Виджи. — Твърде много. Черните дупки събират проблеми по-бързо, отколкото събират материя. Имаме приливни сили. Гравитационното поле на черната дупка трябваше да ни разкъса. Трябваше да се разтеглим като хората в картините на Ел Греко или като в скулптурите на онзи италианец…? — той се обърна към Ели да попълни празното място.

— Джакомети — предположи тя. — Бил е швейцарец.

— Да, като Джакомети. Но има и други проблеми. От гледна точка на Земята трябва да мине безкрайно много време, докато преминем през черна дупка и никога, ама никога, няма да се върнем на Земята. Може би точно това е станало. Вероятно никога няма да се върнем у дома. После, близо до сингулярността би трябвало да е същински радиоактивен ад. Това е квантово-механична нестабилност…

— И накрая — продължи Еда, — един тунел от тип Кер води до гротескни нарушения на причинността. При скромна промяна на траекторията вътре в тунела, човек може да се появи от другия му край толкова рано в историята на вселената, колкото си иска — примерно една пикосекунда след големия взрив. Една такава вселена би била твърде безредна.

— Вижте, приятели — каза Ели. — Не съм специалист по общата теория на относителността. Но все пак не видяхме ли черни дупки? Не пропадахме ли през тях? Нима един грам наблюдение не струва колкото тон теория?

— Знам, знам — отрони с мъка Виджи. — Трябва да е нещо друго. Нашето разбиране на физиката не може да е толкова изостанало. Нали?

Последният си въпрос адресира, малко умолително, към Еда, който отвърна само:

— Естествено възникнала черна дупка не може да бъде тунел. В техния център има непроходими сингулярности.

С подръчен секстант и с ръчните си часовници определиха ъгъла на движение на залязващото слънце. Беше 360 градуса за двадесет и четири часа, земен стандарт. Преди слънцето да залезе съвсем, разглобиха видеокамерата на Ели и използваха лещите, за да запалят огън. Тя задържа листото край себе си, за да не би някой по невнимание да го хвърли в огъня през нощта. Ши се оказа експерт в паленето на огън. Накара ги да застанат срещу вятъра и след това поддържаше огъня да тлее.

Постепенно звездите изгряха. Всички бяха тук, познатите съзвездия от Земята. Ели пожела да будува първа и да поддържа огъня, докато другите поспят. Искаше да види изгрева на Лира. След няколко часа изгря. Нощта беше изключително ясна и Вега блесна, ярка и искряща. От явното придвижване на съзвездията по небосклона, от съзвездията на южното полукълбо, които можеше да различи и от Голямата мечка, лежаща близо до северния хоризонт, тя заключи, че се намират в тропически ширини. Ако всичко това бе симулация, помисли си, преди да заспи, бяха си отворили доста работа.

Споходи я малко странен сън. Петимата плуваха — голи, забравили своето аз, под водата. Ту се спираха лениво край голям корал, ту се плъзгаха през процепи, закривани в следващия миг от полюшващи се водорасли. Веднъж Ели се издигна до повърхността на водата. Един кораб с форма на додекаедър се носеше леко над морската повърхност. Стените му бяха прозрачни и тя виждаше вътре хора, с набедреници и малайски саронги, четящи вестници и говорещи си безгрижно. Тя се гмурна обратно в дълбините. На които принадлежеше.

Въпреки че сънят сякаш продължаваше дълго, никой от тях не изпитваше затруднение с дишането. Вдишваха и издишваха вода. Не изпитваха притеснение — всъщност си плуваха като риби. Виджи дори приличаше малко на риба — на скумрия, може би. Предполагаше, че водата трябва да е силно наситена с кислород. Посред съня Ели си спомни за една лабораторна мишка във физиологична лаборатория, напълно доволна от аквариума с обогатена с кислород вода, която дори радостно помахваше с предните си крачета. Зад нея като червей се носеше опашката й. Опита се да си спомни колко кислород й беше необходим, но се оказа голямо главоболие. Мислеше все по-малко и по-малко. Всичко бе наред. Наистина.

Останалите досущ приличаха на риби. Перките на Деви бляскаха прозрачни. Беше загадъчно и интересно, леко чувствено. Надяваше се това да продължи, за да може да го осмисли. Но дори въпросът, на който търсеше отговор, й убягваше. О, да дишат топла вода, помисли си. Какво ли още има да им измислят?

Ели се събуди с толкова объркано чувство за ориентация, че граничеше със световъртеж. Къде се намираше? Във Уисконсин, в Пуерто Рико, в Ню Мексико, в Уайоминг или в Хокайдо? В Малайския пролив? После си спомни. Не бе съвсем ясно къде точно в рамките на 30 000 светлинни години околовръст галактиката Млечен път се бяха озовали. Може би извечния спомен за липсата на ориентация. Въпреки главоболието си, Ели се засмя. Деви, която спеше до нея, се размърда. Сигурно заради леко полегатия склон на плажа — те бяха обиколили на около километър разстояние от мястото, където се озоваха вчерашния следобед, но не намериха следи от обитатели — пряката слънчева светлина все още не я бе достигнала. Ели бе спала върху пясъчна възглавница. Деви, току-що събудила се, бе спала с глава, положена върху навития пилотски костюм.

— Не мислиш ли, че една култура, свикнала на меки възглавници, е доста бъзлива? — попита я Ели. — Тия, дето си оставят нощем главите в дървен хомот, вървят по-скъпо.

Деви се засмя и й пожела добро утро.

Чуха викове откъм далечния край на плажа. Тримата мъже им махаха с ръце и ги приканваха. Ели и Деви станаха и тръгнаха към тях.

Посред пясъка стърчеше врата. Дървена врата. С облицовка и месингова брава. Поне приличаше на месинг. Вратата имаше черни метални панти, каса, трегер и праг. Без табелка с име. В нея нямаше нищо необичайно. За Земята.

— Сега заобиколи от другата страна — подкани я Ши.

Отзад вратата я нямаше. Тя виждаше Еда, Виджи и Ши, и Деви, приседнала малко встрани, и непрекъснатата ивица пясък между тях четиримата и нея. Приближи се отстрани, стъпките й омекотени от прибоя, и различи тънка и тъмна, като острие на нож, вертикална линия. Не посмя да я докосне. Отстъпи отново назад, установи, че не се виждат сенки или въздушни отражения във въздуха пред нея, след което пристъпи напред.

— Браво — засмя се Деви.

Ели се извърна и видя затворената врата зад себе си.

— Какво видяхте? — попита.

— Симпатична жена, преминаваща през затворена врата, два сантиметра дебела.

Виджи изглежда се чувстваше превъзходно, въпреки страстното желание да си запали цигара.

— Опитахте ли се да отворите вратата? — попита ги Ели.

— Още не — отвърна Ши.

Тя отново отстъпи назад, възхитена от призрачното видение.

— Прилича на нещо от… как се казваше онзи френски сюрреалист? — запъна се Виджи.

— Рене Маргит — отвърна тя. — Той е белгиец.

— Съгласихме се, май, че това не е истинската Земя — заяви Деви, като обгърна с широк жест околния океан, плажа и небето.

— Освен ако не сме в Персийския залив преди три хиляди години и наоколо не витаят джинове — засмя се Ели.

— Не сте ли впечатлени от грижливата изработка?

— Аха — отвърна Ели. — Много са добри, признавам им го. Но защо? За какво им е била нужна такава детайлна изработка?

— Може би просто изпитват страст да довършват нещата до съвършенство.

— Или пък просто се фукат.

— Не разбирам — продължи Деви, — откъде знаят толкова точно за вратите ни. Помислете си колко различни начини съществуват да се направи една врата. Откъде са могли да знаят?