външност — каза Хейли.

— Така е — каза Меркс. — Освен това кучетата не вършат работа горе на север. Те, са удобни само на юг, в плантациите, където никой не помага на негрите, когато избягат.

— Хайде — каза Локър, които беше отишъл да разговаря със съдържателя на гостилницата, — човекът с лодката е дошъл. Така че Меркс…

Нашият храбрец хвърли натъжен поглед върху уютната стая, която трябваше да напусне, но все пак послушно се надигна от мястото си. След като уговориха още някои подробности по работата, Хейли с видимо неудоволствие даде петдесетте долара на Том и тримата достойни съдружници се разделиха…

Ако някои от нашите по-изтънчени читатели са недоволни от обществото, в което ги въведохме, ние ги молим овреме да преодолеят предразсъдъците си. Ние бихме желали да им припомним, че ловът на хора започва да се смята в Америка за законна и патриотична професия. Ако огромното пространство между Мисисипи и Тихия океан стане един голям пазар, където се търгува с човешки тела и души, а правото на собственост върху човека-стока запазва положението си на една от движещите сили на деветнадесетия век, то търговците и ловците на роби сигурно ще се причислят към нашата аристокрация…

Докато в гостилницата се разиграваше тази сцена, Сам и Анди много щастливи се връщаха в къщи.

Сам беше в отлично настроение и изразяваше възторга си с разни странни викове и крясъци и с всевъзможни движения и маймунджилъци. Той възсядаше коня с лице към опашката и после с крясък се премяташе във въздуха, падаше отново върху седлото и после, взел правилна стойка и сериозен вид, започваше важно да мъмри Анди, загдето се смее неприлично и се държи несериозно. Но веднага след това той наново започваше да се пляска с ръце по бедрата и да избухва в такъв висок смях, че цялата гора ехтеше. Въпреки това те препускаха с всичка сила и към десет-единадесет часа конете изтрополиха по чакълената настилка пред верандата. Мисис Шелби изтича на балкона.

— Ти ли си, Сам? Къде са другите?

— Мистър Хейли остана да почива в гостилницата. Той е страшно изморен, мисис.

— А Елиза, Сам?

— Тя премина реката Йордан и сега е в Ханаанската земя, ако може така да се изразя.

— Какво говориш, Сам? Какво искаш да кажеш? — извика развълнувано мисис Шелби. Тя едва дишаше и й се струваше, че ще се строполи на земята. Думите на Сам тя изтълкува другояче.

— Да, мисис. Господ помага на своите чада. Лиза избяга през реката в Охайо, като че ли сам господ я грабна с огнена колесница, теглена от два коня.

В присъствието на господарката му набожността на Сам нямаше граници и той старателно вземаше всичките си образи и сравнения от Библията.

— Сам — обади се мистър Шелби, който също бе излязъл на верандата, — ела тук и разкажи всичко на господарката си. — Той прегърна жена си: — Успокой се, Емилия. Ти си студена и цяла трепериш. Прекалено много се вълнуваш.

— Прекалено много се вълнувам? Нима не съм и аз жена и майка? Нима ние няма да отговаряме пред бога за нещастната Елиза? Господи, прости ни този грях.

— Какъв грях, Емилия? Ти сама видя, че ние бяхме принудени да постъпим така.

— И все пак имам ужасното чувство, че сме много виновни. Сама не мога да си обясня защо…

— Ей, Анди, чернокож такъв, по-живо! — извика Сам под верандата. И Сам скоро се появи в гостната с палмовите листа в ръка.

— Сега, Сам, кажи ни ясно къде е Елиза, разбира се, ако знаеш.

— Господарю, видях със собствените си очи, като премина реката по плаващия лед. Как го направи, сам не мога да разбера. Беше истинско чудо. И видях как един човек й помагаше да излезе на другия бряг. След това тя изчезна в мъглата.

— Сам, като че ли малко прекаляваш! Това е невероятно. Да се мине по плаващите ледове, не е толкова лесно — каза мистър Шелби.

— Кой каза, че е лесно? Можеше ли някой да го направи без божията помощ — извика Сам. — Ето как беше. Ние тримата — мистър Хейли, аз и Анди — се приближавахме към малката гостилница до реката. Аз яздех малко напред — толкова много се стараех да хвана Лиза, че не ме сдържаше! И когато стигам до гостилницата, гледам на прозореца самата тя, а те на две крачки зад мене. И точно тогава шапката ми хвръкна и аз така се развиках, че и мъртвите да ме чуят. Разбира се, Лиза ме чу и се отдръпна. Когато мистър Хейли стигна до вратата, тя изхвръкна от страничната врата — право на брега. Мистър Хейли я вижда и започва да крещи. Ние тримата, мистър Хейли, аз и Анди, тичаме след нея. Тя е вече на самата река. А там до брега, едно течение! Широко, бързо… а после парчета лед като остров чак до другия бряг; и такива едни се клатушкат. Ние я настигаме. И аз помислих, о господи, ей сега ще я хване. Но тя изписка — такъв писък никога не бях чувал — и не я видях кога се намери върху леда от другата страна на течението и продължи да тича нататък. Скръц-скръц — ледът скърца, наклонява се, а тя пищи и скача като козле. Господи боже мой! Как скачаше тази жена! Съвсем необикновено, по мое мнение.

Мисис Шелби, бледа от вълнение, мълчаливо слушаше разказа на Сам.

— Господи, благодаря ти, Елиза е жива. Но къде е тя сега?

— Бог няма да я остави — каза Сам и смирено повдигна очи нагоре. — Има провидение. Мисис винаги ни е учила, че всички сме оръдие в ръцете на божията воля. Ако днес не се подчинявах на волята божия, мистър Хейли щеше досега десет пъти да е уловил Елиза. Нали аз подгоних конете тази сутрин и ги оставих да препускат чак до обяд? Не подлъгах ли мистър Хейли да извърви пет мили на вятъра? Да не бях аз, той щеше да я пипне така лесно, както куче хваща лова си. А аз изпълнявах волята божия.

— Воля божия ще бъде също, Сам, ако те накарам да съжаляваш за всичко това. Не позволявам в моя дом да се отнасят така с джентълмени — каза мистър Шелби, като се помъчи да изглежда строг.

Еднакво трудно е да накараш негър или дете да повярват, когато се преструваш на сърдит. Те инстинктивно разбират истината въпреки всички преструвки. И Сам съвсем не се засегна от този укор, макар че веднага си даде много печален вид и краищата на устните му се извиха надолу, като че се разкайваше.

— Господарят има право… има пълно право. Че постъпих безобразно, това не мога да отрека. Разбирам, че мистър и мисис не могат да одобрят такива постъпки. Аз съзнавам това. Но един нещастен негър като мене изпада просто в изкушение понякога да върши лоши работи, особено когато види такива хора като мистър Хейли, които вършат безчинства. Той не е никакъв джентълмен. Всеки, който е отрасъл при вас като мене, не може да не види, че той не е джентълмен.

— Добре, Сам — каза мисис Шелби. — Тъй като ти съзнаваш своите грешки, иди сега при леля Клоу и й кажи да ви даде от шунката, която остана от вечерята. Вие с Анди трябва да сте много гладни.

— Мисис е много добра към нас — каза Сам, като се поклони живо и излезе.

Мистър Сам, както вече знаем, имаше вроден талант, който несъмнено би го издигнал до завидно положение, ако се занимаваше с политика, а именно таланта да извлича облаги от всички обстоятелства и да ги използува за възвеличаване и прославяне на собствената си личност. След като сметна, че е задоволил господарите със своята набожност и смиреност, Сам нахлупи безгрижно на една страна палмовите листа на главата си и сеотправи към владението на леля Клоу с намерение да блесне както трябва в кухнята.

— Една такава реч ще им дръпна на тия негри — си каза Сам. — Има да се пулят… Сега ми е паднало.

Трябва да отбележим, че едно от нещата, които Сам най-много обичаше, беше да придружава господаря си на разни политически събрания. Той кацваше на някоя ограда или се покатерваше високо на някое дърво, откъдето с голямо удоволствие наблюдаваше ораторите; след това слизаше между чернокожите си братя, дошли с господарите си като него, и си забавляваше, като по най-комичен начин предаваше речите, имитираше ораторите и съумяваше да остане невъзмутимо сериозен и тържествен. Обикновено около Сам се събираха да го слушат хора от неговия цвят, но често се случваше към тази публика да се присъединят и бели хора. Те слушаха и се смееха и си намигаха за голямо удоволствие и гордост на Сам. Той се смяташе за призван оратор и никога не изпущаше случай да блесне със своето изкуство.

Между Сам и леля Клоу съществуваше от незапомнени времена известна вражда или по-право, те се намираха в много хладни отношения. Но тъй като Сам смяташе, че е необходимо да разреши