Няколко години преди смъртта си майка ми каза, че вечно ще помни тази жена и ще благодари на бога за нея.

Друг приятел от кораба бил един рус норвежки моряк, който свенливо поел грижата да носи храна на майка ми, усмихвал й се и носел на ръце сестрите и брат ми. Майка ми казваше, че ако някога е обичала някого, то е било този човек. Всеки път като се отбивал при нея, той й казвал няколко думи на норвежки, тя му отвръщала на арменски и скоро си тръгвал. Всеки ден по време на пътуването й носел храна и обичта си.

Кои са тези хора? Папча, сирийката, младият норвежки моряк? Те са моето семейство. Те са хората на обичта.

Човек не бива да мисли лошо за рода си. Това е основно правило, благодарение на което може да постигне самоутвърждаването си като личност или илюзията, че го е постигнал, което в края на краищата е почти същото. Редно е човек да мисли добре за рода си, независимо какви хора ще се окаже, че са, защото, ако човек забелязва единствено посредствеността на хората от рода си, това означава, че самият е посредствен и му липсват интелигентност, вкус, въображение и най-важното от всичко — любов. Ако човек смята рода си надарен с тези качества, то родът му положително има някаква стойност в едно или друго направление — дори това да е само способността му да оцелява например, което не е малко. Просто да издържиш, означава да запазиш надеждата за величие и самото достойнство. Надеждата за тези неща е тъй съществена, както и самите те, защото ако ги нямаш, можеш да ги постигнеш, а ако ги притежаваш, можеш да ги загубиш.

Реших много отрано да обичам рода си и да виждам във всеки от членовете му нещо неповторимо и скъпоценно, независимо от очевидността на жалките и неприятни неща. Не мисля, че когато съм писал за тях, някога съм лъгал — просто спирах вниманието си на нещата, които ценя и предпочитам, и избягвах онези, към които не изпитвам добри чувства и снизходителност. В края на краищата писателят си създава семейството, нацията, културата и дори собствената стойност и мисля, че аз най-сполучливо от всеки друг от рода Сароян съм го създал, което личи в цялото ми творчество и особено в малката книжка, наречена „Казвам се Арам“1.

Ако ми бяха предложили сам да си избера име, мисля, че бих избрал Арам. Юношеските и младежките години на вуйчо ми Арам ми бяха направили силно впечатление, обожавах го за неговата енергичност и хумора му, пък и самото име вървеше със Сароян. Двете доста добре си подхождаха. Дълго време Арам е било любимо арменско име. По различни арменски вестници, списания и книги съм намирал героични рисунки на множество арменци, които са носели името Арам, и обичам всичките недостоверни легенди, които свързвах с това име.

На Арам от книгата ми „Казвам се Арам“, дадох фамилията Гарогланян — това е било моминското име на баба ми Люси, докато, единайсетгодишна, се омъжила за Минас Сароян. Той бил тогава двайсет и една-две годишен. Кръстих сина си Арам, защото бях свикнал с това име като със свое собствено и понеже бе твърде късно аз да се нарека така, исках поне той да го носи.

Имаше обаче в живота ми време, когато не можех да понасям рода си и името Сароян.

Мислил съм да избягам от къщи. Мислил съм да си сменя името. Мислил съм и да се оженя възможно най-рано, за да си създам сам семейство със свое собствено име. Тези тревожни хрумвания ме обхванаха, като бях осем-деветгодишен и продължиха до деветнайсет-двайсетгодишна възраст, но с течение на времето ме вълнуваха все по-малко и след като навърших трийсет, а после и четирийсет години, вече ги смятах за глупост.

Стана ми ясно, че от промяната на обстоятелствата и на името аз самият няма да се променя. Обстоятелствата ще бъдат различни, името ще бъде друго, но аз ще си остана същият, какъвто съм. Същите ще си останат и препятствията по пътя да стана това, което искам да съм. Никога през живота си не съм помислял да се отрека от националността си. Когато понякога семейството ми ме дразнеше, дощявало ми се е да се отърва от тях веднаж за винаги, но това чувство никога не се е задържало много дълго.

Веднъж, като продавахме заедно „Фресно Ивнинг Хералд“, братовчед ми Хаиг Сароян каза на Джордж Риекас, че той, Хаиг, е американец. Аз му казах, че ние всички сме американци, но че Риекас се интересува от националността на семейството на Хаиг, което беше арменско. Хаиг отвърна: „Не, моята националност не е арменска. Снощи се скарахме с татко и аз избягах от къщи.“ Няколко дни по-късно той обаче ми каза, че неговата националност отново е арменска — сдобрил се с баща си.

От време на време името Сароян ми се струваше нелепо, както става с всяка дума, ако почнеш да мислиш дълго за нея. И разбира се, не името бе глупаво, а аз самият, глупаво беше безсилието в стремежа ми да живея пълноценно. Името само по себе си не представляваше нищо. Нищо не означаваше. По същия начин можех да се казвам и Мъд, както бях писал веднъж.

В дъното на досадата ми от моя род винаги е била голямата ми обич към тях и голямата доза надежда в намерението ми да придам някаква стойност на името си. Името Уилям понякога ми се струваше хубаво, понякога не, но малко по малко и двете имена станаха еднакво хубави. Те бяха звуковете и представите, които някак точно изразяваха мен самия.

Веднъж в трети клас на училището Емерсън една временна учителка, оглеждайки класа, преди да разтвори дневника, кимна към мен полуусмихната и каза: „Ти, предполагам, си Уилям Сароян.“

Умрях си от кеф и реших никога да не й създавам неприятности, нито да позволя някому да го прави. Директорът й бил казал, че аз ще бъда проблемът й в този клас и тя решила да отгатне коя ли физиономия отговаря на това име. Ако беше попитала някой друг, сигурен съм, че само за един час щях да я изкарам разплакана от класната стая. Но реших, че е много симпатична и доста интелигентна. Всъщност Д. Д. Дейвис трябва да й е казал, че косата ми вечно е несресана или да й е описал накратко как изглеждам и какъв съм. Дори и така, с факта, че знаеше кой съм аз, тя ме спечели.

И досега ме обхваща тази наивна гордост, като ме поздравят непознати, тъй че, ако някой тип от кръчмата ми извика „Здрасти, Бил!“, готов съм да седна на масата му, да побъбря с него и да оставя хората да видят, че ме е познал един скитник, че съм пътувал и че съм някой. Удоволствие ми доставя, като ме поздрави по име някой непознат. Сприятелявал съм се с полупияни учители, които идваха на масата ми в ресторанта или бара и ми съобщаваха, че са чели книгата ми. Много хора, като поздравяват писател, казват, че са чели книгата му и с това го затрудняват да разбере за коя книга става дума. Веднъж, след няколко минути разговор, се оказа, че става дума за „Гневът на мравките“ на Джон Стайнбек. Спомням си, че отбелязах: „Съжалявам, но не съм автор на тази книга. Тя е на Уилям Фокнър.“

Човек минава през цял куп премеждия, докато си създаде име, само за да се окаже, че името е създало него. Разбира, че трябва да живее съобразно с представите, свързани с името му. И това съобразяване постепенно му става навик.

Когато през 1944 година посетих Джордж Бърнард Шоу, веднага разбрах, че и с него случаят е същият. Той бе благороден, деликатен, мил дребен човек, който си е създал някаква маска и после я поддържа тъй неотклонно и сполучливо, че тя се е превърнала в естествено състояние. Като мен, по природа той очевидно е бил дълбоко нещастен човек. Човек, който е видял безполезността, безмислието и мъката на живота, но се е заставил да захвърли тези чувства настрани и да представлява друг Джордж Бърнард Шоу, което е изкуство и удобство.