Уилям Сароян

Велосипедистът от Бевърли Хилз

Изминал съм с моя кадилак над сто хиляди мили, обиколил съм цялата страна, прекосявал съм я от Тихия до Атлантическия океан и обратно. Но пътувал ли съм вечер, то винаги е било в самота, отчаяние, скръб и други състояния, съпровождащи края. Защото един край загатва друг, а краят на деня подсказва края на живота, особено ако си на път. Краят на живота припомня за грешките в него и на човек му се дощява да е знаел повече.

Почти винаги пътувам сам. Това е едно от предимствата на автомобилиста. Някои пътувания са като любовни приключения, затова трябва да са лични. Човек е влюбен в толкова много неща, пръснати в безреда по цялата страна. Качва се на колата и се запътва към тях, за да ги срещне отново и никого не желае да има край себе си. Човек може да е влюбен в улици, села и градове; в железопътни линии, телеграфни стълбове, къщи, веранди, поляни. И може да тръгне да търси ново подреждане и систематизиране на всички тези неща и на хората в тях.

По този начин автомобилът на човек става нещо като запазеното му място в църквата, само че в храма на света. Затова съм се ядосвал винаги, когато колата ми отказва да работи, както съм очаквал. Подобни неуспехи изглеждат като провал на собствената ми душа в търсенето на истината. Бих могъл да я търся и по всякакъв друг начин, но автомобилът придава на търсенето простор и дълбочина. Истината не е в пейзажа, но пък не е и извън него. Моята кола е различна от която и да било друга кола на света. Тя е моята кола и е като самия мен.

Преди да навърша шестнайсет години, съм имал много велосипеди. Нямам представа какво е станало с тях. Спомням си обаче, тъй безмилостно ги яздех, че вечно се повреждаха. Спиците на колелата постоянно се отпускаха и колелата се разцентроваха. Често се късаха веригите. Натисках кормилото тъй силно при рязкото потегляне, при спринтовете и на острите завои, че то се разхлабваше и трябваше непрекъснато да го подтягам. Но най-важното, когато става дума за моите велосипеди, бе начинът, по който карах, мислите, които ми хрумваха, и музиката, която звучеше в мен.

Преди всичко, купувах си велосипедите винаги от втора ръка. Бяха солидни, устойчиви, скоростни и практични. Яздех бързо и стилно. Чрез колоезденето съм открил много неща за стила. Стила на писане, имам предвид. И стила във всяко нещо. Никога не съм яздел за развлечение. Карах, за да стигна донякъде и това съвсем не означава от дома ми на Сан Бенито във Фресно до Народната библиотека. Това означава, че яздех, за да се добера до някъде самият аз. Не го правех просто тъй, за да се мотая. Понякога след цял ден усилено каране си отпочивах на него по пътя за дома, за вечеря и сън. Плъзвах се леко наляво на седлото, въртях педалите само с левия крак, а другия подгъвах на рамката, като оставях велосипеда да криволичи наляво-надясно. И ето какъв стил усвоих — да се движа и при това бързо. Научих се да усещам как се движа, как се държи велосипедът ми, къде се намирам, къде ще стигна скоро и къде по всяка вероятност ще се окажа в края на краищата.

В края на краищата винаги се оказвах у дома — за ядене и сън.

Човек може да открие стил в много неща, но аз усвоих моя чрез нещата, с които се движех, а тъй като и писането е нещо, подвластно на движението, струва ми се, имал съм късмет да се науча именно по този начин.

Велосипедът може да бъде важен атрибут в не по-малко важен ритуал. Ритмичното и уверено натискане на педалите скоро доставя на велосипедиста ценното усещане за темп и ритъм и съблюдаване на точно разчетеното време.

От ритъма произтичат много неща, ако не и всички. Физическата дейност предизвиква дейност от друг порядък — дейността на ума, спомена, въображението, мечтата, надеждата, реда и т.н. Физическата дейност освен това поражда и точен усет за грация, пластичност, изпълнителност, овладяна енергия, непринуденост и т.н. Дейността на въображението кара велосипедиста да почувства неограничените възможности, които крие всяко нещо. Той разбира, че има много разнообразни и превъзходни начини за резултатна езда и тази представа за начините и сравняването им събужда нова представа — за възможностите, които предоставят всички останали дейности. Освен това въображението поражда музиката и спомена.

В ранния период на това търсене чувах много велики симфонии, ненаписани от никой композитор и неизпълнени от ни един оркестър. Мисля, че това е разбираемо. Те просто, така да се каже, ме спохождаха. По рождение съм неспокоен и имам голямото желание да остана завинаги такъв. Никога не ми се е струвало, че е достатъчно вече, че мога да спра. Искаше ми се да стигам до все повече и повече неща. Това би трябвало да ме измори, но всъщност винаги ме е освежавало и укрепвало. Исках да се движа и когато нямах тази възможност, това ми даваше сила от друг порядък. В резултат желанието ми да се движа нарастваше още повече. Исках да търся и го правех.

На път откривах всички онези неща, без които никога не бих могъл да стана писателят, който съм. Нямах още шестнайсет години, когато — от продължителното колоездене — се добрах до много неща за стила, скоростта, пластичността, целта, стойността, формата, завършеността, здравето, настроението, музиката, дишането и накрая — и може би най-доброто от всичко — за връзката между началото и края.

Очите ми (чрез които живея дори повече, отколкото от хляба, чрез които животът има причина, цел и надеждата за пълноценност) биваха постоянно връхлитани от стихиите, особено през онези три години, когато си изкарвах прехраната с велосипеда. Не виждах ясно, цялото ми умение на велосипедист пропадаше и се озовавах спрял край пътя, все още крепящ велосипеда под себе си и се мъчех да си възвърна ясното зрение.

Вятърът непрекъснато замъгляваше погледа ми с разни неща и правеше всичко възможно да ме ослепи веднъж за винаги. Надигаше от земята прахоляк, песъчинки, насекоми, сажди, пепел и какво ли не още. Всичко това се носеше из въздуха и ми влизаше в очите. Вятърът непрекъснато ми създаваше главоболия. Разни мушици попадаха в очите ми и те сълзяха, за да се промият. Минаваше доста време, докато си избистря погледа. Прахолякът — или каквото и да било — винаги ме принуждаваше да спирам, а не обичах това. Веднъж си купих защитни очила, поносих ги, но нямаше никаква полза. Те само ми пречеха. Захвърлих ги и пак подкарах така, надявах се само да няма вятър. Но едва ли е имало поне един цял ден, без нещо да ми влезе в очите.

Обичах вятъра, стига да не ми създаваше толкова неприятности с безобразията си. Повече от всичко имах нужда да виждам ясно. Ето до какво се стигаше: за да мога да се движа — което ми беше работата, — трябваше да виждам къде вървя. А лошата видимост ме принуждаваше да спирам. Спирането беше провал. Не мога да понасям неудачите. Винаги са ме вбесявали. И досега е така. Успехът ми като телеграмен раздавач зависеше от очите ми, а той бе неотделим от стремежа ми да стана продуктивен писател. Затова разчитах толкова много на доброто си зрение.

Понякога заслепяването, отчаянието и гневът ми ставаха тъй силни, че ми идваше да захвърля всичко: да върна униформата и фуражката, да пратя велосипеда по дяволите, да седна в Народната библиотека и да посветя цялото си време на книгите. Там щях да бъда на завет от вятъра, с необезпокоявани очи. Но това не биваше да стане.

Преди всичко заради парите, които ми носеше тази служба. И които бяха нужни за семейство Сароян.

На второ място, имах нужда да извършвам някаква дейност на този свят, което бе нужно за писателя.

Трето, имах нужда непрестанно да се движа и да продължавам наблюденията си над ритъма, темпа, скоростта и ползата. Това щеше да ми помогне да разбера кой съм, кой ще бъда и как. Голямо удоволствие ми доставяше да наблюдавам вятъра, втурнал се през евкалиптите. Струваше ми се истинска музика да го слушам, като се провира между листата. А най-хубаво от всичко бе, като се разбушуваше и ставаше безотговорен — налиташе стремително, замираше внезапно, внезапно се възземаше, понасяше се във вихрушка, стремглаво се втурваше напред, спираше, обръщаше се и хукваше назад.

Понякога вятърът ставаше тъй силен, че едва си пробивах път с велосипеда, но не вярвах да ме спре окончателно, освен мошенически, ослепявайки ме с прахоляк. Често пъти той едва не ме отнасяше, но винаги успявах да се задържа.

В дъждовно време вятърът ми създаваше други грижи. Кой ти гледа, че съм бил мокър от глава до пети, но не виждах нищо, като ми влизаше вода в очите. А замъгленият поглед е нещо едва ли не по-лошо и от

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату