Но сега се тревожеше, че няма да е в състояние да се изправи пред извънземно същество, камо ли да го спечели за каузата на човешкия вид. Не бяха се сетили да проучат Петимата в това отношение. Не бяха положили усилие да преценят дали изпитват страх от мишки, джуджета или марсианци. На изпитните комисии това просто не им беше хрумнало. Зачуди се защо не се бяха сетили: сега това й изглеждаше повече от основателно.

Бяха сбъркали, че я изпратиха. Сигурно, когато се изправи пред някой Учител на станцията с виещи се змии вместо коса, щеше да се изложи… или още по-лошо, щеше да провали целия човешки вид, малко преди да премине в по-горен клас с този невъобразим Изпит. Отново погледна към тайнствената врата, с тревога и мъка. Прагът вече бе под водата. Настъпваше приливът.

На няколкостотин метра в далечината на плажа се появи силует. Отначало си помисли, че е Виджи, може би току-що излязъл от залата за изпити и идващ да й донесе добрата новина. Но който и да беше той, не бе облечен в пилотския комбинезон на проекта на „Машината“. Освен това имаше вид на по-млад, по- енергичен. Посегна да вдигне дългия обектив, но нещо я задържа. Изправи се и заслони очите си от слънцето. Само за миг й се стори… но това беше повече от невъзможно. Не можеха да се възползват така безсрамно от нея.

Но не успя да се въздържи. Затича се към него, стъпалата й тупкаха в твърдия пясък на границата на прибоя, косата й се вееше назад. Изглеждаше като на най-последната снимка, на която го бе видяла, енергичен, щастлив. Беше с еднодневна брада. Ели се отпусна в прегръдката му и изхлипа.

— Здравей, Преш — каза той и погали врата й с длан.

Гласът му беше същият. Веднага си го спомни. Мирисът му, стойката му, смехът му. Боцкащата му брадичка. Всичко това слято, за да разтърси самообладанието й. Стори й се, че се е отместила огромна каменна плоча и първите лъчи светлина проникват в стара, почти забравена гробница.

Преглътна и се опита да се овладее, но неукротими вълни на жал се заизливаха от дълбините на душата й и тя отново заплака. Той стоеше търпеливо и я гледаше окуражително, със същия поглед, с който си го спомняше, когато бе застанал на най-долното стъпало на стълбата и я изчакваше да направи първото си самостоятелно изкачване по широките стъпала. Повече от всичко на света бе желала да го види отново, но бе потискала копнежа си, не й даващ покой, защото беше толкова очевидно невъзможен да се изпълни. Плачеше, заради всичките години, в които бяха разделени.

Като момиче и млада жена бе сънувала как се връща при нея, за да й каже, че смъртта му е била недоразумение. Че всъщност е жив и здрав. Че я прегръща. Но се събуждаше след тези кратки отдъхвания с горчиво осъзнаване за един свят, в който него го нямаше. Въпреки това, тези сънища й доставяха радост и Ели с готовност плащаше скъпата им цена, когато на заранта се събуждаше, за да преоткрие великата си загуба и да изпита отново мъката. Тези призрачни мигове бяха единственото, което й бе останало от него.

А сега ето, той беше тук. Не сън, не призрак, а от плът и кръв. Или почти. Беше я извикал от звездите и тя бе дошла.

Притисна го с всички сили. Знаеше, че е трик, симулация, но безукорна. За миг го опипа по раменете. Беше съвършен. Сякаш баща й, умрял преди толкова много години, се бе преселил в Рая и най-сетне — по този неортодоксален начин — Ели бе успяла да се срещне с него. Тя отново изхлипа и го прегърна.

Мина още малко време, преди да се успокои. Ако беше Кен, поне за миг щеше да си поиграе с идеята, че някой друг додекаедър — да речем ремонтираната съветска Машина — е тръгнал след тях от Земята и се е добрал до центъра на Галактиката. Но нито за миг подобна възможност не можеше да се допусне за него. Останките му гниеха в едно крайезерно гробище.

Тя изтри очи, като се смееше и плачеше едновременно.

— Е, и на какво дължа това видение — на роботика или на хипноза?

— На артефакт ли ти приличам, или на сън? Същият въпрос важи и за всичко наоколо.

— Дори и днес не минава седмица, без да си помисля, че бих дала всичко — всичко, което притежавам, — само да можех да прекарам отново няколко минути с татко.

— Е, ето ме — отвърна той весело, с протегнати ръце, извръщайки се леко настрани, сякаш за да се увери, че гърбът му също е истински.

Но беше толкова млад, със сигурност по-млад от нея самата. Когато почина, бе едва на тридесет и шест.

Сигурно по този начин искаха да уталожат страховете й. Ако беше така, то те бяха твърде… мъдри. Ели го поведе назад, с ръката му, прегърнала я през кръста, към оскъдните й вещи. Той определено изглеждаше съвсем истински. Ако под кожата му се криеха колелца и интегрални платки, бяха добре замаскирани.

— Е, как се справяме? — попита тя. Въпросът й беше малко двусмислен. — Искам да кажа…

— Разбирам. Минаха много години от приемането на Посланието до пристигането ви тук.

— По скоростта ли оценявате, или по точност?

— Нито едно от двете.

— Искаш да кажеш, че още не сме взели Изпита?

Той не отговори.

— Добре де, обясни ми. — Произнесе го с известна печал. — Някои от нас посветиха години в дешифрирането на Посланието и строителството на Машината. Няма ли да ми кажеш за какво беше всичко?

— Станала си страшно нетърпелива — промълви той.

Сякаш наистина беше баща й. Сякаш сравняваше последните си спомени за нея със сегашната й, все още неусъвършенствана самоличност.

Погали я нежно по косата. И този жест си го спомняше от детството. Но как можеха, на 30 000 светлинни години разстояние от Земята, да знаят любвеобилните жестове на татко й, отпреди толкова време, в толкова далечния Уисконсин? Изведнъж съобрази.

— Сънища — каза тя. — Снощи, докато спяхме, вие сте влезли в главите ни, нали? Изцедили сте всичко, което знаем и помним.

— Направихме само копия. Мисля, че всичко, което е в главите ви, си е все така на мястото. Прегледай. Кажи ми, ако липсва нещо. — Усмихна се и продължи: — Имаше толкова много неща, които не можехме да разберем от телевизионните ви програми. О, можехме да преценим достатъчно добре технологичното ви ниво и много други неща. Но за вашия вид са свойствени още толкова неща, които не бихме могли да научим косвено. Признавам, че сигурно изпитваш чувство, че са посегнали на личността ти…

— Шегуваш се.

— … но разполагахме с малко време.

— Искаш да кажеш, че Изпитът е свършил? Че сме отговорили на всичките ви въпроси, докато сме спали снощи? Е? Взехме ли го?

— Не е точно това — отвърна той. — Не е като преминаването в шести клас.

Ели беше в шести клас, когато той почина.

— Не си мисли за нас като за някакъв междузвезден шериф, гонещ криминални цивилизации. По-скоро можеш да си ни представиш като Служба на галактическия ценз. Събираме информация. Знам, смяташ, че не можем да научим нищо от вас, защото сте толкова изостанали технологично. Но една цивилизация може да има и други достойнства.

— Какви достойнства?

— О, музиката, например. Любвеобилността. (Харесва ми тази дума.) Сънища, мечти. Хората са толкова добри в мечтите си, макар че това не може да се разбере от телевизията. В галактиката има много цивилизации, които купуват мечти.

— Значи вие се занимавате с междузвезден културен обмен? Това ли е то? И не ви е страх, ако някоя хищна, жадна за кръв цивилизация създаде междузвездни кораби?

— Казах, че се възхищаваме на любвеобилността.

— Ако нацистите бяха завзели света, нашия свят, и после бяха създали междузвездни кораби, нямаше ли да се намесите?