шумолене на лист, при всяка преминаваща сянка сърцето й замираше и тя ускоряваше стъпките си. Елиза сама се чудеше откъде се взема у нея тази сила; тя не усещаше тежестта на детето — струваше й се, че е леко като перце и всеки пристъп на страх като че увеличаваше свръхестествената й сила.

Хари спеше. Отначало разсънен от странното нощно пробуждане и уплашен от лошия човек, той не можеше да заспи. Но майка му не му позволи да промълви нито дума и го увери, че само ако мълчи, тя ще може да го спаси. Детето уви ръчички около шията й и чак когато сънят почна да го надвива, тихо я запита:

— Мамо, трябва ли да бъда буден?

— Не, милото ми, спи, спи.

— Но, мамо, ако заспя, нали няма да му дадеш да ме вземе?

— Не, не — прошепна майката. Тя пребледня още повече и големите й черни очи пламнаха.

— Сигурна си, нали, мамо?

— Да, сигурна — каза майката и се уплаши от собствения си глас, толкова й се стори чужд.

Детето отпусна уморената си глава на рамото й и скоро заспа. Какъв жар, каква сила се преливаше в Елиза, като чувствуваше на шията си топлите ръчички и спокойното, дишане на сина си. Струваше й се, че тази сила като електрически ток преминава в нея от всяко нежно докосване, от всяко движение на детето, което доверчиво спеше в ръцете й.

Границите на имението, алеята и горичката останаха зад нея и тя продължаваше да върви като насън, без да забавя стъпките си, без да спира, докато розовите лъчи на зората я завариха на широкия път, далеч от родните места.

Тя често бе ходила със своята господарка на гости у роднините на Шелби в селцето Т. на брега на река Охайо и познаваше добре този път. Да отиде дотам, да премине на другия бряг — така се очертаваше първоначално набързо съставеният й план за бягството.

Когато първите коне и коли започнаха да се движат по пътя, Елиза с бързата съобразителност, присъща на хората в опасност, си даде сметка, че стремглавият й ход и възбудеността й могат да привлекат вниманието на минаващите и да събудят подозрение.

— Тя сложи детето на земята, оправи роклята и шапката си и тръгна по-бавно, като се стараеше да изглежда спокойна. В малкия вързоп тя бе сложила сладкиши и ябълки, с които залъгваше детето да върви по-бърже. Тя търкулваше ябълката и детето тичаше с всичка сила да я гони. И тази хитрост, често повтаряна, им Помогна бързо да извървят няколко мили.

Скоро те стигнаха до една гъста гора, през която ромолеше бистър ручей. Хари започна да се оплаква от глад и жажда. Елиза се прехвърли с детето през оградата, седна зад един голям камък, който ги скриваше от пътя, и му даде да закуси. Хари се учуди и натъжи, че майка му не хапва нищо. Той обви шията й с ръце К й се опитваше да сложи парче от своя сладкиш в устата й, но на нея й се струваше, че нещо се е свило в гърдите й и я задушава. — Не, Хари, не, мило дете, мама не може да яде, докато не си в безопасност. — Ние трябва да вървим, още много да вървим, докато стигнем до реката.

Те пак забързаха и Елиза отново се стараеше да върви естествено и спокойно.

Местата, където я познаваха, останаха далече зад нея. Сега дори случайно да срещнеше някой познат, той нямаше да допусне, че е избягала от своите господари, чиято добрина беше известна на всички. Освен това и тя, и детето имаха бяла кожа и на пръв поглед трудно можеше да се забележи, че са от негърски произход. Към обяд те стигнаха до една спретната ферма. И Елиза се осмели да си почине малко и да купи храна за детето и за себе си. Колкото повече се отдалечаваше от опасността, толкова повече намаляваше страшното й нервно напрежение и тя се почувствува уморена и гладна.

У Добрата фермерка, мила и разговорлива жена, беше много доволна, че има с кого да си побъбри и не се усъмни в думите на Елиза, че отива наблизо да прекара една седмица у свои близки. А как желаеше Елиза да беше наистина така.

Малко преди залез слънце Елиза влезе в селцето Т. на брега на река Охайо. Тя беше уморена, краката я боляха, но духът иде беше сломен. Тя веднага отправи поглед към реката, отвъд която бе нейното освобождение.

— Беше ранна пролет. Реката бе пълноводна и буйна. Огромни плаващи ледени блокове се люшкаха в неспокойните й води. Там, където брегът откъм Кентъки се вдава много навътре в реката, блокове лед се бяха струпали един върху друг в големи количества и образуваха временна преграда, която задържаше идващите блокове. Те се простираха почти до брега на Кентъки като огромен люшкащ се сал.

Елиза се спря за малко да погледа реката. Тя веднага разбра, че при това положение не е възможно да има редовен ферибот за другия бряг, и влезе в малката гостилница край брега, за да се осведоми как може да се премине реката.

Съдържателката, заета с приготовление на вечерята, печеше и пържеше най-различни неща край огъня. Тя се обърна с вилица в ръка, като, чу нежния жаловит глас на Елиза.

— Какво има? — запита тя.

Има ли сега лодка или сал, които да превозват за отсрещния бряг?

— Каква ти лодка! Движението е вече спряно — каза жената, но като забеляза ужасения и отчаян израз на Елиза, запита: — Искате да отидете отсреща? Болен ли е някой? Изглеждате много обезпокоена.

— Детето ми е в опасност — каза Елиза. — Разбрах това едва снощи й извървях дълъг път с надеждата да се прехвърля на другия бряг с лодка.

— Това е цяло нещастие — каза жената, у която се пробуди майчинско съчувствие. — Много ми е мъчно за вас… Соломон — извика тя от прозореца.

Един мъж в кожена престилка и много мръсни ръце се появи на вратата. — Кажи, Сол — обърна се към него жената. — Оня човек ще пренася ли днес бурета на другия бряг?

— Той каза, че ще се опита, ако види, че не е много опасно — отговори Сол.

— Има един човек, който иска тази вечер да пренесе стока през реката, но кой знае дали ще се реШи. Той ще дойде за вечеря тук. Най-добре седнете и го почакайте… Какво хубаво момченце имате — добави тя и му подаде един сладкиш.

Но детето, уморено и измъчено от дългия път, се разплака.

— Горкичкото, то никога не е вървяло толкова много, а аз на всичко отгоре го карах да бърза — въздъхна Елиза.

— Ето, елате тук и го сложете да спи — каза жената и отвори вратата на малка спалня, където имаше удобен креват.

Елиза постави умореното дете в леглото и не изпусна ръчичката му, докато детето не заспа дълбоко. Но за нея нямаше почивка. Мисълта, че е преследвана я изгаряше. Тя гледаше с копнеж мрачните буйни води на реката, които течаха между нея и свободата…

А сега да оставим за малко Елиза и да видим какво правят нейните преследвачи.

Въпреки че мисис Шелби обеща обядът да бъде поднесен незабавно, скоро стана ясно, че това не зависеше само от нея. Съответните разпореждания бяха дадени в присъствието на Хейли и предадени на леля Клоу от неколцина малки пратеници. Но тази важна особа само сърдито изсумтя ипоклати глава, като продължаваше работата си с необичайна за нея несръчност и мудност.

По някакви непонятни причини между слугите се създаде впечатление, че мисис Шелби няма много да се сърди, ако обядът Закъснее, и беше наистина чудно колко много неща се случиха, които забавиха неговото приготвяне. Един несръчен помощник се изхитри и разля соса. Трябваше да се приготви нов със съответното старание по всички сложни правила на изкуството. Леля Клоу настойчиво бъркаше соса и при всяко подканяне да бърза отговаряше остро, че „няма да поднесе на масата недоварен сос; за хатъра на някой си, комуто скимнало да лови някого си“. Друг слуга падна и разля ведрото с вода, та трябваше отново да отиде до кладенеца. Трети бутна маслото… От време на време до кухнята Отърчаваше някой и с кикотене разправяше, че „мистър Хейли бил страшно неспокоен и не го свъртало на едно място, че се разхождал назад-напред, като ту поглеждал през прозореца, ту изскачал на верандата“.

— Така му се пада — каза леля Клоу възмутено. — Ако не се поправи, ще има още да пати. Ще видим какво ще прави на оня свят с всичките си грехове.

— Сигурно ще се мъчи в ада — каза малкият Джек.

— Там му е мястото — мрачно каза леля Клоу. — Той е разбил много, много сърца.

В кухнята леля Клоу се ползуваше с голямо уважение и всички я слушаха с отворени уста. Обядът беше