въображението си. Е, добре, навикът й да се вслушва в шумовете се беше изострил малко повече от обичайното. Но доколкото разбираше, това не й вредеше особено. Никой наоколо не го забелязваше. Все едно, свързано бе с работата й. Ако беше чак толкова пристрастена, сигурно щеше да стигне дотам, че да приспадне цената на излета си до Козумел от данъка върху дохода си заради шума на спирачките. Е, може би наистина се вманиачаваше.

Изненада се, когато разбра, че се е озовала на станцията при Рокфелеровия център. Докато пристъпваше бързо към вратата през купчина захвърлени по пода на вагона вестници, едно заглавие от „Нюз Поуст“ привлече погледа й: „ПАРТИЗАНИ ПРЕВЗЕМАТ РАДИО ДЖОУБЪРГ“. Щом ни харесват, са „борци за свобода“, помисли си тя. Ако не ни харесват, са „терористи“. В по-редките случаи, докато още не сме решили дали са добри, или лоши, временно си остават „партизани“. В друга колона на смачкания вестник се виждаше снимка на червендалест, самоуверен мъж. Под снимката — заглавие: „КАК ЩЕ НАСТЪПИ КРАЯ НА СВЕТА. ИЗВАДКИ ОТ НОВАТА КНИГА НА ПРЕПОДОБНИЯ ДЖО РАНКИН. САМО ТАЗИ СЕДМИЦА В НЮЗ ПОУСТ“. Погледът й мерна заглавията само за миг и тя се постара да ги забрави веднага. Забърза се сред шумната тълпа към хотела на конференцията, надявайки се все още, че няма да пропусне доклада на Фуджита за конструирането на новия хомоморфен радиотелескоп.

На фона на непрекъснатото свистене на гумите периодично се чуваше тупване от фугите между участъците на настилката, полагани и обновявани от различни пътни бригади в Ню Мексико в различни етапи. Ами ако проекта „Аргус“ всъщност приемаше междузвездно послание, само че много бавно? Да речем, по един бит информация на всеки час? Или на всяка седмица? Или дори на всяко десетилетие? Ами ако в пространството се носеше някакво много старо, много търпеливо мърморене на предаваща цивилизация, която няма как да знае, че ние бързо губим търпение при разпознаването на шаблони, само след секунди или след минути? Да предположим, че те живеят десетки хиляди години. И говоррррррррррррррррррррррррррят мноооооооооооооого баввввввввввввввввввввввввввввввно. „Аргус“ никога не би могъл да ги разбере. Възможно ли е да има толкова дълголетни същества? Може ли историята на вселената да разполага с достатъчно време за същества, които се възпроизвеждат много бавно, докато еволюират до висш разум? Няма ли статистическото прекъсване на химическите връзки, разграждането на сложната структура на телата им, съгласно Втория закон на термодинамиката, да ги принуди да се възпроизвеждат толкова често, колкото хората? И продължителността на живота им да е близка до нашата? Възможно ли е те да обитават някакъв стар и студен свят, където дори молекулярните сблъсъци се случват изключително бавно, по една група на ден? Тя смътно си представи радиопредавател с разпознаваема и позната конструкция, разположен на стръмен бряг, скован от заледен метан, немощно осветен от далечно червено джудже, а там долу амонячен океан се блъска неуморно в брега — генерирайки бял шум, неразличим от този на вълните край Козумел.

Обратното също бе възможно: бързо говорещи, маниакални дребни същества, може би. Щъкащи. С бързи и резки движения, които излъчват пълно радиопослание с обем, равен на стотици страници английски текст — за една наносекунда. Разбира се, ако твоят приемник разполага с прекалено тесен лентов канал и можеш да слушаш само тънък обхват от честоти, си принуден да приемеш дългата време-константа. Никога няма да можеш да засечеш рязка модулация. Това е просто следствие от Интегралната теорема на Фурие13 и е пряко свързано с Принципа на несигурността на Хайзенберг14. Така например, ако разполагаш с лентов канал от един килохерц, не можеш да засечеш сигнал с по-бърза модулация от една милисекунда. Ще го възприемеш като сонична мъгла. Лентовите канали на „Аргус“ бяха по-тесни от един херц, така че, за да бъдат засечени, предавателите би трябвало да модулират много бавно, по-бавно от един бит информация в секунда. Още по-бавни модулации — да речем по-дълги от часове — могат лесно да се засекат, стига да пожелаеш да фиксираш телескоп към предполагаемия източник за съответното време и да си изключително търпелив. А има толкова много късчета по небето, които трябва да прегледаш, толкова стотици милиарди звезди, които трябва да претърсиш. Не можеш да си похабиш цялото време само над шепа от тях. Притесни я това, че в нетърпението си да изследват цялото небе за по-малко от един човешки живот време, да прослушат цялото небе, и то на милиард честоти, те бяха забравили както за „бъбривците“, така и за възможните крайно лаконични и мудни събеседници.

Но те със сигурност, уверяваше се Ели, би трябвало да знаят по-добре кои модулационни честоти са приемливи. Би трябвало да са натрупали опит в междузведното общуване и да си дават сметка за възможностите на по-младите цивилизации. Ако съществува широк обхват от възможни импулсни скорости, които приемащите цивилизации биха могли да възприемат, то предаващите цивилизации биха използвали тъкмо такъв обхват. Ще модулират сигнала си в микросекунди. Ще модулират в часове. Какво би им струвало? Почти всички те би трябвало да разполагат с по-мощни машини и с огромни енергийни ресурси, според земните стандарти. Ако искат да общуват с нас, редно е да го направят лесно за нас. Ще изпратят сигнали в много различни честоти. Ще използват много и различни скали на времева модулация. Ще си дадат сметка колко сме изостанали. Просто ще ни съжалят.

Тогава защо все още не сме получили сигнал? Възможно ли е Дейв да е прав? Да няма никъде никакви извънземни цивилизации? Всички тези милиарди светове да линеят, безжизнени и ялови? И единствено в нашия затънтен край на невъобразимо голямата вселена да виреят разумни същества? Колкото и сърцато да се опитваше, Ели не можеше да приеме на сериозно подобна възможност. Тя чудесно прилягаше на човешките страхове и претенции, на недоказаните доктрини за живот след смъртта, на такива псевдонауки като астрологията. Те бяха съвременните превъплъщения на геоцентричния солипсизъм, заблудата, пленила нашите предци, възгледът, че ние сме центъра на Вселената. Аргументът на Дръмлин беше мислим само на тези основания. Ужасно ни се иска да вярваме в тази своя уникалност.

Почакай малко, каза си тя. Та ние все още не сме изследвали напълно Северната небесна полусфера със системата „Аргус“. След седем-осем години, ако все още не сме чули нищо, вече ще можем да се безпокоим. Едва е настъпил моментът в човешката история, когато е станало възможно да издирваме обитатели на други светове. Ако се провалим, значи ще сме проверили нещо, свързано с рядкостта и високата цена на живота на нашата планета — факт, който сам по себе си, ако е така, си струва да бъде научен. А ако успеем, ще променим историята на нашия вид, ще счупим прангите на своя провинциализъм. При толкова висок залог трябва да си готова да поемеш някои малки професионални рискове, каза си тя. Спря на отбивката на пътя, рязко зави, смени два пъти скоростта и даде газ обратно към обсерваторията „Аргус“. Зайците, все още подредени в шпалир покрай шосето, но сега порозовели от лъчите на утрото, проследиха с протегнати вратове отдалечаването й.