— След малко — каза Сам и намигна на Анди. После добави сериозно: — Но аз мислих, мислих и ми стана ясно, че не трябва да тръгваме по този път. Никога не съм минавал по него. Съвсем е обезлюден. Ще се залутаме и къде ще излезем, един господ знае…

— И все пак ще тръгнем по него — каза Хейли.

— А, сега си спомних, казваха ми, че този път е преграден и не стига до реката. Нали, Анди?

Анди не знаеше нищо положително. Той бил „чувал“ само, че имало някакъв път, но никога не бил минавал по него. С една дума, той не можеше да даде никакви положителни сведения.

Хейли, свикнал да намира истината някъде по средата между по-големите и по-малките лъжи, реши, че е по-добре да тръгнат по стария път. Той мислеше, че Сам отначало е споменал за него съвсем неволно, а после, тъй като не му се искаше да заловят Елиза, бе започнал да измисля всевъзможни лъжи, за да го разубеди и да тръгнат по новия път.

Ето защо, когато Сам му посочи пътя, той бързо препусна напред, последван от Сам и Анди.

Пътят действително водеше към реката, но след като бяха направили новия път, старият беше напълно изоставен. Те яздиха безпрепятствено един час, но след това започнаха често да се натъкват на ниви и ферми, които пресичаха пътя. Сам прекрасно знаеше това, но Анди никога не бе чувал за този път, защото много отдавна никой не минаваше по него. Той покорно яздеше след Хейли, но мърмореше тихо, а от време на време се провикваше, че „това е най-лошият път, какъвто може да се измисли за болния крак на Джери“.

— Ей, предупреждавам ви — извика Хейли, — знам ви аз какви сте! Но няма да ме накарате да се върна от този път, колкото и да мърморите. Затова по-добре затваряйте си устата.

— Ваша воля, господарю — отвърна Сам покорно и намигна многозначително на Анди, който едва се сдържаше да не избухне в смях.

Сам беше в отлично настроение и разправяше, че нищо не може да му избегне от погледа, като ту се провикваше: „Виждам женска шапка хей там на оная височинка“, ту се обръщаше към Анди: „Я, не е ли това Лиза там в низината?“ Той гледаше да се провикне винаги, когато пътят беше най-разбит и каменист и където беше почти Невъзможно изведнъж да се ускори ходът на конете. Така той държеше Хейли в постоянно напрежение.

След като яздиха около час по този начин, конниците ненадейно се спуснаха от една височина и отведнъж се намериха в двора на голяма ферма. Не се виждаше жива душа, защото всички работници бяха излезли на полето, но тъй като постройките на фермата лежаха точно сред пътя, беше съвсем ясно, че не можеха да продължат в тази посока.

— Какво ви казах, господарю — рече Сам, като се правеше на засегнат и невинен. — Може ли вие, който не сте оттука, да познавате по-добре тези места от нас, които сме родени и израсли в този край?

— Мошеник — извика Хейли. — Ти знаеше, че тука няма път.  — Та нали ви казах това? А вие не искахте да ми вярвате. Аз казах на господаря, че пътят е затворен и преграден и че не виждам как ще минем през него. На, и Анди ме чу. Истината бе очевидна; нямаше място за спорене. Нещастният Хейли трябваше да потисне гнева си, доколкото можеше. Тримата обърнаха конете си и поеха към новия път. Поради всички тези препятствия преследвачите влязоха в селото близо цял час, след като Елиза бе сложила детето да спи в гостилницата. Елиза стоеше на прозореца и гледаше в противоположна посока, но Сам, от чийто поглед нищо не се изплъзваше, веднага я Забеляза. Хейли и Анди яздеха малко зад него. В тази критическа минута Сам нарочно изпусна шапката си, като че ли духната от вятъра, и нададе силен вик. Като чу познатия глас, Елиза веднага се отдръпна. Конниците минаха покрай прозореца и спряха пред входа на гостилницата. В този миг Елиза преживя напрежението на хиляда живота. Една странична врата водеше от стаята й към реката. Тя грабна детето си и полетя през стълбите навън. Търговецът на роби я зърна точно когато тя изчезваше надолу към брега. Той скочи на коня, изкрещя на Сам и Анди и се втурна след нея като куче след сърна… В този шеметен момент Елиза като че не стъпваше на земята. За един миг тя стигна до самия бряг. Преследвачите я настигаха. Обхваната от такава сила, каквато дава само отчаянието, Елиза полетя с див вик над мътните води и се задържа на леда. Това беше безумен скок, на който човек може да се реши само в момент на лудост или пълно отчаяние. Хейли, Сам и Анди извикаха неволно и вдигнаха нагоре ръце в ужас.

Огромният зеленикав леден блок изскърца и се наклони под нейната тежест, но Елиза не остана на него повече от миг. С диви викове и отчаяна решителност тя скачаше от един леден блок на гдруг, препъваше се, падаше, плъзгаше се и пак се изправяше на краката си; обущата й паднаха, чорапите й се разкъсаха, наранените й нозе оставяха на всяка стъпка кървави следи. Но тя не виждаше нищо, не чувствуваше нищо, додето, като насън, видя съвсем близко другия бряг на реката и някакъв човек, който й помагаше да се изкачи на брега.

— Смело момиче — каза той.

Елиза позна гласа и лицето на един фермер, който живееше недалеч от нейния предишен дом.

— О, мистър Симс, спасете ме О, моля ви, спасете ме. Скрийте ме — извика тя.

— Какво се е случило? — запита той. — Та ти не си ли от имението на Шелби?

— Детето ми, моя син, той го продаде! Ето там е новият му господар. — Тя посочи към отсрещния бряг. — О, мистър Симс, вие също имате син…

— Да, имам — каза й той и енергично, но внимателно я изтегли по стръмния насип. — Ти наистина си храбра жена! Обичам смелите хора!

Когато се изкачиха на брега, човекът се спря.

— Бих искал да ти помогна — каза той, — но няма къде да ви скрия. Мога само да ти дам един съвет. Върви там. — И той посочи една голяма бяла къща, която беше малко встрани от главната улица на селището. — Върви! Там живеят добри хора. Там няма никаква опасност. Те сигурно ще ти помогнат… Те са готови всекиму да помогнат.

— Господ да ви благослови — каза развълнувано Елиза.

— Остави — каза Симс. — Няма какво да ми благодариш.

— О, сър — продължи Елиза, — нали няма да кажете никому, че сте ме видели?

— Ама че питане. Та за какъв човек ме вземаш? Разбира се, че няма да кажа. Хайде на добър път. Ти спечели свободата си и ще бъдеш свободна. Помни ми думата.

Младата жена притисна детето до гърдите си и с бързи и твърди крачки се запъти към селището. Човекът дълго гледа след нея.

— Шелби може да каже, че не постъпвам като добър съсед. Но какво да правя? Ако някоя от моите негърки избяга и той я види; нека ми се отплати със същото. Не мога да гледам как гонят хора с кучета, а те, горките, запъхтени, бягат с последни сили… И изобщо отде накъде ще ловя чуждите роби?

Така разсъждаваше този беден и необразован жител на щата Кентъки. Той не беше чел законите на страната и постъпваше така по съвест, нещо, което едва ли би могло да се очаква от него, ако беше по- образован и човек с по-високо обществено положение.

Хейли стоеше съвсем зашеметен от това, което стана пред очите му. Когато Елиза изчезна от отсрещния бряг, той се обърна и погледна Сам и Анди изпитателно.

— Ама че работа! — извика Сам.

— Сам дяволът трябва да се е вселил в тази жена! — каза Хейли. — Как скачаше като дива котка.

— Надявам се, че господарят не ни се сърди, че не тръгнахме да я гоним по този й път — каза Сам и се почеса по главата. — Чак дотолкова не мога. — И той хрипливо се изсмя.

— Как? Ти се смееш? — изръмжа търговецът на роби.

— Ох, господарю, не мога повече — извика Сам и даде воля на дълго потисканата си радост. — Толкова чудно беше! Скок, подскок, а ледът скърца: кръц! кръц! А Тя бяга ли, бяга. Господи, как скачаше само! И Сам, и Анди се смяха, докато сълзи потекоха по бузите им.

— Ще ви накарам да се засмеете другояче — развика се Хейли и размаха камшика над главите им. Те се наведоха, за да избягнат удара, изтичаха с викове нагоре По брега и преди Хейли да ги настигне, бяха вече на конете си.

— Лека нощ, господарю — извика Сам важно. — Мисис сигурно отдавна се безпокои за Джери. Мистър Хейли не се нуждае повече от нас, нали? И господарката няма да позволи да караме конете по моста, по който Елиза избяга! Той шеговито смушка Анди и те препуснаха с всичка сила.

Вятърът носеше отдалеч веселия им смях и викове.