цивилизация, чак в центъра на галактиката. Но имаше толкова участъци в небето за изследване и толкова много честоти, на които една чужда цивилизация можеше да излъчва, че това изискваше програма за търпеливо и системно наблюдение. Повече от четири години „Аргус“ действаше на пълна мощност. Явяваха се грешки, случайни поводи за паника, предизвикващи трепет призрачни сигнали, лъжливи тревоги. Но посланието го нямаше.

— Здравейте, д-р Ароуей.

Единственият инженер в помещението й се усмихна учтиво и тя му кимна. Компютърна мрежа контролираше всичките 131 телескопа на проекта „Аргус“. Системата сама бавно сканираше небето. Проверяваше за механични и електронни повреди. Сравняваше данните от различните елементи на дългата редица телескопи. Ели погледна към анализатора на милиарди канали, цяла стена от натъпкан с електроника контролен пулт — и към видеодисплея на спектрометъра.

Докато системата от телескопи сама обхождаше небето, сектор по сектор, в продължение на години, астрономите и техниците почти нямаше какво да правят. Ако засечеше нещо интересно, тя сама щеше да даде знак за тревога и да вдигне посред нощ учените, който работеха по проекта. Ако се наложеше. В такива случаи Ароуей включваше на скорост, за да разбере дали поредният сигнал не е от някаква повреда в системата или от засекретен американски или съветски космически „призрак“. С помощта на инженерния екип успяваше да повиши чувствителността на апаратурата. Да засече съдържа ли емисията нещо регулярно, някакъв шаблон? Понякога насочваше част от радиотелескопите към екзотични астрономически обекти, открити наскоро от други обсерватории. Съдействаше на постоянния състав и на външни лица по проекти, несвързани със SETI. Прескачаше до Вашингтон, за да поддържа интереса на Националната научна фондация, агенцията която осигуряваше средствата. Изнасяше по някоя и друга публична лекция за проекта „Аргус“ — в Ротарианския клуб в Сокоро или в Университета на Ню Мексико в Албъкърк — и посрещаше по някой ентусиазиран репортер, осмелил се да дойде, понякога без предизвестие, в най-затънтения край на Ню Мексико.

Ели трябваше да внимава да не потъне в досадата на скучното си ежедневие. Не че колегите й бяха неприятни. Напротив. Но дори ако оставим настрана несъвместимостта между възможна лична връзка и регламентираните отношения на служебна субординация, тя не изпитваше особено влечение към истински интимно обвързване. Беше имала няколко краткотрайни, бурни, но общо взето неангажиращи връзки с тукашни мъже, извън проекта „Аргус“. В този аспект от живота си също изпитваше някаква досада и отегчение.

Седна пред един от екраните и включи слушалките. Съзнаваше, че е безполезна проява на самомнителност да си въобразява, че именно тя самата, заслушана в някой и друг канал, ще засече шаблон. След като мощната компютърна система, която изследваше милиарди канали, не можеше да го направи. Но това й създаваше скромната илюзия, че с нещо е полезна. Облегна се назад, с притворени очи, почти като в полусън. Тода изражение омекотяваше резките черти на лицето й. Наистина е хубава, помисли си неволно техникът.

Както обикновено, чу някакво пращене, непрекъснат ек от случайни шумове. Веднъж, когато прослушваше небесния сектор около звездата AC+79 3888 в съзвездието Касиопея, й се стори, че долавя нечия песен, заглъхваща неравномерно, ту по-силно, ту по-слабо, без да е в състояние да прецени дали там наистина има нещо. Тъкмо към тази звезда предстоеше да полети космическият апарат „Вояджър 1“, сега намиращ се в близост до орбитата на Нептун. Апаратът носеше златна плоча с отпечатани на нея поздрави, картини и песни от Земята. Дали пък те не ни изпращаха музиката със скоростта на светлината, докато ние им изпращахме нашата десет хиляди пъти по-бавно? Друг път, както сега, когато в статичния шум не можеше да се долови никаква подреденост, си спомняше известната фраза на Шанън10 за информатиката, че най-ефикасно кодираното послание е неразличимо от шума, освен ако предварително не разполагаш с ключа за неговото дешифриране. Тя рязко натисна няколко ключа на конзолата пред себе си и събра тесночестотните ленти една към друга, свързани с всяка от двете й слушалки. Нищо. Слушаше в две поляризационни радиочестоти. След това се вслуша в контраста между линеарната и кръговата поляризация. Имаше възможност да избира между един милиард канали. Така може да ти мине целият живот, в опити да надминеш компютъра, вслушвайки се с отчайващо ограничения си човешки мозък и слух, в търсене на някакъв модел.

Хората ги биваше в различаването на едва забележими шаблони, когато наистина съществуваха, но също така бяха способни да си въобразяват, че ги чуват, когато всъщност ги нямаше. Щеше да последва някаква поредица от импулси, която прозвучава за миг като синкопиран ритъм или създава илюзията за къса мелодия. Ели превключи на чифт радиотелескопи, които прослушваха известен галактически радиоизточник, наречен „свирача“, заради разсейването на радиовълните от електродните на редкия космически газ, изпълващ пространството между радиоизточника и Земята. Толкова по-отчетливо беше глисандото, колкото повече електрони срещнеха по пътя си и колкото по-отдалечен от Земята беше източникът на радиовълните. Правила го бе толкова често, че само като доловеше радиосвирача, можеше отведнъж да прецени точно разстоянието, на което се намираше. Този, по нейна преценка, се намираше на около хиляда светлинни години разстояние, твърде далече от околното звездно пространство, но все пак в границите на огромната наша галактика, наречена Млечен път.

Ели включи обичайния режим за изследване на пространството на проекта „Аргус“. Отново никакъв шаблон. Като музикант, който се вслушва в тътена на далечни гръмотевици. Случайните, нищожни признаци за шаблон я преследваха и се загнездваха в паметта й с такава настойчивост, че понякога се връщаше към цикъл записи на изследване, за да провери не съдържат ли нещо, което умът й е засякъл, а компютрите са пропуснали.

През целия й живот сънищата й бяха приятели. Обикновено бяха подробни, добре подредени, цветни. В тях тя, например, се вглеждаше в лицето на баща си или в капака на стария радиоприемник и те, сънищата, покорно й предлагаха визуални подробности. Винаги помнеше сънищата си, до най-тънкия детайл, освен когато беше много напрегната. Например, след защитата на докторската степен или след като скъса с Джеси. Но сега й беше трудно да си спомни образите. И започна да сънува звуци, някак хаотично — като хората, които са слепи по рождение. В ранните утринни часове подсъзнанието й произвеждаше мелодийки, които никога не беше чувала. Събуждаше се, подаваше гласова команда на нощната лампа на тоалетната масичка до леглото, взимаше писалката, оставена там нарочно, разчертаваше нотни линии и нахвърляше мелодията върху листа. Понякога, след дълъг ден, Ели изсвирваше мелодията на звукозаписното си устройство и се чудеше дали я е чула от съзвездието Дракон или от Козирог. Признаваше си разкаяна, че е подведена от електроните и енергийните дупки из схемите на приемниците и усилвателите, и от заредените частици и магнитните полета на студения фин газ сред примигващите далечни звезди.

Една повтаряща се нота. Висока и дрезгава в началото и края. Нужен й беше цял миг, преди да я разпознае. Сигурна бе, че не я е чувала от тридесет и пет години насам. Металната макара на простора. Стенеше всеки път, когато майка й издърпваше телта, за да простре току-що изпраното пране да съхне под лъчите на слънцето. Като дете обичаше тези изпънати в редици телове за пране. И когато наоколо нямаше никой, заравяше лице в прясно изсъхналите чаршафи. Нима това сега беше полъх от онова усещане? Спомняше си как се разсмя, отдръпвайки лице от чаршафите, когато веднъж майка й, с широк жест, я повдигна нагоре — сякаш към небето и я понесе, обгърнала я с ръка, сякаш беше малка купчина изсушени чаршафи, които трябва да се подредят старателно в чекмеджетата на спалнята.

— Доктор Ароуей? Доктор Ароуей?

Техникът гледаше потръпващите й мигли и лекото й дишане. Тя примигна, свали слушалките и му се усмихна извинително. Понякога колегите трябваше да й говорят много високо, ако искаха да ги чуе през усиления космически радиошум. В отговор Ели викаше силно, за да компенсира силата на шума. Мразеше да си сваля слушалките. Когато беше достатъчно заета, небрежната и дори сърдечна размяна на любезности можеше да се стори на някой неопитен външен наблюдател като част от яростен и непредизвикан от нищо