— Ще се изненадаш колко рядко се случва това. В перспектива агресивните цивилизации се самоунищожават. Почти винаги. Това е в природата им. Не могат да го избегнат. В подобни случаи просто ги оставяме сами. И гледаме никой да не ги притеснява. Сами изковават съдбата си.

— Тогава защо не сте оставили и нас сами? Разбира се, не се оплаквам. Просто съм любопитна да разбера как точно действа тази Служба на галактическия ценз. Първото, което сте прихванали от нас, е излъчването на Хитлер. Защо осъществихте контакта?

— Картината, разбира се, беше тревожна. Разбрахме, че сте в голяма беда. Но музиката ни подсказа нещо друго. Бетховен ни подсказа, че има надежда. Нашата специалност са граничните случаи. Всъщност можем да ви предложим твърде малко. Разбираш. Има някои ограничения, наложени от причинността.

Беше се навел и дланите му шареха из водата, след което се изправи и ги изтри в панталоните си.

— Снощи надникнахме вътре във вас. И в петимата. Носите толкова неща: чувства, спомени, заучено поведение, прозрения, лудост, мечти, любов. Любовта е много важна. Вие сте интересна смесица.

— И всичко това за една нощ? — каза го с лека насмешка.

— Трябваше да бързаме. Програмата ни е твърде претоварена.

— Защо, да не би да е нещо с…

— Не, просто ако не осигурим консистентна причинност, нещата ще тръгнат по свой собствен път. А тогава почти винаги става по-лошо.

Нямаше си и представа за какво й говори.

— „Да осигурим консистентна причинност.“ Баща ми никога не се е изразявал така.

— Разбира се, че го е правил. Не си ли спомняш как разговаряше с теб? Той бе много начетен човек и от малко момиче той — аз — говорех с теб като с равен. Не си ли спомняш?

Спомняше си. Спомняше си. Сети се за майка си в старческия санаториум.

— Какво хубаво украшение — промълви той с едва доловима нотка на бащинска резервираност, каквато тя си представяше, че щеше да придобие, ако бе доживял да я види голяма. — Кой ти го подари?

— О, това… — Ели поглади с пръст медальона. — Всъщност е от един човек, когото не познавам много добре. Изпитваше вярата ми… Той… Но ти трябва вече да знаеш това.

Отново леката усмивка.

— Искам да разбера какво мислите за нас — отсече тя. — Какво наистина смятате за нас.

Той не се поколеба нито миг.

— Добре. Мисля, че е удивително, че дотук се справяте толкова добре. Липсва ви стабилна теория за социална организация, икономическата ви система е ужасно остаряла, нямате усет за механизмите на историческото прогнозиране и много малко познавате себе си. Ако се съди по скоростта, с която се развивате, просто е удивително, че не сте се унищожили досега. Ето защо все още не смятаме да ви отписваме. Вие, човешките същества, притежавате определени умения да се приспособявате. Поне за кратък срок.

— Това ли е предметът?

— Това е един от предметите. Както изглежда, след известно време цивилизациите с краткосрочни перспективи също изчезват. И те изковават собствената си съдба.

Искаше й се да го попита какво честно изпитва към хората. Любопитство? Състрадание? Или никакви чувства, просто текуща ежедневна работа. В дълбочината на сърцето си — или каквото там имаше като вътрешни органи — мислеше ли за нея така, както тя мисли за една… мравка? Но не можа да намери сили да повдигне този въпрос. Боеше се много от отговора.

По интонацията в гласа му, по нюансите на речта, се опита да добие някаква представа що за същество се бе предрешило в образа на баща й. Самата тя разполагаше с огромно количество пряк опит с други човешки същества; Учителите от Станцията бяха разполагали с по-малко от един ден. Нима не можеше да различи нещо от действителната им същност зад тази добродушна и общителна фасада? Не можеше. По съдържанието на думите му това, разбира се, не беше баща й, нито се преструваше на такъв. Но във всяко друго отношение беше досущ като Тиъдър Ф. Ароуей, 1924–1960, продавач на инструменти, любящ съпруг и баща. Без известно усилие на волята си щеше да се разлигави пред това, това… копие. Част от нея копнееше да го попита как е минало битието му, откак се бе пренесъл в Небесата. Какво мисли за Пришествието и Възнесението? Имаше ли нещо особено в свършека на Хилядолетието? Толкова много човешки култури учеха за живот след смъртта на блажените, по планински върхове и облаци, в пещери или сред оазиси, но не можеше да си спомни в коя от тях, ако човек е бил много, много добър, след като умре, отива на плажа.

— Имаме ли време за няколко въпроса преди… онова, което ни предстои да сторим?

— Разбира се. Поне за един-два.

— Разкажи ми за системата ви за транспортиране.

— Мога да направя нещо по-добро — отвърна той. — Мога да ти покажа. Само се дръж.

Откъм зенита се проточи амеба от мрак, покри слънцето и синьото небе.

— Това му се вика номер — ахна Ели.

Под краката й беше същият пясъчен плаж. Тя зарови пръсти в него. Над главата й… беше космосът. Намираха се сякаш високо над галактиката Млечен път, гледаха надолу към спиралния й строеж и пропадаха върху нея с невъзможна скорост. Той й обясняваше пътьом, като използваше познатия й професионален език, огромната, подобна на вихрещ се фойерверк структура, която се разгъваше пред погледа й. Ето там беше спиралния ръкав на Орион, в който бе положено Слънцето в тази епоха. По-навътре, в низходящ ред на митологична значимост, следваха ръкавът на Стрелеца, ръкавът Норма/Шит и ръкавът на Трите килопарсека.

Сред тях се появи мрежа от прави линии, изобразяваща транспортната система, която използваха. Приличаше на луминесцентните схеми в парижкото метро. Еда се бе оказал прав. Всяка станция, заключи тя, се намираше в звездна система с двойна черна дупка с ниска маса. Знаеше, че черните дупки не можеха да са възникнали от звезден колапс, от нормалната еволюция на масивни звездни системи, защото бяха твърде малки. Може би бяха първични, оставени от Големия взрив, засмукали някой невъобразим звездолет и изтеглили го до определената станция. Или бяха направени от нищото. Дощя й се да го попита, но разходката продължи напред, секвайки дъха й.

Видя диск светещ водород, който се въртеше край центъра на Галактиката, а вътре в него пръстен от молекулярни облаци, рееха се навън към периферията на Млечния път. Той й показа упорядъченото движение на гигантския молекулярен небулозен комплекс Стрелец В2, който от десетилетия насам се бе превърнал в любимото място за лов на сложни органични молекули за нейните колеги радиоастрономи на Земята. Близо до центъра се натъкнаха на друг гигантски молекулярен облак, а после на Стрелец А Запад, интензивен радиоизточник, който самата Ели бе наблюдавала в „Аргус“.

А точно до него, в самия център на галактиката, сключили страстна гравитационна прегръдка, се виждаха две черни дупки с умопомрачителни размери. Масата на едната от тях беше равна на около пет милиона слънца. Реки от газ с размери на слънчеви системи се изливаха в разтворената й паст. Две колосални — Ели се замисли за ограниченията на земните езици, — две свръхмасивни черни дупки кръжаха в орбита една около друга в самия център на галактиката. Едната бе известна или поне подозираха за съществуването й. Но две? Не трябваше ли да се виждат като Доплерово изместване на спектралните линии? Представи си надпис под едната от тях, гласящ ВХОД и под другата — ИЗХОД. В момента се използваше входа. Изходът просто беше на разположение.

И тъкмо там се намираше Великата централна станция, на безопасно разстояние от черните дупки, край самия център на галактиката. Небесата сияеха от милионите близки, млади звезди. Но звездите, газа и космическия прах се поглъщаха от входната черна дупка.

— Отива нанякъде, нали? — попита тя.

— Разбира се.

— Би ли ми казал къде?

— Естествено. Цялата тази материя се отнася към А от съзвездието Лебед.

Лебед А беше нещо, за което тя знаеше. С изключение на една сравнително близка останка от свръхнова в съзвездието Касиопея, това бе най-яркият радиоизточник в небесата на Земята. Бе изчислявала, че за една секунда Лебед А произвежда повече енергия, отколкото Слънцето за 40 000 години. Радиоизточникът се намираше на 600 милиона светлинни години разстояние, далеч-далеч отвъд Млечния