— Никога не очаквах това от тебе, Джон! Но ти не си гласувал за него, нали?

— Все пак гласувах, прелестна моя политикантко!

— Не се ли срамуваш, Джон! Какъв позорен, жесток и ужасен закон! Аз ще го наруша при първия случай, който ми се удаде. И надявам се, че ще ми се удаде такъв случай. До какво доживяхме — една жена да не може да подслони и нахрани умиращ от глад човек само защото е роб и през целия си живот е бил само унижаван и потискан нещастният!

— Но, Мери, изслушай ме! Твоите чувства са справедливи и интересни, мила моя. Аз те разбирам и още повече те обичам заради тях. Но въпреки това, мила моя, не бива да допускаме чувствата ни да надделяват над разсъдъка. Трябва да разбереш, че това не е въпрос на сантименталност. Тука са преплетени големи обществени интереси. Такава вълна от обществено негодувание се надига, че ние трябва да пренебрегнем нашите лични чувства.

— Глупости, Джон! Може да ме убеждаваш до утре, но няма да се съглася. Аз те питам, Джон: би ли изпъдил от вратата си едно нещастно, премръзнало и гладно същество само защото е беглец? Кажи, би ли го направил?

Трябва да се признае, че за нещастие нашият сенатор, по природа много добър и отзивчив, не можеше да изпъди човек, който се намира в тежко положение. Но при този спор още по-неизгодно бе за него, че жена му знаеше това и разбира се, нападаше почти незащитими позиции. Ето защо, за да спечели време, той прибягна до обикновените средства, които се използуват в подобни случаи. Той каза „хм!“, изкашля се няколко пъти, извади носната си кърпа и почна да бърше очилата си. Мисис Бърд видя, че противникът е в безизходно положение и без всякакво угризение на съвестта се възползува от своите предимства.

— Бих искала да те видя как ще сториш това, Джон. Много бих искала да те видя. Например да изпъдиш навън жена в снежна буря! Или може би, ще я задържиш и ще я изпратиш в затвора? Би ли го направил? Много би ти приличало!

— Не ще и дума… Това би бил неприятен дълг… — започна мистър Бърд уклончиво.

— Дълг, Джон! Не казвай тази дума. Ти знаеш, че това не е и не може да бъде нашият дълг. Ако господарите искат да не им бягат робите, нека се отнасят добре с тях. Това е моето мнение. Ако аз имах роби — надявам се, че никога няма да имам, — не бих се бояла, че ще бягат от мене или от тебе, Джон. Казвам ти: никой не бяга, когато е щастлив. А когато те бягат, горките, стига им страхът и дето мръзнат и гладуват — няма нужда да насъскваме всички срещу тях. Не! Въпреки всичко аз няма да се подчиня на вашия закон.

— Мери, Мери, мила, послушай! Нека двамата разсъдим добре…

— Мразя разсъжденията, Джон, особено когато се умува по такива въпроси. Вие, политиците, имате навика да спорите и умувате за най-прости и очевидни неща. Но когато се дойде до дела, сами се отказвате от вашите умувания! Познавам те достатъчно добре, Джон! И ти като мен не смяташ закона за справедлив и няма да му се подчиниш…

В този критически момент старият им черен слуга Къджоу открехна вратата и помоли мисис Бърд да отиде в кухнята. Нашият сенатор въздъхна с облекчение и погледна след мъничката си жена със смесено чувство на удоволствие и смущение. Той седна в креслото и зачете вестник.

След малко от вратата се чу развълнуваният глас на жена му.

— Джон, Джон, ела за момент.

Той остави вестника и отиде в кухнята. На прага се спря, изумен от гледката, която се откри пред очите му. Млада, стройна жена лежеше в безсъзнание върху два стола; дрехите й бяха изпокъсани и заледени; едната й обувка липсваше, а чорапът й бе разкъсан; от наранения й крак течеше кръв. Лицето й носеше печата на презряната раса. Но никой не можеше да остане равнодушен пред печалната й вълнуваща красота. Сенаторът изтръпна пред вида на това студено, мъртво подвижно лице.

Той затаи дъх и застана мълчалив. Жена му и тяхната черна прислужница, старата леля Дайна, свестяваха нещастната жена, а дядо Къджоу, взел детето на коленете си, свали обущата и чорапите му и започна да разтрива премръзналите му крачета.

— Сърцето ти се къса, като я гледаш! — каза леля Дайна състрадателно. — Изглежда, че припадна от топлината. Когато влезе, като че нищо й нямаше. Запита само дали може да се посгрее. И тъкмо я попитах откъде иде, и тя припадна. Никога не ще да е вършила тежка работа — вижда се по ръцете й.

— Бедната — каза съчувствено мисис Бърд, когато жената бавно отвори големите си черни очи и погледна безучастно. Отведнъж по лицето й премина смъртен ужас. Тя скочи и извика:

— Хари! Къде е той?… Взеха ли го?… Като чу гласа на майка си, детето се спусна от коленете на Къджоу, затича се и протегна ръчички към нея.

— Той е тук, той е тук! — извика жената. — О, госпожо! Спасете ни! Не ни оставяйте, не давайте да ми го отнемат! — обърна се тя с диво отчаяние към мисис Бърд.

— Не бойте се — успокои я мисис Бърд. — Тук сте на сигурно място. Тук никой няма да ви докосне.

— Бог да ви благослови — прошепна жената, закри лицето си с ръце и зарида. Като я видя, че плаче, детето се покатери на коленете й.

Милите и нежни грижи на мисис Бърд, които едва ли друг беше в състояние да прояви, поуспокоиха малко нещастната жена. Постлаха й да легне на скамейката близо до огъня и след малко тя се унесе, притиснала до себе си умореното като нея спящо дете. Майката решително отказа да турят детето на отделно легло и дори в съня си тя го обгърна с ръка, сякаш и сега се боеше да не й го отнемат.

Мистър и мисис Бърд се завърнаха в гостната и колкото и странно да изглежда, не подеха предишния разговор. Мисис Бърд се зае със своето плетиво, а мистър Бърд се престори, че чете вестника.

— Интересно коя и каква е тя? — каза мистър Бърд след дълго мълчание.

— Ще разберем, когато се събуди и се посъвземе — отвърна мисис Бърд.

— Виж какво, Мери — каза мистър Бърд и вдигна очи от вестника.

— Да, мили!

— Не би ли могла да й стане някоя от твоите рокли, ако се продължи и разшири? Тя изглежда по-едра от тебе.

По устните на мисис Бърд се плъзна едва забележима усмивка.

— Ще видим — отвърна тя.

Последва ново мълчание, прекъснато пак от мистър Бърд.

— Виж какво, Мери…

— Да, какво има пак?

— Знаеш, онази топла наметка, с която ме покриваш при следобедната ми почивка… Ти би могла да й я дадеш — тя няма какво да облече…

В този момент Дайна надникна в стаята и каза, че жената се е събудила и иска да види господарката.

Мистър и мисис Бърд отидоха в кухнята, последвани от двете си по-големи момчета; малката по това време вече спеше.

Жената седеше на скамейката до огъня и замислено гледаше пламъка. Трескавият и развълнуван израз бе изчезнал. Сега лицето й бе тъжно и спокойно.

— Искали сте да ме видите — мило се обърна към нея мисис Бърд. — Надявам се, че сега се чувствувате по-добре. Горката!

Дълбока хриплива въздишка беше единственият отговор. Тя вдигна черните си очи и погледна тъй умолително и с такова отчаяние, че мисис Бърд се просълзи.

— Не се страхувайте от нищо. Ние всички ви желаем доброто. Кажете ми откъде идвате и от какво се нуждаете?

— От Кентъки — отговори жената.

— Кога? — запита мистър Бърд и поведе сам разпита.

— Тази вечер.

— А как дойдохте дотука?

— Минах по леда.

— По леда! — в един глас извикаха всички присъствуващи.

— Да по леда — каза жената бавно. — Господ ми помогна и аз минах по леда. Те ме преследваха, настигаха ме, а нямаше друг изход.