— Господи боже, мисис — каза Къджоу. — Но ледът е целият на разбити блокове! И те се люлеят, потъват и изскачат от водата.

— Знаех, че е така, знаех — трескаво заговори тя. — И все пак минах по леда. Никога не мислех, че ще мога. Мислех, че няма да стигна отсреща… Но ми беше все едно… Иначе щях да умра! — Очите на жената горяха.

— Робиня ли бяхте? — запита мистър Бърд.

— Да, сър. Господарят ми е в Кентъки.

— Той лошо ли се отнасяше с вас?

— Не, сър. Той беше добър господар.

— Значи господарката ви беше лоша?

— Не, сър, не! Господарката ми беше винаги добра към мене.

— Но тогава какво ви принуди да напуснете такъв добър дом и да се изложите на такива опасности?

Жената втренчено загледа мисис Бърд и от проницателния й поглед не се изплъзна, че тя беше в траур.

— Госпожо, имали ли сте нещастието да загубите дете? Въпросът беше неочакван и засегна незаздравяла още рана: едва беше изминал месец, откакто семейството Бърд бе погребало едно от своите любими деца.

Мистър Бърд се обърна и отиде до прозореца, а мисис Бърд потъна в сълзи. Но тя направи усилие да отговори.

— Да, загубих най-малкото си дете. Защо ме питате?

— Тогава ще ме разберете. Аз изгубих две едно след друго. Оставих ги погребани там, откъдето идвам. Остана ми само това дете. Аз никога не съм се отделяла от него. То е всичко, което имам. То е моята гордост, моята утеха… А те искаха да ми го отнемат… да го продадат долу на Юг. Представете си само — да продадат дете, което никога не се е отделяло от майка си! Нима можех да понеса това? Не можех да преживея такава мъка… И когато разбрах, че книжата са подписани и че синът ми е продаден, аз го взех и избягах през нощта. Подгони ме човекът, който купи Хари, и няколко от хората на господаря… и вече бяха зад мен, чувах гласовете им… Аз скочих от брега на леда и как преминах, сама не знам. Помня само, че един човек ми помогна да изляза на брега.

Жената не плачеше и не хълцаше. Сълзите й вече бяха пресъхнали. Но всички около нея изразяваха голямото си съчувствие — всеки по своему.

Двете малки момчета затърсиха отчаяно по джобовете си носни кърпи, но както винаги се случва, не ги намериха на мястото им; те завряха главите си в полата на мисис Бърд и захълцаха неудържимо, като си бършеха очите и носовете в роклята на майка си. Мисис Бърд закри лице в кърпичката си. По черните бузи на добрата леля Данна се стичаха сълзи и тя непрекъснато повтаряше:

„Господи, смили се над нас!“… А старият Къджоу усърдно бършеше с ръкав очите си, лицето му се гърчеше от състрадание и той от време на време пригласяше на леля Дайна. Нашият сенатор беше държавник и, разбира се, от него не можеше да се очаква да плаче като другите простосмъртни. Той обърна гръб и се загледа в прозореца, като триеше усърдно очилата си, покашляше и от време на време бършеше носа си, нещо, което би се сторило подозрително на всеки, който би могъл критично да гледа на нещата в такъв един момент.

— Защо казвате, че господарят ви бил добър? — извика той изведнъж, като решително преглътна буцата, заседнала на гърлото му.

— Защото той наистина беше добър господар. Винаги ще говоря така за него. И госпожата беше много добра. Но те не можеха да постъпят другояче. Те дължаха пари на един човек и той, не знам точно как, можа да ги принуди да изпълнят неговата воля. Аз чух как господарят казваше на госпожата това, а тя го молеше и се застъпваше за мене. Но той й каза, че нищо не може да се направи — книжата били вече подписани… Тогава взех детето и избягах… Не мога да живея без него. То е всичкото, каквото имам на този свят.

— А нямате ли мъж?

— Да, имам. Но той принадлежи на друг господар — зъл, жесток. Той не му даваше да идва при мене; ставаше все по-лош и по-лош и заплашваше, че ще го продаде на Юг. Сигурно никога вече няма да го видя.

Повърхностният наблюдател би помислил, че жената е равнодушна към съдбата на мъжа си — така спокойно разказваше тя. Но големите й черни очи говореха съвсем друго.

— Горката! А къде смятате да отидете сега? — състрадателно я запита мисис Бърд.

— В Канада… Но не зная къде се намира. Много ли е далече? — запита тя, като погледна доверчиво мисис Бърд.

— Бедната — неволно въздъхна мисис Бърд.

— Навярно е много далече оттук? — запита жената тревожно.

— Много по-далече, отколкото си мислите, бедно дете — каза мисис Бърд. — Но ние ще се опитаме да ви помогнем. Дайна, приготви й легло в твоята стая, а до утре ще измислим нещо… А вие не се тревожете, мила. Спете спокойно.

Мисис Бърд и мъжът й се върнаха в гостната стая. Тя седна на люлеещия се стол до камината и се загледа замислено в огъня. Мистър Бърд се разхождаше нагоре-надолу из стаята и си мърмореше.

— Хм, хм… Каква объркана, неприятна работа! Най-после той се спря пред жена си и й каза.

— Виж какво, мила! Тя трябва да напусне нашата къща още тази нощ. Този търговец на роби ще надуши следите й и ще се яви тук още рано сутринта. Ако беше само жената, щяхме да я скрием, докато всичко премине. Но детето няма да стои мирно, каквото и да правим. То ще издаде всичко, като се покаже на някой прозорец или врата. А в какво положение ще изпадна, ако ги намерят тука. Не, те трябва да напуснат нашата къща още тази нощ.

— Тази нощ? Това е невъзможно. Къде ще отидат?

— Знам аз къде — каза сенаторът замислен и започна да обува ботушите си.

Като обу единия до половина, той обгърна коляното си с две ръце и се замисли дълбоко.

— Каква объркана, неприятна… долна работа! — каза той и продължи да издърпва ботуша си. Когато обу единия ботуш, той седна, взе другия в ръце и се загледа втренчено в килима. — И все пак трябва да се махне оттука, дявол да го вземе.

Той бързо обу и втория ботуш и погледна през прозореца. Мисис Бърд беше съобразителна жена, която никога не казваше: „Аха, аз нали ти казах!“ И сега, макар че много добре разбираше какъв обрат вземат мислите на мъжа й, тя благоразумно мълчеше — спокойно седеше на стола и чакаше нейният законен повелител, когато намери за добре, да й съобщи своите намерения.

— Ето какво — обърна се най-после той към нея, — един мой познат, Ван Тромп, освободи всичките свои роби, напусна Кентъки и си купи земя на седем мили оттук в гората край потока. Никой не отива нататък, освен ако има специална работа, а и мястото не се намира така лесно; Там жената ще бъде в безопасност. Лошото е, че никой не може да закара колата дотам нощно време освен мене.

— Защо не? Къджоу е отличен кочияш.

— Да, да. Но работата е, че потокът трябва да се премине на два пъти, а вторият брод е много опасен. Аз съм минавал на кон през това място поне сто пъти и знам точно къде трябва да се прегази. Както виждаш, нищо друго не може да се направи. Към полунощ Къджоу ще трябва да впрегне конете колкото може по-тихо и аз ще я откарам. След това той ще ме остави в близката гостилница, където към три часа сутринта ще взема дилижанса за Колъмбъс. Така всичко ще остане в тайна и ще изглежда като че аз съм пристигнал там направо от къщи. Утре заран рано-рано ще се явя на заседание в сената. Ще се чувствувам малко неудобно след всичко това, но по дяволите!… Няма какво да се прави.

— Ти послуша сърцето си, Джон — каза мисис Бърд и сложи малката си бяла ръка върху неговата. — Щях ли да те обичам толкова, ако не те познавах по-добре, отколкото ти сам се познаваш?

Мисис Бърд изглеждаше много хубава с блесналите в очите й сълзи и сенаторът се почувствува много горд, че такова едно очарователно същество го гледа с толкова любов и възхищение… Той се запъти да нареди да впрегнат конете, но се спря за миг пред вратата, обърна се към жена си и й каза нерешително: