— Може да е от телевизията — реагира Ели. — Вега е приемала телевизионни сигнали от Земята — чакай да видим — до 1974 година. Явно могат да изпращат дотук интересни клипове по специален канал за нула време. Вероятно по телевизията между 1936 и 1974 година е имало много врати. Добре. — Тя продължи, все едно че темата беше същата. — Какво смятате, че ще се случи, ако отворим вратата и пристъпим през нея?

— Ако ние сме тук, за да ни подложат на изпит — каза Ши, — от другата страна на вратата е самият Изпит, може би различен за всеки от нас.

Беше готов. Де да беше и тя.

Най-близките палми хвърляха коси сенки по плажа. Огледаха се безмълвно. И четиримата изглеждаха нетърпеливи да отворят вратата и да пристъпят. Тя единствена изпитваше известна… неохота. Попита Еда дали иска да мине пръв. Добре би било да пуснем напред най-добрата си стъпка, помисли си.

Той намести шапката си, направи лек, благороден поклон и се приближи до вратата. Ели притича до него и го целуна по двете бузи. Другите също го прегърнаха. Той отново се обърна, отвори вратата, пристъпи и се стопи във въздуха, протегнатия му крак пръв, замахналата назад ръка — последна. През зейналата врата се виждаше само продължението на плажа и прибоя зад него. Вратата се затвори. Тя се затича около нея, но от Еда нямаше и следа.

Ши беше следващият. Ели бе шокирана колко послушни се оказаха изведнъж всички, с каква готовност се подчиняваха на всяка предложена анонимна покана. Можеха поне да ни кажат къде ни отвеждат и защо беше всичко това, помисли си. Можеха да го включат в Посланието или да ги уведомят, след като Машината се задейства. Можеха да ни кажат къде ще се стиковаме, както и за симулацията на земния плаж. Можеха да ни предупредят да очакваме появата на вратата. Наистина, колкото и да бяха развити, извънземните можеше и да не знаят английски достатъчно добре, след като телевизията им бе единственият учител. Познанията им по руски, тамилски и хавза сигурно бяха още по-бегли. Но те бяха изобретили езика, включен в буквара на Посланието. Защо не бяха използвали него? За да запазят елемента на изненада?

Виджи забеляза, че се е загледала в затворената врата и я попита дали би пожелала да е следващата.

— Благодаря, Виджи. Мисля си. Мисля, че е малко налудничаво. Но просто ми хрумна: защо трябва да прескачаме през всеки обръч, който протегнат пред нас? Ами ако не искаме да направим това, което ни подканват?

— Ели, ти си толкова американка. За мен тук е съвсем като у дома. Свикнал съм да изпълнявам това, което властите наредят. Особено когато нямам друг избор. — Той се усмихна и ловко завъртя пета.

— И не се давай на Великия херцог! — извика тя след него.

Високо в небето изкрещя гларус. Виджи бе оставил вратата зейнала. Отново зад касата й се виждаше само плаж.

— Добре ли си? — попита я Деви.

— Всичко е наред. Наистина. Просто искам да остана мъничко сама. Ще дойда.

— Сериозно. Питам те като лекар. Добре ли се чувстваш?

— Събудих се с главоболие. Мисля, че сънувах странни сънища. Не съм си мила зъбите и не съм пила сутрешното си кафе. Не бих имала нищо против и да прочета сутрешния вестник. Като изключим всичко това, наистина се чувствам чудесно.

— Е, звучи добре. Що се отнася до главоболието, аз също имам малко. Пази се, Ели. Запомняй всичко, за да можеш да ми го разкажеш… когато се видим следващия път.

— Ще запомня — обеща Ели.

Целунаха се и си пожелаха всичко най-хубаво. Деви пристъпи през прага и изчезна. Вратата се затвори след нея. За миг на Ели й се стори, че долови аромат на къри.

Изми зъбите си със солената морска вода. В характера й открай време си имаше някаква жилка на придирчивост. Закуси с кокосово мляко. Внимателно изтри набитите песъчинки по повърхността на видеокамерата си и по малкия калъф с видеокасети, върху които бе заснела толкова чудеса. Изплакна палмовото листо в прибоя, както бе сторила, когато го намери на Кокосовия плаж в деня, преди да отлети към „Матусал“.

Утрото вече бе станало топло и тя реши малко да поплува. Грижливо сгъна дрехите си върху палмовия лист и пристъпи смело в прибоя. Които и да са, реши тя, извънземните едва ли щяха да се възбудят толкова от гледката на една гола жена сред вълните, колкото и добре да бе запазено тялото й. Опита се да си представи микробиолог, възбуден до степен на престъпна страст при вида на парамециум, хваната на местопрестъплението сред митоза.

Понесе се плавно по гръб, махайки с ръце, в бавен ритъм, в унисон с притока на леките вълни. Представи си хиляди подобни на тази… камери, симулирани светове, каквото и да бяха там — всеки бт тях изрядно копие на най-красивото кътче от нечия родна планета. Хиляди, всеки с небе и сезон, с океан, геология и местен живот, неразличим от оригинала. Изглеждаше като екстравагантност, въпреки че обещаваше скорошен щастлив изход. С каквито и ресурси да разполагаш, едва ли би произвел пейзаж с подобни мащаби за пет екземпляра от един осъден свят.

От друга страна… идеята за извънземните като за гледачи на зоологическа градина се бе превърнала в едно от клишетата. Ами ако тази гигантска Станция с изобилието си от портове за скачване представляваше наистина зоопарк? „Елате и вижте екзотични животни в естествената им среда“, представи си тя крясъка на някой алармаджия с глава на рептил. От цялата галактика прииждат туристи, особено през училищните ваканции. А после, когато предстои тест, Учителите на Станцията разкарват гледачите и туристите навън, замитат стъпките по плажа и дават на новопристигналите диваци половин ден почивка, преди да започнат мъките на изпита.

Или може би по този начин те попълваха зоопарковете си. Помисли си за животните, затворени в земните зоопаркове, за които разправяха, че им е трудно да дишат зад клетките. Направи кълбо и се гмурна за миг под водата, в миг на пълно осъзнаване. С няколко силни удара се приближи отново към брега. За втори път от двадесет и четири часа насам съжали, че не си бе родила бебе.

Наоколо нямаше никой. Никакъв платноход на хоризонта. Няколко гларуса се рееха над плажната ивица, явно търсейки раци. Съжали, че не беше донесла малко хляб, за да им хвърли трохи. След като изсъхна, облече се и отново разгледа вратата. Стърчеше си и я чакаше. Усети, че я обзема силна неохота. Не, не беше неохота. Изпитваше ужас.

Отстъпи заднешком, без да я изпуска от поглед. Под една от палмите седна, подпря брадичка на коленете си и се загледа към дългата ивица бял пясъчен плаж.

След известно време се изправи и разкърши рамене. Взела палмовия лист и микрокамерата в едната си ръка, Ели се приближи и натисна дръжката. Вратата се открехна леко. През процепа се виждаха белите гребени на вълните. Бутна по-силно и вратата зейна отворена, без скърцане. Плажът, гладък и равнодушен, се ширна пред нея. Поклати глава, върна се при дървото и отново зае замислената поза.

Зачуди се какво ли става с останалите. Дали сега седяха в някакво чуждопланетно изпитно помещение и алчно попълваха графите с многовариантни въпроси? Или изпитът беше устен? И кои бяха екзаминаторите? Усети, че безпокойството отново я изпълва. Друго разумно същество, еволюирало независимо на някакъв безкрайно отдалечен свят, при неземни физически условия, при съвсем различна последователност от случайни генетични промени — такова същество нямаше да прилича на нищо, което й е познато. Или дори въобразимо. Ако това беше Изпитна станция то тогава тук имаше Учители на станцията, и тези Учители сигурно бяха с дълбоко, неописуемо нечовешки вид. Нещо дълбоко в нея я караше с ужас да си представя огромни насекоми, змиевидни и гигантски молци със звездоподобни носове. Тя беше от онези, които потръпваха — да го кажем по-точно, изпитваха трепет на отвращение, — когато се изправят пред човешки индивиди с дори незначителни увреждания. Джуджета, деца със синдрома на Даун, дори проявите на паркинсоновата болест събуждаха у нея, въпреки упорството на разума, чувство на отвращение, желание да избяга. Обикновено успяваше да сдържи страха си, въпреки че не знаеше дали не бе наранила някого с тази спонтанна реакция. Не беше нещо, над което се замисляше много. Бързо овладяваше смущението си и преминаваше на друга тема.