— Мери, какво би казала… В скрина има доста дрешки на горкичкия ни… Хенри…

Като каза това, той бързо се обърна и затвори вратата зад себе си.

Жена му влезе в малката спалня до нейната стая, сложи свещта на скрина, извади ключ от една малка ниша, постави го в ключалката на едно от чекмеджетата и изведнъж се спря. Двете момчета, които както всички деца ходеха по стъпките на майка си, стояха до нея мълчаливи и тъжни.

Мисис Бърд бавно отвори чекмеджето. В него имаше различни малки палтенца от всевъзможни кройки, детски престилчици, чорапки и дори чифт малки износени обувки, които показваха протритите си връхчета през хартията, в която бяха завити. Бяха скътани и детски играчки — конче и каручка, пумпалче и една топка, — скъпи спомени, прибрани с много мъка и сълзи. Тя се отпусна на един стол до скрина, подпря главата си с ръце върху чекмеджето и горчиво заплака. Сълзите й течаха между пръстите и падаха в отвореното чекмедже. Изведнъж тя повдигна глава и започна нервно и бързо да подбира най-запазените и подходящи дрешки и ги сви в един вързоп.

След това мисис Бърд отвори гардероба си, взе оттам две-три от своите всекидневни рокли и с игла, ножица и напръстник в ръка се залови да ги отпуща, както мъжът й я беше посъветвал. Тя работи усърдно, докато старият часовник в ъгъла удари полунощ и в двора се чу глухият тропот на колела.

— Мери — каза мъжът й, като влезе с палто на ръка. — Трябва вече да я събудиш. Време е да тръгнем.

Мисис Бърд набързо постави нещата, които беше приготвила в малко просто куфарче, заключи го, поръча на мъжа си да го сложи в каретата и отиде да събуди жената.

След малко Елиза с детето на ръце се появи на вратата. Тя беше с пелерина, шапка и шал — подарък от нейната благодетелка. Мистър Бърд бързо настани жената и детето в каретата. Когато мисис Бърд се приближи до стъпалото на колата, Елиза се показа на прозореца и протегна ръка, нежна и хубава като ръката, която й беше подадена. Големите й черни очи, в които се четеше гореща благодарност, не се откъснаха от лицето на мисис Бърд. Елиза се опита да каже нещо, устните й се раздвижиха, но никакъв звук не се чу… Тя се отпусна на седалката и закри лицето си с ръце. Вратичката се затвори и колата тръгна.

Напоследък по тези места беше валяло почти непрекъснато, а на меката рохкава почва в Охайо й стига й малко дъжд, за да се превърне в непроходима кал. В този затънтен край на Запада, където калта става неизмеримо дълбока, пътищата се застилат с дървени трупи, наредени една до друга, и се покриват с пръст, трева и всичко, каквото попадне под ръка. Щастливите местни жители ги наричат пътища и ги използуват веднага. С течение на времето дъждовете измиват пръстта и тревата и разместват дървените трупи надлъж и нашир по цялото протежение на пътя, а образувалите се ровове и трапища се запълват с рядка черна кал.

По такъв именно път сега се клатушка нашият сенатор и размишлява върху моралната страна на своята постъпка, но дотолкова последователно, доколкото това е възможно при дадените обстоятелства, тъй като каретата непрекъснато подскача по пътя и току „пляс“ — и затъва в някоя локва; сенаторът, жената и детето неочаквано отхвръкват от местата си и се залепват на прозореца откъм наклонената страна на колата. Ето че каретата сякаш окончателно е затънала в калта. Отвън се чува гласът на Къджоу, който подканя конете; след много напразни подръпвания и опити на конете да изтеглят колата, точно когато сенаторът губи всякакво търпение, изведнъж каретата се залюлява, сякаш ще тръгне, но предните колела попадат в нова яма, а сенаторът, жената и детето връхлетяват вкупом към предната седалка; цилиндърът на сенатора се захлупва над очите и носа му доста безцеремонно, той се чувствува на края на силите си; детето се разплаква; Къджоу отправя пламенни апели към конете, а те се плъзгат, напрягат се и се дърпат под непрестанните удари на камшика. Колата се залюлява, отскача и сега пък задните колелета затъват; сенаторът, жената и детето полетяват към задната седалка; сенаторът бутва с лакът шапката на жената, а неговият цилиндър отхвръква на пода и при сътресението попада под краката на жената. Но ето най-сетне преминават „блатото“, конете спират задъхани; сенаторът намира цилиндъра си, жената оправя своята шапка и успокоява детето: те са готови за нови изпитания.

Известно време каретата се люшка доста равномерно и само от време на време друсането се засилва като че само за разнообразие; пътниците започват да се успокояват, че в края на краищата не са чак толкова зле… Но ето един страшен тласък, от който всички отскачат от местата си и с невероятна бързина се намират обратно на седалката; каретата спира; навън обърканият Къджоу се суети за известно време; после отваря вратичката:

— Извинете, сър, но това място е ужасно лошо. Просто не зная как ще се измъкнем. Мисля, че ще трябва да поставим дървета под колелетата.

Сенаторът отчаян слиза от колата и внимателно търси по-здрава почва, но единият му крак потъва като в бездна. Той се опитва да го измъкне, но губи равновесие и пада в калта. Къджоу го изтегля в доста плачевно състояние…

Едва късно през нощта каретата премина по брода на реката и цялата потънала в кал, се спря пред портата на голяма фермерска къща.

Необходимо беше доста търпение и настойчивост, за да се разбудят стопаните. Най-после почтеният фермер отвори вратата. Той беше висок, грамаден мъж, по чорапи и с червена ловджийска фанела. Рошавата ръждива коса и небръснатата от няколко дни брада придаваха на този добър човек, в най-добрия случай, не много привлекателен вид. В продължение на няколко минути той държеше свещта и разглеждаше нашите пътници с начумерен и учуден израз, при което изглеждаше много забавен. Сенаторът трябваше да употреби доста усилия, за да му обясни в какво се състои работата и докато той се занимава с това, ние ще запознаем читателите с този човек.

Честният Джон Ван Тромп беше някога един от големите плантатори и притежатели на роби в щата Кентъки. Природата го беше надарила не само с гигантски ръст и сила, но и с голямо, добро и справедливо сърце. Робовладелческата система, еднакво позорна и за господарите, и за робите, го поттискаше и угнетяваше. Най-после един ден голямото сърце на Джон не можа да издържи повече и той счупи тежките окови… Ван Тромп изтегли всичките си пари, отиде в Охайо и купи хубава плодородна земя; след това освободи робите си до един — мъже, жени, деца, — натовари ги с цялата покъщнина на коли и ги изпрати да се заселят на новото място. А сам той се оттегли нагоре по реката в тихата си нова ферма и заживя щастливо, с чиста съвест.

— Ще подслоните ли тази нещастна жена и нейното дете, преследвани от ловци на роби? — запита сенаторът.

— А ако някой рече да дойде — продължи добрият човек и изпъчи мощните си гърди, — аз съм насреща. Имам и седем сина, всички са по шест фута високи, и те са винаги готови да ги срещнат. Предайте им нашите почитания и им кажете, че сме готови да ги приемем, когато пожелаят. — И Джон прокара пръсти през рошавата си коса и се затресе от смях.

Отпаднала, изтощена и уморена до смърт, Елиза едва се довлече до вратата. Тя държеше в ръце дълбоко заспалото дете. Великанът освети лицето й със свещта, съчувствено промърмори нещо, отвори вратата към малка спалня до кухнята, където бе приел гостите, и й направи знак да влезе; после взе една свещ, запали я и я постави на масата.

— Искам едно да ти кажа — обърна се той към Елиза. — Тук не се страхувай от никого, аз съм насреща. — И той посочи пушките, наредени над камината. — Нека посмее някой да отведе човек от къщата ми, когато аз не съм съгласен — зле ще си изпати… А сега си легни и спи спокойно, както би спала в прегръдките на майка си.

— Тя е необикновено красива! — каза той, когато се върна при сенатора.

Сенаторът с няколко думи му разправи историята на Елиза.

— Брей!… Как може? — възмущаваше се добрият човек. — Преследват я, бедната, като сърна. А може ли една истинска майка друго да направи? Ей богу, като слушам такива неща, иде ми да кажа нещо, което не е за казване. — И Джон изтри очите с опакото на грамадната си, покрита с лунички ръка. — Вярвате ли, аз от години не съм стъпвал в църква — не мога да търпя пасторите да ми разправят, че Библията оправдавала робството. Аз съм неук човек и не мога да споря с тях…

Докато говореше, Джон отвори бутилка шумящ сайдер и я постави на масата.

— По-добре ще е и вие да останете да нощувате тука — каза той сърдечно. — Ей сега ще повикам старата да ви приготви легло.

— Благодаря ви, добри ми приятелю — трябва да вървя, за да не пропусна дилижанса за Колъмбъс.