— Мистър Джордж — каза чичо Том, — бъди добър. Помисли колко хора те обичат! Грижи се винаги за майка си. Не прави нито една от тези глупости, които другите момчета правят и с това оскърбяват майките си. Вярвай ми, мистър Джордж, много неща господ ни дава по два пъти, но майка само веднъж. И сто години да живееш, мистър Джордж, никога няма да срещнеш друга такава жена като твоята майка. Бъди винаги близо до нея и като пораснеш, бъди нейна утеха, доброто ми момче. Обещаваш, нали?

— Да, чичо Том — сериозно отговори Джордж.

— И мисли, като говориш, мистър Джордж. Момчетата на твоя възраст са понякога своенравни. Така е на тази възраст. Но истинският джентълмен никога не казва лоши думи на родителите си. Не се сърдиш, че ти казвам това, нали, мистър Джордж?

— Не, чичо Том, ти винаги си ми давал добри съвети.

— Аз съм по-стар от тебе — продължи чичо Том, като нежно милваше хубавата къдрава глава на момчето със своята голяма силна ръка. — И ти, мистър Джордж, имаш всички възможности: можеш да се учиш, да четеш и пишеш и като пораснеш, да станеш учен и добър човек. Всички в имението: и баща ти, и майка ти ще се гордеят с тебе. Бъди добър господар като баща си и добър християнин като майка си, мистър Джордж.

— Ще бъда наистина добър, чичо Том, обещавам ти — каза момчето. — А ти не губи надежда. Ще те върна пак при нас. Казах го и на леля Клоу. Ще ти направя хубава къща с гостна стая и килим — само да порасна! Ще видиш, чичо Том, ще доживееш и ти хубави дни…

В този миг Хейли се появи на вратата с белезниците в ръце.

— Вижте какво, мистър — надменно се обърна Джордж към него и скочи от колата. — Ще кажа на баща си и майка си как се отнасяте с чичо Том.

— Та какво от това? — отвърна Хейли.

— Аз мисля, че трябва да се срамувате, загдето през целия си живот купувате хора и ги сковавате във вериги като животни! Не знам дали чувствувате колко грозно е това!

— Докато вие, „благородните“, ги купувате, защо аз да не ги продавам? — възрази Хейли. — Колкото е грозно да ги купуваш, толкова е грозно и да ги продаваш.

— Аз няма да правя нито едното, нито другото, като порасна — каза Джордж. — Преди аз се гордеех, че съм роден в Кентъки, а сега се срамувам. — И Джордж се изправи важно на седлото си й погледна наоколо, сякаш искаше да види какво впечатление ще направят думите му на целия щат Кентъки — Хайде, довиждане, чичо Том! И не се отчайвай.

— Довиждане, мистър Джордж. Господ да те пази! — каза Том, като го гледаше с обич и възхищение. — О, в Кентъки няма много като тебе! — добави той, когато откритото детско лице се загуби от погледа му.

Джордж се отдалечи, а Том дълго гледа след него, докато тропотът от конски копита заглъхна в далечината — последният звук от неговия дом… Но върху сърцето си той чувствуваше едно топло местенце — там, където детските ръце бяха поставили скъпоценния долар. Том сложи ръката си върху него и го притисна до гърдите си.

— Виж, Том — каза Хейли, като хвърли в колата белезниците. — Искам с добро да я караме. Ако ти се държиш добре, и аз ще се държа добре с тебе. Аз никога не съм се отнасял зле с моите негри. Правя за тях всичко, каквото мога. Ти по-добре забрави какво е било. И не се опитвай да ме мамиш. Аз знам много добре всичките ви негърски хитрости; не можеш ме излъга… Ако негърът е кротък и не се опитва да бяга, той е добре при мене, а в противен случай — нека се сърди на себе си…

Том увери Хейли, че няма намерение да бяга. Всъщност красноречието на търговеца беше съвсем излишно — може ли да избяга човек с тежки железни вериги на краката? Но мистър Хейли имаше навика да дава на новокупените си роби подобни, наставления. Той мислеше, че по този начин ще успее да ги ободри и да ги предразположи към себе си, а и той самият ще се избави от излишни неприятности.

А сега да се разделим за известно време с Том и да проследим съдбата на другите герои на нашия разказ.

Свечеряваше се и ръмеше, когато един пътник спря пред вратата на малка гостилница в градчето. Н., щата Кентъки. Вътре той завари обичайното за тези заведения разнородно общество, намерило тук убежище от лошото време. Повечето бяха местни хора — високи едри мъже с ловджийско облекло. Те се бяха разположили удобно по столовете, нехайно изтегнали дългите си крака. Пушки, патронташи, ловджийски чанти, кучета и негърчета — всичко заедно се валяше по ъглите на гостилницата. От двете страни на камината седяха двама дългокраки джентълмени с шапки на глава, наклонили назад столовете си, тържествено поставили калните си ботуши върху перваза на камината — поза, която, трябва да предупредим читателите, е много обикновена в тази част на страната. Тя, изглежда, предразполага към по- възвишен начин на мислене.

Съдържателят, който седеше зад тезгяха, беше като повечето от своите земляци висок човек, добродушен и отпуснат, с гъста рошава коса и цилиндър, кацнал на върха на главата му.

Всъщност всички присъствуващи носеха на главите си този символ на човешко величие! Дали беше от фйлц, или от замърсен кастор, изплетена от палмови листа или модерен цилиндър — на всяка глава имаШе шапка, която издаваше характера на собственика си. Едни носеха шапките смело килнати на една страна — това бяха млади, буйни хора, безгрижни веселяци; други ги бяха нахлупили чак до носа — това бяха хора с твърди характери — сериозни, упорити хора и ако си бяха нахлупили шапките, то беше, защото искаха да ги носят точно тъй, както на тях им харесва. Ако шапката беше килната чак на тила, значи нейният собственик беше човек с широк замах, човек, който иска всичко да види. А имаше и такива небрежни хора, които не знаеха или нехаеха за вида, който шапките ще им придадат, затова постоянно ги кривяха на всички страни.

— Негри с отпуснати панталони и с ушити икономично ризи постоянно сновяха насам-натам, без да вършат някаква работа, а за да покажат, че уж са готови да обърнат целия свят наопаки, само и само да угодят на господарите си и на техните гости. Добавете към тази картина и веселия огън, който безгрижно пращеше в голямата камина, широко разтворените прозорци и врата, силният влажен вятър, който надуваше басмените пердета, и вие ще имате представа за прелестите на една гостилница в Кентъки.

В тази живописна обстановка попадна нашият пътник. Той беше нисък, набит възрастен човек, грижливо облечен, с обло добродушно лице и бързи, неспокойни движения. Виждаше се, че той трепери за своя куфар и чадър, та сам ги внесе в гостилницата и упорито отклоняваше опитите на прислугата да му помогне. Като се огледа неспокойно на всички страни, новодошлият си избра място по-близо до огъня, сложи своите скъпоценни вещи под стола и седна.

Той боязливо изгледа достойния джентълмен, който украсяваше с ботушите си края на камината и плюеше наляво и надясно така смело и енергично, че би могъл да ужаси всекиго, а особено джентълмени с по-слаби нерви и с по-други навици.

— Как се чувствувате, чужденецо? — попита гореспоменатият дългокрак джентълмен и вместо привет изплю по посока на новия гост цяла струя сдъвкан тютюн.

— Добре, благодаря — отговори другият и се отдръпна, ужасен от заплашващата го чест.

— Какво ново? — продължи джентълменът и извади от джоба си пакетче пресован тютюн и голям ловджийски нож.

— Нищо особено.

— Дъвчите ли тютюн? — И той с братско великодушие подаде на новодошлия голямо парче тютюн.

— Не, благодаря. Вреди ми! — отговори ниският човек и се отмести.

— Значи ви вреди? — каза джентълменът и без да се смути от отказа, натъпка парче тютюн в устата си, за да има нов запас от тютюнев сок за благото на обществото.

Старият джентълмен потрепваше всеки път, когато дългокракият му съсед плюеше към него. Най-после съседът забеляза това и без да се засяга, измени посоката на своята артилерия. Той избра за прицел прибора от лопатка и ръжен пред камината и започна да го обстрелва с такова умение, което би било напълно достатъчно, за да се превземе цял един град.

— Какво е това там? — попита старият джентълмен, като забеляза, че група посетители се бяха