Беше започнало да се свечерява, когато Елиза извърши отчаяното си бягство през реката и излезе на брега на щата Охайо.

Обгърна я сивата вечерна мъгла, която бавно се издигаше над реката, а бурното течение и плаващите ледове представляваха непреодолимо препятствие между нея и човека, който я преследваше.

Ядосан, Хейли бавно се запъти към гостилницата, за да обмисли какво да предприеме по-нататък. Съдържателката го въведе в малка стая, постлана с черга. В нея имаше маса, покрита с лъскава черна мушама, и няколко разкривени стола с високи облегала. Над камината, в която тлееше огън, бяха наредени ярко оцветени гипсови фигурки. Хейли седна на дългата неудобна дървена пейка до камината и се замисли над мимолетието на човешките надежди и щастие. — Защо ми трябваше това хлапе? — попита се той. — Заради него изпаднах в положението на последен глупак.

И за да излее някъде яда си, той започна да се ругае с такива цветисти изрази, които от чувство за приличие няма да предадем тука, въпреки че имаме всички основаниЯда смятаме, че той го заслужава.

Той се стресна от високия и рязък глас на някого, който очевидно слизаше от коня си пред гостилницата. Хейли бързо отиде до прозореца.

— Дявол да го вземе, това се казва случайност. Да, наистина, това е Том Локър!

Хейли изскочи от стаята.

В ъгъла на гостилницата, до тезгяха, стоеше необикновено висок, широкоплещест, мускулест мъж. Той носеше шуба от биволска кожа с козината навън и това придаваше на свирепия му израз нещо съвсем зверско. Всичко у него издаваше необуздана жестокост. Ако читателят може да си представи булдог в човешки вид, с шапка и палто, би добил доста ясна представа за този човек. С него имаше един човек, който бе пълна негова противоположност. Той беше нисък, слабичък и жив, с гъвкави като на котка движения; тъмните му дебнещи и лукави очи подчертаваха още повече острите черти на лицето му; тънкият му дълъг нос като че беше готов да се пъхне нахално навсякъде, а над челото му стърчаха мазни, редки черни коси. Всичките му движения и целият му израз, издаваха един твърд, остър и предпазлив човек.

Грамадният човек си наля голяма чаша силна ракия и я изпи на един дъх. Дребното човече се повдигна на пръсти до тезгяха и извъртя глава наляво, а след това надясно, за да огледа всички бутилки, сякаш искаше да подуши съдържанието им. Най-после поръча с голяма предпазливост и с писклив, треперещ глас чаша ментовка. Когато му наляха питието, той вдигна чашата, погледна я внимателно и самодоволно като човек, уверен, че не се е излъгал и започна да пие на малки глътки.

— Здравей, Локър, виж, че и аз съм имал късмет! Каква приятна среща! — каза Хейли, като се приближи и протегна ръка към грамадния човек!

— Дявол да те вземе! — беше вежливият отговор. — Какво те носи насам, Хейли?

Човечето с дебнещата физиономия, чието, име беше Меркс, веднага престана да пие ментовката, протегна шия и загледа изпитателно непознатия също както котка гледа към отвеяно сухо листо или към друг някои движещ се предмет.

— Наистина, Том, това е най-щастливата ми среща. Намирам се в дяволско затруднение и ти трябва да ми помогнеш.

— Ух, разбира се! — изръмжа неговият учтив познат. — Щом се радваш, че срещаш някого, сигурно ти е потрябвал за нещо. Какво има?

— Навярно твой приятел? — запита Хейли, като погледна недоверчиво към Меркс. — Съдружник може би?

— Да, казва се Меркс. А това е човекът, с когото работих в Начез.

— Драго ми е да се запозная с вас — каза Меркс и подаде тънката си суха като крак на врана ръка. — Мистър Хейли, нали?

— Същият, сър — отговори търговецът на роби. — А сега, господа, по случай щастливата ни среща да минем в малката стая да се почерпим и поприказваме. Ей, ти там — обърна се той към човека зад тезгяха, — донеси ни гореща вода, захар, пури и повечко ракия. Ще направим истински гуляй.

Ето свещите са запалени, огънят пламти и тримата достойни; събеседници са седнали около масата, отрупана с всичко необходимо за приятелски разговор.

Хейли описа разчувствувано своите неуспехи. Локър, мълчалив и намръщен, го слушаше внимателно. Меркс, който с много грижи; и старание приготвяше чаша пунш по свой особен вкус, от време на време повдигаше очи и пъхаше острия си нос и брада едва ли; не в лицето на Хейли. Той с голямо внимание слушаше приключенията на търговеца на роби. Краят на разказа му се видя много забавен, той целият се затресе от тих, но ззвучен смях, а тънките му устни се изкривиха от удоволствие.

— Хубаво са ви изиграли — каза той. — Хи, хи, хи! И умно скроено.

— Големи неприятности създават тия хлапета в търговията въздъхна Хейли.

— Ей, да можехме да отгледаме такава порода жени, които да не обичат децата си! Казвам ви, това щеше да е най-голямото съвременно откритие. — И Меркс се засмя на собствената си шега.

— Точно така — каза Хейли. — И не разбирам защо толкова държат на тях. Това децата са голяма беля. Би помислил човек, че биха се радвали да се отърват от тях. А те, не та не! И гледаш някое такова едно, само грижи създава, нищо не струва, а на майката като че е още по-мило.

— Да, мистър Хейли — каза Меркс. — Подайте ми горещата вода… Да, сър, и аз мисля точно като вас. И винаги съм бил на това мнение. Веднъж, когато още се занимавах с тази търговия, купих една жена… Стройна и хубавичка беше… и разумна. Тя имаше дете, такова едно, болнаво, гърбаво и не знам още какво. Аз го дадох току-така на един човек, на риск, че все нещо можеше да спечели от него. И през ум не ми минаваше, че жената ще го вземе толкова навътре. А трябваше да видите как се държа. Наистина, изглежда, че й беше по-мъчно за детето, защото беше хилаво, капризно, плачливо и само я измъчваше. А тя съвсем не се преструваше — плаче, та се къса, не може място да си намери, като че е останала сама- самичка на света. Смешно беше да я гледаш. Странни същества са това жените.

— И аз имах подобен случай — каза Хейли. — Миналото лято по Червената река купих една жена с дете. Детето беше доста хубаво и очите му живи, блестящи, но представете си, оказа се, че е сляпо; ама съвсем сляпо, ви казвам. Аз, разбира се, помислих, че няма да е зле да го пробутам някъде. Успях без много шум да го разменя за едно буре уиски. Но когато се опитах да го взема от майката, тя се превърна в същинска тигрица. Това стана, преди да тръгнем, и още не бях сложил веригите на моите негри. И какво мислите направи тя? Като котка скочи върху балите памук, измъкна ножа на един от моряците и за миг накара всички около нея да се разбягат. Но тя разбра, че това няма да я спаси, и като се обърна, хвърли се заедно с детето в реката — потъна като камък и повече не я видяхме.

— Их! — каза Том Локър, който слушаше тези разкази с явно презрение. — Какви сте безпомощни и двамата. Моите робини не ми играят такива номера.

— Нима?… А как се справяш с тях? — живо попита Меркс.

— Как се справям ли? Много просто. Ако купя жена с дете, което е за Продан, направо отивам при нея, пъхам юмрука си в лицето й и й казвам: „Виждаш ли?… Само една дума да чуя от тебе и ще ти смажа главата. Не искам да чуя ни думичка, ни звук… Това дете — казвам — е мое, а не е твое и не е твоя работа какво ще правя с него. Аз ще го продам при първа възможност. И ако вземеш да ми играеш някои номера, предупреждавам те, че ще съжаляваш, загдето въобще си се родила…“ Уверявам ви, те разбират, че с мене шега не бива. И затова мълчат като риби. А ако някоя от тях започне да вие, тогава… — И мистър Локър така силно удари с юмрук по масата, че на всички стана ясно какво искаше да каже.

— Убедително… няма що — каза Меркс, като смушка Хейли и се закикоти. — Том е забележителен, нали?… Хи, хи, хи. Наистина, Том, даваш им да разберат, че всички негри са черни! Честна дума. Том, ако ти не си самият дявол, то сигурно си негов брат-близнак.

Том слушаше похвалата с подобаваща скромност, а Меркс се обърна към Хейли.

— Та какво искахте вие от нас? Да заловим вашата робиня, нали?

— Жената не ме интересува. Тя е на Шелби. Работата е за детето. Какъв глупак излязох, че купих това дяволче.

— Ти винаги си бил глупак — грубо се намеси Локър.

— Недей, Том. Остави тези обиди — каза Меркс и се облиза. — Доколкото разбирам, мистър Хейли ни