път, извън зоната на видимите галактики. Както и при много други извънгалактични радиоизточници, две гигантски струи, газ, отлитащи една от друга с почти светлинна скорост, произвеждаха сложна паяжина от шокови фронтове тип Ранкин-Хюгониът с тънкия междугалактичен газ и в този процес се образуваше радиомаяк, който осветяваше ярко по-голямата част от вселената. Цялата материя в тази огромна структура, с обем 500 000 светлинни години, се изсипваше през някаква малка, почти незабележима точка в пространството, точно между двете струи.

— Нима вие правите Лебед А?

Смътно си спомни една лятна нощ в Мичиган, като момиченце. Беше се изплашила, че ще пропадне в небето.

— О, не сме само ние. Лебед А е… съвместен проект на много галактики. С това се занимаваме основно — със строителство. Само… малцина от нас се занимаваме с нови цивилизации.

При всяка негова пауза, Ели усещаше някакво ощипване в главата си, приблизително в областта на париеталния си лоб.

— Има съвместни проекти между галактики? — попита тя. — Много галактики, всяка с нещо като Централна администрация? Със стотици милиарди звезди във всяка галактика? И всички тези администрации си взаимодействат? За да изливат милиони слънца в Кентавър… извинявай, Лебед А? За да… Прощавай, мащабите просто ме зашеметиха. Защо трябва да правите всичко това? За какво е нужно?

— Не бива да си представяш вселената като пустош. Тя не е такава от милиарди години насам — каза той. — По-скоро си я представи като… култивирана.

Отново ощипване.

— Но защо? Какво още има да се култивира?

— Основният проблем е лесно разбираем. Просто не се плашѝ от мащабите. В края на краищата ти си астроном. Проблемът е в това, че вселената се разширява, а в нея няма достатъчно материя, за да се спре това разширяване. След известно време няма да има повече нови галактики, нови звезди, нови планети, нови форми на живот — само същата стара тълпа. Всичко ще започне да се износва. Ще стане скучно. Затова в Лебед А опитваме технология да построим нещо ново. Може да се сравни с експеримент за урбанистично обновление. Това не е единственият ни опит. Някога по-късно може да поискаме да затворим някой къс от вселената, за да попречим на пространството да става все по-празно, докато отминават еоните. Разбира се, начинът да го постигнем е в увеличаването на гъстотата на локалната материя. Това просто е един честен труд.

Като поддържането на магазин за инструменти в Уисконсин.

Ако Лебед А се намира на 600 милиона светлинни години разстояние, то астрономите от Земята — или откъдето и да е другаде от Млечния път, впрочем — го виждаха във вида му отпреди 600 милиона години. Но Ели знаеше, че на Земята преди 600 милиона години едва ли е съществувала форма на живот, дори в океаните, достатъчно голяма, за да им размаха пръчка. Е, те наистина бяха стари.

Преди шестстотин милиона години, на някой плаж като този… само че без раци, чайки и палми. Тя се опита да си представи някакво микроскопично растение, отмито от водата, прикрепващо се трепетно с тънкото си израстъче към брега, току над водната линия, докато тези същества усърдно се занимават с галактогенезис и начално космическо инженерство.

— Значи вие изливате материя в Лебед А през последните шестстотин милиона години?

— Е, това, което сте засекли чрез радиоастрономията си, бяха нашите ранни изпитания за пригодност. Вече сме доста напреднали.

И междувременно Ели си представи, как след други няколкостотин милиона години радиоастрономите на Земята — ако все още има такива — ще засекат значителен напредък в реконструирането на вселената около Лебед А. Стисна зъби, за да посрещне спокойно новите разкрития и се закле в ума си, че няма да им позволи да я унижат. Съществуваше йерархия от същества в мащаби, каквито не можеше и да си представи. Но Земята имаше място, значение в тази йерархия. Не биха си създали всички тези трудности за нищо.

Чернотата се засмука обратно към зенита и бе погълната. Слънцето и синьото небе се, върнаха. Сцената си беше същата: прибой, пясък, палми, вратата на Маргит, микрокамера, палмово листо, нейния… татко.

— Тези движещи се междузвездни облаци и пръстени близо до центъра на галактиката… не се ли дължат на тукашни периодични експлозии? Не е ли опасно да държите Станцията тук?

— Епизодични, не периодични. Случва се, но в малки мащаби, несравнимо е с това, което правим в Лебед А. И е поправимо. Знаем кога предстои и само леко я отместваме. Ако е наистина опасно, просто преместваме Станцията на друго място за известно време. Всичко това е рутинна дейност, нали разбираш.

— Разбира се. Рутинна дейност. И вие сте построили всичко това? Искам да кажа, линиите на метрото. Вие и всички останали… инженери от другите галактики?

— О, не. Изобщо не сме го построили ние.

— Нещо не разбрах. Помогни ми.

— Изглежда, че навсякъде е едно и също. В нашия случай, ние сме се появили много отдавна на много различни светове в Млечния път. Първите от нас са развили междузвездните полети и са се натъкнали на една от транзитните станции. Разбира се, не са знаели какво е. Дори не бяхме сигурни дали е с изкуствен произход, преди първите от нас да се осмелят да се пуснат по тях.

— Какво значи „ние“? Искащ да кажеш, предците на твоята… раса, на твоя вид?

— Не, не. Ние сме много видове, от много светове. В един момент сме се натъкнали на голямо количество транспортни линии… с различна възраст, различна орнаментация и всичките изоставени. Повечето от тях все още са в добро състояние. Единственото, което направихме, бяха някои ремонти и подобрения.

— И никакви артефакти? Никакви мъртви градове? Никакви хроники какво се е случило? Никакви живи строители на метрото?

Той поклати глава.

— Никакви индустриализирани, изоставени планети?

Баща й повтори жеста.

— Значи имало една галактическа цивилизация, която си събрала багажа и изчезнала без никакви следи… с изключение на линиите на метрото?

— В общи линии е точно така. В другите галактики е същото. Преди милиарди години те всички са заминали някъде. Нямаме никаква представа къде.

— Но къде са могли да отидат?

Той за трети път поклати глава, този път много бавно.

— Значи вие не сте…

— Не. Ние просто поддържаме — отвърна той. — Може би един ден ще се върнат.

— Добре. Само още един — замоли се тя, вдигнала показалец пред себе си, както сигурно го беше правила на двегодишна възраст. — Само още един въпрос.

— Добре — отвърна той търпеливо. — Но ни остават не повече от няколко минути.

Ели хвърли поглед към вратата и потисна трепета си, видяла как един малък, почти прозрачен рак изпълзя през нея.

— Искам да разбера за вашите митове, за религията ви. Какво ви изпълва с благоговение? Или тези, които творят нуминозното, не могат да го почувстват?

— Вие също творите нуминозност. Не, разбирам за какво ме питаш. Разбира се, че го чувстваме. Сигурно си даваш сметка колко ми е трудно да го споделя. Но ще ти дам един пример за онова, което ме питаш. Не бих казал, че е точно същото, но ще доловиш… — Той замълча за миг и тя отново усети пощипване, този път в левия си тилен лоб. Осъзна, че се рови в невроните й. Дали бе пропуснал нещо снощи? Ако беше, това й харесваше. Значи не бяха съвършени. — … Аромат за нашата представа за божественост. Свързано е с числото „пи“, съотношението между дължината на кръга и неговия диаметър. Познато ти е, разбира се, и