Продължихме си работата и скоро всеки от нас имаше почти пълен джоб с монети. После отидохме в магазина и похарчихме част от тях за бонбони и други желани неща.
Като се стъмни, решихме, че за днес е достатъчно и можем да се прибираме. Като наближихме приюта, заварихме страшна бъркотия, защото сметнали, че сме се загубили, откраднали са ни или сме избягали.
Предадохме парите, но не получихме благодарности.
Известно време мислехме, че ще се наложи да минем без вечеря, след като не сме дошли навреме и всички вече са яли, но накрая готвачът ни донесе по една чиния и ние седнахме мълчаливо да ядем в празната столова.
Години по-късно реших да напиша пиеса. Написах я и я нарекох
— Виж сега, ако едно момче има пет ябълки и раздаде две, колко ябълки му остават?
— А какви са били ябълките? — пита момчето. Учителката говорила с директора за това. А директорът я посъветвал:
— Оставете го и
Тогава момчето почва да задава въпроси, измежду които е и следният:
— Какво е улица?
Това беше през 1935 година. Бях за втори път през живота си в Ню Йорк, двайсет и седем годишен. Имах публикувана книга с къси разкази. Бях известен. Вече две години бях известен. Преди публикуването на „Дръзкият младеж на летящия трапец“ в „Стори Магазин“ също бях известен, но не като писател. Бях известен като самия аз. Няколко дни след публикуването на разказа станах известен и като писател. Колко известен може да бъде човек? И каква е ползата от това?
Все пак не бих пренебрегнал славата си. Постигнах я, извоювах я и сега й се радвам. Името ми е познато на милиони непознати за мен и ми е приятно, че е така. Срещал съм хиляди хора, които не бих срещнал, ако не бях известен, и това също ми е приятно. Писането ми е небрежно, но като цяло е нещо хубаво, нещо, което е част от самия мен, нещо, което никой друг писател не притежава.
Какво е това нещо?
Това е любовта към улиците. Любовта към нашия свят и нашия живот, който накрая за всекиго от нас остарява и се разрушава, за който всеки съжалява или трябва да се срамува.
Нашият уют са улиците, пътят, който избираме, времето, което прекарваме там, другите странници, които срещаме в светлината на деня, в електрическото осветление на нощта, във вятъра, в дъжда, в снега — суровите, сиви улици, където живеем и започваме всичко, където ослепяваме или проглеждаме.
Веднъж на път за в къщи от училище Секуоя в Оукланд, където учех в първи клас, чух едно момче да плаче. Беше на моя възраст и някой от семейството му бе починал, може би майка му или баща му. Момчето стоеше на верандата. Пред къщата бе спряла катафалка. Аз стоях сам на улицата, а на верандата стоеше момчето — само. Чувах го да плаче. Видях мъжете да изнасят ковчег от къщата, да пресичат верандата, после да слизат по стълбите. Момчето ги последва, облечено в най-новите си дрехи. Мъжете плъзнаха ковчега в катафалката. В сърцето си се разплаках за умрелия непознат, тъй както плачеше момчето.
Какво е улицата? Това е мястото, където живите плачат, където мъртвите си заминават в мълчание към своя вечен покой.
Смъртта ужасно ме разстройва. Смъртта ме поболява. Смъртта ме вбесява. Смъртта и мръсотията ми пречат да мисля. Смъртта на улиците предизвиква желание да зная повече.
Разплаканото момче ме накара да се замисля как да му върна покойния близък. Риданията му ме караха да искам да открия как да го сторя. Струваше ми се, че все нещо може да се измисли, за да се върне назад покойният. Продължих да мечтая за такова изобретение, разстроен от страданието на момчето, мислейки за нуждата му от обич.
Като се върнах в приюта, продължавах да мисля за изобретението, ровейки из боклуците, които трябваше да бъдат изнесени следната сутрин, и намерих две празни консервни кутии. Махнах етикетите, на които имаше отпечатани червени домати. Издълбах две дупки в пръстта. Сложих във всяка по една кутия, като изравних отворите им със земята. Напълних едната кутия с вода и седях там целия следобед, мислейки как да накарам водата от пълната кутия да се прелее в празната до нея. Мислех, че по този начин ще си отговоря на проблема за момчето.
Ако можех да накарам водата от пълната кутия да се прелее в празната, несъмнено момчето щеше да може да си възвърне покойния. Да си възвърне обичта. Седях и мислех. Как да накарам водата да се прелее сама от пълната в празната кутия? Това бе проблемът. Съсредоточих се над него, като гледах напрегнато двете кутии, надявайки се любовта да направи това просто чудо. Вярвах, че любовта може да го стори. Чаках, размишлявах, спомнях си, съсредоточавах се. Утъпках пръстта около отворите на кутиите, смятайки, че това може да помогне. Представих си радостта на момчето да види отново родителите си да крачат по улицата, без да знае как се е случило това, без да знае, че аз съм го сторил.
Водата си стоеше там, където беше. Празната кутия си оставаше празна.
Извадих пълната кутия от земята и излях водата в празната. Като се напълни, извадих и нея от земята. Почнах да преливам водата от едната кутия в другата. После я излях в едната дупка. Върнах се до крана, напълних и двете кутии с вода и ги занесох пак на същото място. Сега и двете кутии бяха пълни, но нищо не бях измислил. Мисленето и любовта не можаха да родят нещо невъзможно, както се бях надявал да стане. Седнах на земята до кутиите и дълго време ги гледах, мислейки задълбочено. Припомнях си момчето и страданието в сърцето му — защото е загубило някого, защото е загубило източника на любов. Пред очите ми стояха двете кутии, пълни с вода. Излях водата от едната кутия в пръстта и пак я видях да изчезва.
Проблемът си оставаше ясен и прост: да накарам водата от пълната кутия да се прелее сама в празната.
Този път не поставих кутиите в дупките, а на повърхността. Бяха на не повече от двайсетина сантиметра една от друга. Но водата не се преливаше. Не изчезна от едната кутия, за да се появи в другата. Едната оставаше пълна, другата — празна. Сложих ги една до друга, надявайки се това да помогне.
Отчаяно исках да стане така. Трябваше да го постигна. Трябваше да я накарам да се премести. Още чувах плача на момчето. Още го виждах, като върви след катафалката.
Но нищо не ставаше.
Излях водата от празната кутия и гледах как се попива в земята.
После ритнах едната кутия, след нея и другата. Ритах ги пред себе си, докато прекосих целия двор.
В играта се включиха много момчета, които познавах само по физиономия, а не по име, и заритахме кутиите напред-назад, докато се смачкаха и вече не можеха да се напълнят с вода.
Изобретението се провали. Мъртвият не се възвърна. Смъртта си оставаше смърт. Когато иззвъня камбаната, отидох в столовата да вечерям. При тези обстоятелства не ми оставаше нищо друго.
Не проследявам света улица по улица, защото никога не съм живял, вървял или писал по хронологичен ред. В началото преживях края, живях средата, изживявах началото, всичко наведнъж и заедно и в средата бе същото, както и в края. Никога не съм имал време или нагласа да изживея само средата в средата, или началото в началото.
Разхождах се по всички посоки из улиците, живеех в тях по всяко време. Пишех по всякакъв начин за времето си, което всъщност не бе мое, а ничие, каквото е и времето на смъртта. Държах на порядъка, държах и на самия себе си. Редът, който бях открил, бе редът на безредието. Това, което станах или което излезе от мене, не беше мое.
Първата улица, преди всички, беше пътят.
Конете бяха впрегнати, фургонът натоварен с вещите на баща ми, майка ми седна на седалката отпред, а двете ми сестри, брат ми и аз се настанихме отзад. Баща ми се качи на фургона и седна до майка ми. Взе поводите и подкара. Конете потеглиха по селския път.
Гледах назад и виждах къщата, заобиколена с лозя. Бяхме живели там, но не можех да си я представя. Денят миришеше на жега, прах, трева и вода. Фургонът се клатушкаше. Баща ми подвикваше на конете. Задрямах.
