Часовникът показваше 15:20. Активирането бе осъществено някъде към 15:00 предния ден. Значи бяха прекарали там малко повече от двадесет и четири часа…

— Кой ден е? — попита тя. След което се огледа неразбиращо. Нещо не беше наред. — Питър, за Бога, кой ден е днес?

— Какво искаш да кажеш? — отвърна Валириън. — Днес. Петък. Трийсет и първи декември, 1999 година. Нова година. Това ли имаш предвид? Ели, добре ли си?

Виджи говореше на Архангелски да го остави да му разкаже всичко отначало, но първо да му дадат цигари. Около тях се трупаха официални лица от Проекта и представители на Световния консорциум за Машината. Ели забеляза дер Хеер, който си пробиваше път през тълпата.

— От ваша гледна точка, какво се случи? — попита го тя, когато се оказа на достатъчно близко разстояние да се чуват.

— Нищо. Вакуумната система се задейства, бензелите се завъртяха, създадоха доста мощен електричен заряд, след което всичко тръгна в обратна посока.

— Какво искаш да кажеш с „обратна посока“?

— Бензелите започнаха да забавят скорост и зарядът се разсея. Системите възстановиха налягането, бензелите спряха и всички вие излязохте. Цялото това нещо продължи може би около двайсет минути и не можехме да говорим с вас, докато бензелите се въртяха. Изобщо изпитахте ли нещо?

Тя се засмя.

— Кен, момчето ми — възкликна Ели. — Само да знаеш какво имам да ти разправям.

Имаше празник за персонала по случай активирането на Машината и настъпилата Нова година. Ели и нейните спътници не участваха. Телевизионните програми бяха изпълнени с празненства, карнавали, възпоминателни предавания, прогнози и оптимистични обръщения на държавни ръководители. Тя обърна внимание на изявлението на игумена Уцуми, брилянтно, както винаги. Но не можеше да се залисва. Директоратът на Проекта бързо бе стигнал до заключението, от накратко споделените откъси от техните приключения, че нещо не беше наред. Петимата се оказаха откъснати от прииждащите тълпи представители на правителства и членове на Консорциума, за предварителни разбити. Ръководителите на проекта им обясниха, че са сметнали за разумно всеки от тях да бъде разпитан поотделно.

Беседата с нея водеха дер Хеер и Валириън, в малка конферентна зала. Присъстваха и други официални лица от Проекта, включително бившият студент на Виджи, Анатолий Голдман. Тя разбра, че Боби Буй, който говореше руски, е попълнил мястото на американската страна по време на беседите с Виджи.

Слушаха я учтиво и от време на време Питър я окуражаваше да продължи. Но им беше трудно да схванат последователността на събитията. Голяма част от това, което им докладваше, ги тревожеше. Възбудата й не бе заразителна. Беше им трудно да възприемат, че додекаедърът бе изчезнал от Земята за двадесет минути, камо ли за едно денонощие, тъй като армадата от контролни уреди извън бензелите не беше нито филмирала, нито записала нищо необичайно. Всичко, което се бе случило, обясни Валириън, беше, че бензелите бяха набрали предписаната скорост, няколко уреда с неизвестно предназначение бяха помръднали онова, което трябваше да е еквивалент на контролни стрелки, след което бензелите започнали да забавят скорост и спрели, а Петимата се появили в силно възбудено състояние. Той не каза точно „дърдорейки безсмислици“, но Ели долови неговата загриженост. Отнасяха се с нея почтително, но тя разбра какво си мислят: единствената функция на Машината е била за двадесет минути да причини у тях запаметяваща се илюзия или — просто като вероятност — да доведе и Петимата до лудост.

Ели им пусна една по една видеокасетите, с грижливо поставени етикети: „Пръстеновидна система Вега“, например, или „Радио(?) комплекс Вега“, „Петорна система“, „Галактическа междузвездна мрежа“ и една с надпис „Плаж“. Вкарваше ги една по една и натискаше копчето за старт. Касетите бяха празни. Не можеше да разбере какво им беше станало. Внимателно беше изучила действието на микрокамерата и бе направила с нея успешни пробни кадри преди активирането на Машината. Дори бе проверила извъртения метраж, след като напуснаха системата на Вега. Още повече се отчая малко по-късно, когато й съобщиха, че инструментите, носени от останалите, също по някакъв начин се бяха повредили. Питър Валириън искаше да й повярва, дер Хеер също. Но им беше трудно, дори при най-голямо желание. Разказът, с който Петимата се бяха върнали, беше малко, да го наречем, неочакван… и неподкрепен с никакви физически доказателства. Освен това, времето никак не беше достатъчно. Те бяха останали извън наблюдението им само за двадесет минути.

Не бе очаквала такова посрещане. Но беше уверена, че скоро всичко ще си дойде на мястото. Засега се задоволяваше с това да преповтаря наум преживяното и да си направи подробни записки. Искаше да е сигурна, че няма да забрави нищо.

Въпреки че откъм Камчатка се придвижваше изключително студен въздушен фронт, в първия ден на Новата година беше изключително топло. В същия ден на международното летище Сапоро кацнаха няколко извънредни правителствени самолета. Новият секретар по отбраната на САЩ, заедно с екип от спешно събрани експерти пристигна със самолет, маркиран с надписа: „Съединени американски щати“. Пристигането им бе потвърдено от Вашингтон едва в момента, в който новината бездруго щеше да стигне в Хокайдо. Лаконичното съобщение за пресата гласеше, че визитата е рутинна, че няма никаква криза, никаква опасност и че не е било докладвано „нищо необикновено от страна на Комплекса за Машинно интегриране северозападно от Сапоро“. През нощта от Москва бе излетял ТУ 120 с екип специалисти на борда, сред които Стефан Баруда и Тимофей Гостридзе. Несъмнено нито една от двете групи не изпитваше радост, че им се налага да прекарат първия новогодишен ден, разделени от семействата си. Но времето в Хокайдо се оказа приятна изненада: беше толкова топло, че скулптурите в Сапоро се топяха и леденият додекаедър почти се бе превърнал в безформена ледена канара, водата се стичаше от закръглените му повърхности, които доскоро представляваха ръбовете на петоъгълните плоскости.

Два дена по-късно се стовари яростна зимна виелица и целият трафик до Машинния комплекс, дори със снегоходи, бе прекъснат. Повечето радио– и всички телевизионни връзки бяха нарушени. Ретранслаторната микровълнова кула бе съборена от бурята. По време на повечето разпити единствената връзка с околния свят беше по телефона. И макар въображаемо — с додекаедъра. Ели се изкушаваше да се прокрадне до него, да се качи на борда му и да завърти бензелите. Харесваше й да си поразвинти фантазията в тази посока. Но всъщност нямаше как да се разбере дали Машината изобщо отново ще проработи, поне от тази страна на тунела. Той й беше казал, че няма. Тя допусна в ума си мисълта, че е отново на онзи морски бряг. С него. Каквото и да предстоеше да се случи, една дълбока рана в душата й бе излекувана. Сякаш усещаше зарастващата тъкан по белега й. Това бе най-скъпата психотерапия в света. Само по себе си, това означаваше много.

Ши и Сухавати бяха разпитани от представители на своите държави. Въпреки че Нигерия не бе играла особено съществена роля в приемането на Посланието, нито в строежа на Машината, Еда с готовност прие да проведе дълъг разговор с нигерийските правителствени лица. Но това беше дреболия в сравнение с наложените им разпити от персонала на Проекта. Виджи и Ели бяха подложени на още по-задълбочени разпити от страна на висококласните екипи, пристигнали от Съветския съюз и Съединените щати специално за целта. Отначало тези американски и съветски разпити изключваха чуждестранни представители, но след направените от страна на Световния консорциум за Машината апелации, САЩ и Русия отстъпиха и сесиите отново придобиха международен облик.

Киц отговаряше за нейното разпитване и съдейки по краткия срок, в който го бяха извикали, се оказа изненадващо подготвен. Валириън и дер Хеер от време на време се намесваха, за да кажат по някоя добра дума за нея и да й зададат по някой допълващ въпрос. Но като цяло, това беше шоуто на Киц.

Заяви й, че подхождал към нейния разказ скептично, но конструктивно, като се надявал, че това било в