общо взето неясно предназначение, той осигуряваше над сто работни места, от които тук страшно се нуждаеха. Местните млади жени страняха от мъжете-астрономи, които човек можеше да види почти по всяко време на денонощието, изпълнени с енергия, да крачат нервно по железобетонната пътека, обикаляща периферията на огромната чиния на телескопа. Затова те насочиха цялото си внимание към новопристигналата Ели. И макар в началото това да не й се стори съвсем отблъскващо, скоро започна да й пречи да си прави пълноценно изследванията.
Местността наоколо беше изключително красива. По здрач, през прозорците на контролната кула, зад трите огромни пилона, от които висяха захранващите кабели и инсталираните наскоро нейни мазерни системи, тя се заглеждаше към плъзналите по зъберите около долината буреносни облаци. На върха на всеки пилон нощем примигваше червена светлина, предупреждение за някой заблуден самолет, случайно озовал се в този район, далече от всякакъв въздушен трафик. В четири часа сутринта излизаше да подиша чист въздух и озадачена се вслушваше в мощния хор на хилядите местни сухоземни жаби, наричани „кокуи“ по подражание на жалостивия им вик.
Част от астрономите живееха близо до Обсерваторията, но изолацията, непознаването на испанския език и липсата на опит в контакта с каквато и да е друга култура караше тях и жените им да се чувстват самотни и отчуждени. Друга част бяха решили да живеят във военновъздушната база Рейми, известна с единственото англоезично училище в околността. Но Рейми се намираше на 90 минути път с кола, а това усилваше у тях чувството на изолираност. Заради непрестанните заплахи от страна на пуерториканските сепаратисти, погрешно убедени, че Обсерваторията има някакво важно военно предназначение, се чувстваха на ръба на истерията.
Чак след няколко месеца Валириън ги посети за пръв път. Официалният повод на посещението му беше да изнесе лекция, но Ели разбираше, че част от намеренията му бяха да разбере как се развиват нейните неща и да й осигури един вид психологическа подкрепа. Изследванията й вървяха много добре. Беше открила нещо, наподобяващо междузвезден молекулярен небулозен комплекс, и бе успяла да засече много ясен масив от данни за радиоизлъчването на пулсара в центъра на Мъглявината на Рака. Дори бе успяла да проведе най-прецизното до този момент проучване за сигнали от няколко дузини по-близки звезди, но без положителни резултати. Сред данните се долавяха един-два случая на подозрителна регулярност. Тя отново бе насочила наблюдението си над въпросните звезди, но не можа да открие нищо извън обичайното. Когато наблюдаваш достатъчно количество звезди, земната интерференция или случайно насложилият се шум може на моменти да накара сърцето ти да заподскача. Успокояваш се и проверяваш отново. Ако подозрителният шум не се повтори, приемаш го за лъжлив. Тази дисциплинираност на духа беше от съществено значение, ако искаше да запази душевното си равновесие пред лицето на онова, което търсеше. Решена бе да гледа на този вид проучвания колкото може по-здравомислещо, без при това да я напуска предчувствието за чудо, което я тласкаше към проблема.
От нищожните си запаси в големия общ хладилник Ели успя да приготви повече от скромен обяд за малкия им пикник и Валириън седна до нея на самия ръб на огромната купеста чиния на телескопа. В далечината се виждаха работници по поддръжката, които ремонтираха или подменяха панелите. Те пристъпваха в специални обувки за сняг с широки стъпала, за да не се разкъсат алуминиевите листове под тежестта им и да не пропаднат надолу към земята. Валириън остана доволен от напредъка й. Споделиха обичайните клюки за общи познати и слухове от научните среди. После разговорът им се насочи към темата SETI5, както напоследък наричаха търсенето на извънземен разум.
— Мислила ли си някога това да се прави непрекъснато, Ели? — попита той.
— Не много. Но всъщност това не е и възможно, нали? Доколкото знам, никъде по света няма по-голяма инсталация, която да се е посветила изцяло на SETI.
— Не, но може да стане. Има вероятност към ВЛА6 да се добавят дузини радарни чинии и целият комплекс да се превърне в обсерватория, посветена на SETI. Разбира се, ще извършват и обичайните радиоастрономически наблюдения. Така системата ще се превърне в мощен интерферометър. Това засега е само вероятност. Скъпо е. Изисква много политическа воля и в най-добрия случай, може да се направи едва след години. Просто тема за размисъл.
— Питър, аз вече изследвах някъде около четиридесет по-близки звезди, чийто спектрален тип в общи линии е сходен с този на Слънцето. Проследих в границите на двадесет и един сантиметровата честота на водорода, за която всички твърдят, че е очевидната възможна честота за един радиомаяк — защото водородът е най-разпространеният атом във вселената и прочие. При това го направих с възможно най- високата чувствителност, която успях да постигна. Липсва и намек от сигнал. Може би там просто няма никой. Може би цялата тази работа си е чиста загуба на време.
— Като живота на Венера ли? Ти просто си обезверена. Венера е напълно неподходящ за живот свят. Но тя е само една планета. В Галактиката има стотици милиарди звезди. Ти си прегледала една шепа от тях. Не мислиш ли, че е малко преждевременно да се предаваме? Засега си решила едва една милиардна част от задачата. Може би дори по-малко, ако отчетеш факта, че съществуват и други честоти.
— Знам, знам. Но не ти ли се струва, че ако те са някъде, би трябвало да са навсякъде? Ако наистина на хиляда светлинни години от нас живеят толкова напреднали приятелчета, не би ли трябвало да поставят някакъв свой преден пост в задния ни двор? Иначе човек може да си работи по SETI, нали се сещаш, цяла вечност, и никога да не е сигурен, че е завършил напълно проучванията.
— О, започваш да говориш като Дейв Дръмлин. Щом не можем да ги намерим, докато той е жив, повече не го интересува. Та ние едва започваме SETI. Ти знаеш колко много възможности се крият в това. Тъкмо сега е моментът да вложим всички сили. Тъкмо сега настъпва час за оптимизъм. Ако живеехме в някоя предишна епоха от човешката история, щяхме цял живот само да си мислим за тези неща, без да сме в състояние да направим каквото и да е, за да потърсим отговора. Но нашето време е уникално. Едва сега за пръв път човекът е в състояние да търси извънземен разум. Ето, ти създаде детектор, с който да издирваш цивилизации по планетите на милиони други звезди. Няма гаранция за успех. Но можеш ли да измислиш някой по-важен въпрос? Представи си ги, някъде там, пращат ни сигнали, а никой на Земята не ги слуша. Та това би било направо нелепо. Пълна пародия. Няма ли да те е срам за твоята цивилизация, ако се окаже, че сме били в състояние да ги чуем, а не ни е стигнал куражът да го направим?
Двеста петдесет и шест изображения на левия свят се отнесоха наляво. Двеста петдесет и шест изображения на десния свят се плъзнаха надясно. Тя съедини всичките 512 изображения в панорамна гледка на обграждащото я пространство. Беше затънала сред гора от листа, някои зелени, други повехнали и всичките — много по-големи от нея. Но тя без особена трудност се изкатерваше по тях, прекосяваше ги, като от време на време предпазливо се задържаше на ръба на някой наклонен лист и падаше върху меката постелка на нападалите долу листа, след което невъзмутимо продължаваше по пътя си. Сигурна бе, че върви по следата. Беше възбуждащо прясна. Следата я водеше натам и тя не можеше да мисли за нищо друго. Нямаше време да преценява мащабите на поредното препятствие, сигурно сто или хиляда пъти по-високо от нея. Не й трябваха нито метални спайкове, нито въжета. Беше напълно екипирана. Повърхността пред нея ухаеше силно от наскоро поставения феромонен маркер, със сигурност от някой разузнавач от нейното племе. Щеше да я отведе до храна — почти винаги ставаше така. Храната се появяваше ненадейно. Разузнавачите я откриваха и маркираха следата. Тя и приятелките й трябваше да я отнесат у дома. Понякога храната се оказваше същество, подобно на нея. Друг път представляваше безформена или кристална бучка. Понякога беше прекалено голяма и бяха нужни общите усилия на много нейни съплеменнички, които я избутваха и търкаляха по прегънатите листа, докато я приберат у дама. Тя нетърпеливо изтрака с челюсти.
— Това, което най-много ме безпокои — продължи Ели, — е по-скоро обратното. Вероятността те да не се опитват. Представи си че биха могли да общуват с нас, но не го правят, защото не виждат смисъл. Все едно… — тя погледна към ръба на покривката, просната върху тревата. — Като мравките. Те обитават
