пълната слепота, защото тъй си мислиш, че все още виждаш достатъчно, за да се движиш. Скоро обаче разбрах, че е глупост да продължавам със замъглено зрение. Въпреки това, често се изкушавах да рискувам. Ако не се налагаше да си гледам работата, вятърът и дъждът нямаше да са ми неприятни. Времето ме омагьосваше, особено бурите, но едно е да наблюдаваш буря, а съвсем друго — да се бориш с нея.
Друга неприятност за велосипедиста в дъждовно време са хлъзгавите улици и калта по пътищата. Налагаше се да измъквам велосипеда от калта и да продължавам пеш до адреса, където трябваше да доставя телеграмата. Много пъти се подхлъзвах и падах в калта, защото пренебрегвах обстоятелствата и се мъчех да карам бързо.
Освен това трябваше да се съобразявам с видимостта на другите по улицата, особено с автомобилистите, защото не бе достатъчно да виждам къде се движа самият аз, трябваше да гледам къде минава и автомобилът, да предвиждам къде ще се окажа подир миг.
Лятната жега размекваше асфалта по забутаните улички на Фресно и можех да минавам по него с велосипеда си само като стана от седлото и отпусна цялата си тежест върху педалите; или със спринт, макар че скоростта, която достигах, едва ли би могла да се свърже със значението на думата спринт. Много по- често обаче едва успявах да сдържа движението, а това ми беше целта — да вървя с велосипеда закъдето съм тръгнал.
От целодневното обикаляне в жегата постоянно ожаднявах. През юли, август и септември тази жажда ставаше просто неутолима. Зачитах много парите и не можех да ги пилея за себе си, но след дълго премисляне видях, че през лятото има смисъл да направя компромис поне веднъж дневно, а понякога и два пъти. На улица Фресно имаше едно място — „Даниш Дайъри“, срещу театър „Хиподрум“, където срещу пет цента човек може да получи неограничено количество студена мътеница от една глинена стомна. През лятото тази напитка беше чудесна за един раздавач. Към два-два и половина следобед отивах в „Даниш Дайъри“ и за пет цента изпивах огромно количество мътеница — поне четири големи чаши, а много често за кратко време поглъщах и седем-осем чаши. Течността чудесно утоляваше жаждата, разхлаждаше и засищаше. Защото бе и храна. Момичетата, които приготвяха мътеницата, ме знаеха добре и никога с нищо не показваха, че прекалявам. Нещо повече, изглежда им беше приятно да ме гледат, като поглъщам такова огромно количество. Истинско удоволствие ми доставяше да прецеждам в устата си ситните капчици масло, плуващи в течността. На мраморния тезгях имаше големи солници — половин дузина — и вкусът на солта също бе чудесен. Мястото миришеше на чисто и беше великолепно, прохладно, лицата и телата на момичетата бяха свежи, с чудесен аромат. През целия ден очаквах да стане време за мътеницата и това удоволствие ме караше да се чувствам страшно обогатен в своята жизненост.
Работата ми бе тежка, но съществуваше „Даниш Дайъри“ и срещу пет цента можех да погълна колкото си искам мътеница. И го правех. Това бе едно от големите ми удоволствия през лятото, не по-малко от изстудената диня у дома след работа. Често изяждах по цяла диня, при това съвсем не от малките. Лятото ми създаваше огромна жажда, но ми предлагаше чудесни неща, с които да я утоля.
Като бях седемнайсет-осемнайсетгодишен, ушите ми (чрез които, както и с очите, живеех и се учех) имаха чудесен слух и долавях шумове от най-дребни същества, разни видове насекоми, мишките нощем, колибрите, трептящите листа, които се отронват, тихи подсвирквания, бръмчене и жужене.
Но нямах и шест години, когато започнах да чувам и с вътрешен слух. Въпреки че нямам съвсем определен спомен, знам, че един от по-значителните вътрешни звукове, които дочувах, бе нещо, което бих определил като шум от крила.
Това вероятно бе не от друго, а от настройването на апарата на вътрешния слух, който се мъчи да преодолее частичната си глухота, или просто от самото движение на кръвта в главата ми, когато за момент се задръсти някоя малка, но важна вена, в някоя малка, но важна област. Може и да е било нещо друго, което не мога да определя. Но каквото и да бе то, от време на време и не само преди заспиване чувах (и усещах) в главата си някакво движение като гмурване, преобръщане и натоварване, което възприемах като полета на някакво огромно крило и то сякаш бръсва душата ми. Когато забелязах това за пръв път, смразих се от ужас, защото реших, че е крилото на смъртта. Едно момче на тази възраст е склонно да тълкува така подобно усещане. Доста по-късно свикнах с него и го смятах за нещо не по-странно от постоянното събиране на слюнки в гърлото си.
С вътрешния си слух съм чувал и други неща. Споменах вече музиката, която се появяваше у мен. По този въпрос мога да кажа още нещо. Както си карах велосипеда, музиката почваше да се разнася в мен. Доколкото мога да я опиша, бе оркестрова музика. Често се вмъкваше и клавир, но цялостно музиката звучеше като изпълнение на голям оркестър, превърнал се в един инструмент. Музиката имаше забележителна форма, огромна акумулираща сила и страст от висок порядък — страстта, която се обуздава и отрича — човешките обстоятелства, от които знаем, че колективната страст достига най-лесно индивидуалното тяло и душа. Въпреки че само аз чувах тази музика, ценях я дълбоко и много се гордеех с нея.
Едновременно слушах музиката и я творях, или поне така ми се струваше. Тя действително се появяваше в мен и това ставаше, докато извършвах друга, не така забележителна работа — докато разнасях или приемах телеграми. Макар и тъй беззвучна, тази музика бе винаги величествено изживяване. Докато музиката се разнасяше у мен, чудех се каква форма ще приеме, как ще продължи по-нататък и как ще завърши. Музиката обикновено клонеше към края, когато слизах от велосипеда и това, струва ми се, е съвсем разбираемо, но не винаги бе така. Често едно нещо, една тоналност на музиката или едно измерение на спомена или вътрешния опит, продължаваше непрекъснато през деня, прехвърляше се и във вечерта, нощта и съня. На сутринта обаче то изчезваше и аз го забравях. Забравях, казвам, но само в подробностите, а не и в същността. Когато се отдавах активно на музиката и засвирвах с уста, тъй както я чувам, това не спираше оркестъра. Но щом настанеше време да сляза от велосипеда и да отида сред хората — да разнеса или приема телеграми, — музиката изчезваше от вътрешния ми слух, несъмнено защото сега вече външният ми слух възприемаше други шумове. Но продължавах да свирукам и когато съм сред хората, в службата ми, в консервната фабрика или в самата телеграфна компания. Свирукането ми дразнеше някои хора. Веднъж жената на собственика на телеграфната компания се оплака от това на съпруга си, който ме извика настрана и с известно неудобство ме помоли да не си подсвирквам, докато съм в службата. Молбата му ме учуди по две причини: първо, защото не съзнавах, че си подсвирквам, и, второ, защото не си и представях, че може някому да пречи. Но дребните душици често негодуват срещу гениите и ако светът бе такова място, всички гении щяха да бъдат презирани като самотници и ексцентрици.
Не винаги имах късмет в това, което слушах. Не винаги то биваше голяма симфония. Често бе песен и странно, не цялостна песен. Всъщност тя никога не биваше завършена. Бе по-скоро фрагмент от песен, и то дотолкова, доколкото чувах и думи. И може би причината да остане незавършена тази форма е именно участието на думите. Защото думите са несъвършен инструмент за общуване, за изразяване на цялостното. Звуковете, ритмите и тактовете са завършени от само себе си, но думите трябва да бъдат
Бях на тринайсет години, когато си купих грамофон и една плоча и ги отнесох с велосипеда у дома, в къщата ни на Сан Бенито авеню. Майка ми ужасно се ядоса, че съм похарчил дванайсет долара за такъв боклук. Почна да кълне апарата и се насочи към мен тъй заплашително, че трябваше да избягам навън. Тя тръгна по петите ми с някаква налудничава, но въпреки това комична заплаха. Грамофонът стоеше на масата в гостната. Изтичах през предното стълбище до гостната, където бе грамофонът, навих го бързо, сложих игличката на плочата и пак избягах навън, тъкмо когато майка ми влизаше. Все още ме преследваше, когато от грамофона се разнесе музика. Беше нещо, наречено „Соня“, в изпълнение на оркестъра на Пол Уйатмън. Очаквах, че майка ми ще продължи да ме преследва, но не го стори. Самият аз спрях в задния двор да чуя плочата. След около минута влязох в къщи. Майка ми стоеше до грамофона и слушаше. Гневът й се бе стопил и вместо него видях на лицето й дълбоката мъка на нейната природа, семейство. Един едничък миг от джазовото изпълнение бе сторил това.
Като свърши плочата, тя се обърна към мен и каза: „Хубаво е. Нямах представа какво е, но е хубаво. Грижи се добре за машинката. Само тази плоча ли имаш?“
Казах и, че на обратната страна има още едно изпълнение. Тя седна и каза: „Нека го чуя, моля ти се.“
