино. Там бяха и инструментите й, но без пистолет. Ако планът й успееше, нямаше да има нужда от оръжие. Ако й потрябваше оръжие, вече щеше да е загубила.

Трябваше да приеме, че стълбището се наблюдава. Нямаше друг начин да стигне горе без ключ. Затова се запъти право към асансьорите на „Юфрейтиз“ и натисна бутона.

Преди асансьорът да пристигне, във фоайето влязоха две двойки, а Каси искаше да се качи сама, така че изчака още няколко души, реши да рискува и влезе заедно с някакава жена, която носеше пластмасова чаша с монети от казиното. Изчака я да избере етажа си — за щастие се оказа шестият — и натисна бутона за деветнайсетия.

Докато пътуваха, тя си погледна часовника и видя, че е десет. Щом жената слезе, Каси натисна бутоните за седемнайсетия и осемнайсетия етаж. После си свали шапката и я преметна върху камерата в горния ъгъл.

Извади от задния си джоб шперцовете и ги захапа, преметна дръжките на сака през ръка и стъпи с един крак върху парапета, който минаваше покрай едната страна на асансьора. Притисна гръб към ъгъла и постави другия си крак върху задния парапет. После се зае да отключва капака на тавана.

Асансьорът спря на седемнайсетия етаж и вратите се отвориха. Каси погледна пустия коридор, без да спира да работи. Неудобната поза я затрудняваше. Вратите се затвориха и асансьорът продължи нагоре.

В момента, в който пристигна на осемнайсетия, ключалката изщрака и тя бутна капака и го отвори. И в същия момент в асансьора влезе някакъв мъж. Не можеше да му предложи правдоподобно обяснение. Вратите зад гърба му започнаха да се затварят, но той внезапно протегна ръка и ги спря.

— Май ще е по-добре да се кача на следващия — каза мъжът.

— Благодаря — отвърна Каси, все така захапала шперцовете.

Не знаеше какво друго да отговори. Вратите се затвориха. Тя прехвърли сака през широкия шейсетина сантиметра отвор, после се изтегли на ръце и се покатери върху покрива.

Асансьорът отново потегли нагоре. Тя бързо затвори капака и ключалката изщрака. Каси се изправи със сака в ръце и зачака. Когато асансьорът спря, тя скочи върху желязната греда, отделяща двете съседни шахти. След няколко секунди асансьорът започна да се спуска и я остави стъпила върху петнайсетсантиметрово парче метал на деветнайсет етажа над земята.

Вратите на коридора бяха на известно разстояние и с около метър и осемдесет по-нагоре. Каси бавно запристъпва по гредата към предната стена на шахтата, после се изкатери по стоманената поддържаща клетка на асансьора.

Щом стигна равнището на вратите, протегна ръка, хвана се за едната и стъпи с крак върху десетсантиметровия перваз. При прескачането сакът се плъзна по ръката й и щеше да падне долу, ако не го бе хванала за дръжката. Тежката от парите и инструментите чанта се удари в металните врати. Звукът високо отекна в шахтата. Каси се вцепени. Кънтежът трябваше да се е чул също толкова силно и навън в коридора.