вървят заедно и са спътници на смъртта. Докато е жив, човек трябва да избягва натрапчивото присъствие на смъртта, защото и без това неизбежните затруднения са повече, отколкото може да понесе, и е трудно да ги пригоди към стила, с който живее и работи.
Човек копнее да принадлежи към благородно, уважавано, интелигентно, красиво, елегантно, полезно, смело, одухотворено, богато, мило, здраво и очарователно семейство, но неизменно открива, че неговото не е такова. Ако забележи в него благородство, забелязва, и то в много по-голяма степен, липсата на благородство. Същото важи и за другите неща. Винаги лошите неща са повече от хубавите. Един от рода бил слабоумен. Втори нечестен. Трети с грозно тяло и лице, грозен по природа. Друг бил превзет. Още някой бил страхлив като заек. И така нататък. Никак не е лесно да свикнеш с истината, че човешката раса е от същия нисш порядък, като животните, или че родът ти не е много по-добър от човечеството като цяло.
Естествено е за новодошлите да очакват много от семейството, към което принадлежат.
В края на краищата реших, че трябва
Когато престанах да изисквам нещо от когото и да било, освен от себе си, почнах да откривам у другите много неща със стойност, които дотогава не бях забелязвал и почнах да гледам на нищожните неща с радост и обич.
Това е едно важно постижение в духовното развитие, защото, когато става дума за придобиване на ценни качества, истина е, че човек сам по себе си може да представлява цялата човешка раса. Недопустимо е или поне неуместно да предявяваш изисквания към когото и да било, освен към себе си. Нищо няма да излезе от това. Човек не бива да е взискателен към родителите си, брат си или сестра си, към жена си или децата си. Човек трябва да е взискателен единствено към самия себе си, а към останалите да проявява любов и разбиране или и двете.
Но достигането на съвършенство винаги е ставало единствено чрез опита и премеждията. Недостатъците са нещо постоянно и непреодолимо, тъй че забелязвайки ги у другите с хумор, разбиране и обич, намираме и собствените си недостатъци по-леко поносими.
В нашия род е имало невероятно глупави хора, имало е и прекрасни. Прекрасните са умрели, но не са забравени. Слушал съм за нищожните да се разправя със срам и съжаление, за чудесните — с удоволствие и благодарност. Но дори чудесните не са нещо изключително. Тяхната слава е ограничена и лишена от стойност.
Колкото до сегашните ми роднини, те просто не са нищо особено. Повечето от тях са глупави или безполезно умни, физически отпадъци и непривлекателни, неодухотворени, безчувствени, безразлични, равнодушни и лишени от особени качества, които да дават някакъв смисъл на съществуванието им.
Изглеждат като неродени души, които идват и си отиват, без някой да забележи, че са идвали и са си отишли.
Сред тези хора, които представляват моя род, аз съм чужденец. С никого от тях не мога да говоря съдържателно. Разговорите неизменно се свеждат до неща, не само отегчителни, но и просто вбесяващи. Липсват им всякакви стремежи. Никакво влечение към истината, честта и достойнството. Ядат, спят, работят, изкарват пари, събират пари, мечтаят за пари, тормозят се за пари.
Религията на моя род винаги е била съвсем лична. Ние не сме неверующи, но дълго сме предпочитали да пазим своята религия за себе си. Вярно, на времето — през 1801 година — един от нашите хора заминал на поклонение в Ерусалим, но в рода ни се говори, че не е бил искрен, защото по пътя сключил значителен брой износни сделки и на връщане прекарал доста време в Константинопол — град, който по онова време много повече, отколкото сега, бил известен като място на удоволствията. Независимо от това, откакто се върнал, до края на живота му, той бил уважаван както подобава на поклонник.
Родът ни тачи своя бог, но отношението към него подсказва, че го смятат за един от някогашните членове на рода. Въпросът за Христос, неговия разум и мъдрост са били внимателно проучени и намерени за недостатъчно сигурни.
Ако изобщо сме зачитали някакви светци, те са били хора от нашия род, около които с годините били измисляни безброй лъжливи предания, превърнали се с времето в занимателно евангелие.
Един от тези светци бил момче на име Кисак, което умряло на единайсет години. То било най-хубавото, най-умното, най-блестящото момче, което някога е живяло.
Но този свят и живот били прекалено груби, за да може да ги понесе, това е всичко.
Други двама са близнаците Ара и Аракси Сарухян: по онова време, пък и досега, това име е останало в някои клонове на рода ни. Ара бил мургав, с черни очи и коса, Аракси светла, синеока и червенокоса. Двамата били произведени светци заради тяхната хубост, ум, приликата помежду им, тяхното нахалство и презрение към законите и действителността. Аракси се омъжила дванайсетгодишна за кюрд, родила му трима сина и три дъщери и по този начин внесла в рода ни кръвта на кюрдската нация. Като навършил двайсет и седем години, Ара напуснал бащиния си дом пиян — станал и излязъл. Говори се, че заминал за Индия.
Това са измислици. Всеки в рода ни знае, че са измислици и въпреки това и досега се разправят различни варианти, а се появяват и нови измислици. Отначало не им вярват, после ги възприемат като чиста истина. Ако човек на десет години е чувал собствения си баща да разправя някаква басня, колкото и невероятна да му се е струвала тогава, с течение на времето е склонен да я приеме, макар и само защото той самият е чувал да се разправя.
А между истинността на самата басня и реалността от разправянето й човек не долавя достатъчно разлика — кой има основания да разруши старата църква, само за да построи нова?
Родът ни сам по себе си бе църква и част от религията ни бе да се разказват измислици, а това показва известен ум, въображение, което е с цел да се издигне равнището на семейството.
Тези измислици са се раждали в Битлис, град, изолиран високо в планината, през дългите многоснежни зими и през дългия жарък покой на лятото.
В Битлис официално не съществуваха никакви светци.
Имахме един във Фресно. Но дори и той не беше канонизиран.
В дома, който наехме на Сан Бенито, на пианото в гостната имаше тебеширено бяла отливка с големината на машинописна страница. Беше барелеф на старческа глава, боядисан после в кафяво. Който и да е бил този човек, в представите ми той най-много приличаше на светец. От осемгодишната ми възраст насам тази отливка ми е пред очите и досега е запазила същото значение за мен.
Първия път, като я забелязах на пианото, почти не й обърнах внимание. Една почти квадратна плоча, на която някой е отредил специално място в къщата — другото не ме занимаваше. Струва ми се, тогава си помислих, че плочата със строгите си очертания съдържа някаква красота и заслужава да й бъде отредено специално място, където ще се забелязва и ще упражнява известно влияние. И плочата наистина ми въздействаше. И не малко, смятам.
Един ден случайно забелязах, че е нещо повече от изображение. Станах от стола пред пианото и го разгледах. Беше глава на старец с дълга, но подрязана брада в три-четвърти профил. Това също ми се стори не случайно — че изобразява глава на старец. Не случайно бе и това, че старецът изглеждаше сериозен и печален. Веднага се досетих какво представлява. Реших, че трябва да е някой от рода ни.
Оттогава, когато ми се случваше да се ядосвам или объркам, приискваше ми се да погледна стареца. Отивах до пианото, качвах се на столчето и го гледах, докато ми мине. Само от гледането на гравирания силует се успокоявах и душата ми се примиряваше с моето собствено невежество и незначителност. Дълго време нямах нужда да зная нещо повече за този човек, но един ден заприказвах с баба ми Люси за него.
— Кой е той? — попитах я.
— Киркор Просветителя — отвърна тя на арменски, което на този език звучи Лузаверич. Както и да се произнася или пише на английски, то означава осветител или буквално „който хвърля светлина“. Баба ми не го наричаше свети Киркор, но съм чувал на английски да го наричат св. Грегъри Просветителя. Тъй или иначе, става дума за едно и също лице. Барелефът с лика му бе намерил място в дома, където живеех, очите ми намираха място в образа на отливката и в последна сметка моето въображение, невежество, незначителност и копнежът ми за много други неща даваха реалност на гравюрата: тя бе аз самият, тя бе
