Когато дойде време за въпросите, един астроном от „Аргус“ го попита за хипотезата за „Зоопарка“. Според тази хипотеза, извънземните може и да са тук наоколо, но без да издават присъствието си, за да скрият от хората факта, че в космоса съществуват други разумни същества. Точно както човек, изучаващ живота на приматите, може да поиска да наблюдава стадо шимпанзета сред храсталаците, но да не се намесва в техните занимания. В отговор Дръмлин зададе друг въпрос — възможно ли е при един милион цивилизации в галактиката — това число, както се изрази, било „подхвърлено“ именно в „Аргус“ — да не се намери нито един бракониер? Как става така, че всички цивилизации в галактиката се подчиняват на етиката на ненамеса? И да не се намери нито един, който да си пъхне носа в земните неща?

— Но на Земята — намеси се Ели — бракониери и лесничеи разполагат, в общи линии, с едно и също технологично ниво. Ако лесничеят е с една крачка по-напред — да речем, с радар и хеликоптери, — тогава на бракониерите им е спукана работата.

Част от персонала на „Аргус“ прие топло забележката й, но Дръмлин само каза:

— Впечатляваш ме, Ели. Впечатляваш ме.

Когато имаше нужда да прочисти мозъка си, мяташе се на грижливо поддържания „Тъндърбърд“, модел 1957 година, със сгъваем покрив и малки стъклени амбразури, фланкиращи задната седалка — единствената й проява на екстравагантност — и изминаваше дълги разстояния сама. Често нощем потегляше от дома си, със свалени прозорци надуваше газта през обраслата с трънаци пустиня и тъмната й коса се вееше зад нея. С времето бе научила всяко бедно градче, всеки хълм и плато в околността и се бе запознала с всички щатски полицейски патрули по магистралата в югоизточно Ню Мексико. След нощно бдение в обсерваторията тя с удоволствие пришпорваше мотора на колата край охранителната станция на „Аргус“ (преди да издигнат противоциклонното ограждение), сменяйки рязко скорости, и потегляше на север. Някъде около Санта Фе бледите отблясъци на зората докосваха върховете на планините Сангре де Кристо. (Защо, питаше се Ели, религията назовава светите си места на кръвта и тялото, на сърцето и панкреаса на най- почитаната си фигура? Защо не на мозъка или на други не по-малко забележителни, но така и неувековечени органи?)

Този път потегли на юг, към планините Сакраменто. Дали пък Дейв не беше прав? Възможно ли бе SETI и „Аргус“ да се окажат колективна заблуда на шепа недостатъчно трезвомислещи астрономи? Наистина ли, ако годините минаваха, без да са получили така жадуваното послание, тя щеше да се стреми да продължи проекта, измисляйки всеки път ново основание за стратегията на излъчване на предполагаемите извънземни и все по-нов и скъп инструментариум? Кой можеше да бъде убедителният знак за провал? Кога и тя самата ще приеме да се предаде? Да се насочи към нещо далеч по-сигурно, в което резултатите са в много по- голяма степен гарантирани? Обсерваторията Нобеяма в Япония току-що бе съобщила за откриването на аденозин, сложна органична молекула, градивен елемент на ДНК, кротуваща си нейде там, сред гъст молекулярен облак. Положително можеше да се посвети изцяло, и успешно, на търсене на свързани с живота молекули в космическото пространство, дори ако се наложеше да се откаже от издирването на извънземен разум.

Високо в планината тя погледна към южния хоризонт и мерна съзвездието Центавър. В тази звездна комбинация древните гърци са видели едно химерно същество, получовек, полукон, учил Зевс на мъдрост. Но Ели не виждаше в нея какъвто и да е образ, който макар и в малка степен да напомняше за кентавър. Това, което наистина й харесваше, беше Алфа Центавър, най-ярката звезда в съзвездието. Беше най-близо, едва на четири и четвърт светлинни години разстояние. Всъщност Алфа Центавър представляваше тройна система, с две слънца, в близка орбита едно до друго и трета звезда, по-отдалечена, кръжаща около двете. Гледани от Земята, трите звезди се сливаха в една светеща точка. В особено светли нощи, като тази, тя я виждаше надвиснала някъде над Мексико. Понякога, когато въздухът бе изпълнен с пустинен прах след няколко последователни пясъчни бури, Ели се качваше с колата горе в планините, за да спечели малко височина и атмосферна прозрачност, излизаше от колата и се взираше в най-близката звездна система. Може би там имаше планети, въпреки че беше много трудно да се засекат. Възможно бе някои от тях да кръжат в близки орбити около едно от трите слънца. По-интересна орбита, при наличие на голяма небесна механична стабилност, беше осморката, лъкатушеща между двете вътрешни слънца. Ели се чудеше как ли би изглеждал животът с три слънца на небето. Сигурно щеше да е много по-горещо, отколкото в Ню Мексико.

Ели забеляза с лек трепет, че магистралата е обкръжена от диви зайци. Беше ги срещала и преди, особено когато разходките й с колата я отвеждаха чак до западен Тексас. Стояха на четири крака по краищата на пътните платна. Но всеки път, когато новите кварцови фарове на нейния „Тъндърбърд“ осветяваха някой от тях, той се изправяше, зашеметен, на двата си задни крака, отпуснал предните лапички. Струваше й се, че по протежение на десетки километри почетен ескорт от диви зайчета я поздравява в нощта. Те поглеждаха нагоре, хиляда розови нослета потрепваха, две хиляди очи проблясваха в мрака, докато това странно явление се носеше към тях.

Може би е някакъв вид религиозно усещане, мислеше си Ели. Изглеждаха предимно млади зайци. Сигурно никога досега не бяха виждали автомобилни фарове. За тях трябва да е съвсем удивително, двата ярки лъча, носещи се със сто и тридесет километра в час. Въпреки хилядите зайци край пътя, нямаше нито един, застанал по средата, близо до осевата линия. Никога не видя някой уплашен да притичва на платното или пък премазано мъртво тяло с уши, прострени на асфалта. Защо въобще стърчаха там, подредени край пътя? Може да има нещо общо с температурата на асфалта, помисли си. Или може би просто пасат оскъдната растителност наоколо и проявяват любопитство към приближаващите светлини. Но съществува ли разумна причина, поради която никой от тях да не прекоси платното на няколко скока, за да отиде на гости на братовчедите си от другата страна? Какво ли означаваше шосето в техните представи? Някакво чуждо присъствие в средата им, с непонятно предназначение, построено от същества, за които малцина от тях изобщо подозираха, че съществуват? Съмняваше се, че на някой заек това изобщо би му хрумнало.

Свистенето на гумите по шосето беше вид бял шум. Тя усети, че неволно — както и сега — бе привикнала да се вслушва, за да долови подреденост. Бе започнала да се вслушва в какви ли не източници на бял шум: в мотора на хладилника, който започваше да ръмжи посред нощ. Във водата, течаща в банята. В пералнята, подхванала дрехите й в пералното помещение до кухнята. В рева на океана, по време на кратък излет за гмуркане с шнорхели до остров Козумел в Юкатан, който тя бързо бе прекратила, нетърпелива да се върне на работа. Вслушваше се в тези ежедневни източници на случаен шум и се опитваше да определи дали в тях се долавят по-малко явни шаблони, отколкото в статичния междузвезден шум.

Миналия август се озова в Ню Йорк на една конференция на МНРС (Международния научен радио съюз), с френското му съкращение URSI. В метрото е опасно, я бяха предупредили. Но белият шум се оказа неустоим. Стори й се, че в непрекъснатото трака-трак на тази подземна железопътна линия долавя решение на задачата и Ели реши да пропусне половин ден от заседанията, за да попътува от Тридесет и четвърта улица до Кони Айлънд, обратно до централен Манхатън, после по друга линия до отдалечения Куинс. Смени влаковете на една станция в квартал Ямайка, след което се прибра, малко зачервена и останала без дъх — в края на краищата, беше горещ августовски ден — в наетия за участниците в конференцията хотел. Понякога, когато влакът се понасяше по остър завой, осветлението във вагона угасваше и тя виждаше непрекъснат светлинен низ в син електрик, ускоряващ се от двете й страни, сякаш бе попаднала на борда на невъобразим хипер-релативистичен междузвезден кораб, носещ се през грозд от млади, сини свръхгигантски звезди. После влакът навлизаше в права отсечка, вътрешното осветление отново се включваше и Ели отново усещаше смъдящата миризма на човешка пот, полюшването на кожените дръжки, присъствието на миниатюрните наблюдателни камери (затворени в защитни клетки и напръскани от някого със заслепяващ спрей), стилизираната многоцветна карта, показваща пълната подземна транспортна система на град Ню Йорк и високочестотното скърцане на спирачките при всяко приближаване на поредната станция.

Знаеше, че това преживяване е малко ексцентрично. Но в целия си живот никога не бе потискала