открили, че Венера представлява интензивен източник на радиоизлъчване. Най-разпространеното обяснение на този факт беше, че дебелият атмосферен слой на Венера задържа топлината с планетарен парников ефект. Според този възглед, повърхността на планетата бе много гореща, прекалено гореща за кристални градове и разхождащи се там венерианци. Ели потърси други обяснения. Опита се безуспешно да си представи биха ли могли такива радиоизлъчвания да идват от някой по-умерен венериански климат. Някои астрономи в Харвард и МИТ3 твърдяха, че няма алтернативи на една нажежена Венера, които да обяснят радиоданните. Представата за парников ефект в такива мащаби се струваше на Ели неприемлива и някак отблъскваща. Как бе възможно една планета да го допусне? Но когато космическият апарат „Венера“ се приземи и от неговия корпус изпълзя термометър, температурата, която показваше, беше достатъчна за втечняване на калай и олово. Ели си представи топящи се кристални градове (въпреки че Венера не беше чак толкова гореща) и повърхност, покрита със силикатни сълзи. Беше романтичка. Отдавна си го знаеше.

Но в същото време се възхити от мощта на радиоастрономията. Астрономите си стояха вкъщи, с насочени радиотелескопи към Венера, и бяха изчислили повърхностната й температура почти толкова точно, колкото сондите на „Венера“, при това след цели тринадесет години. Откакто се помнеше, тя изпитваше възхита към електричеството и електрониката. Но тогава за пръв път се впечатли дълбоко от възможностите на радиоастрономията. Стоиш си безопасно на собствената си планета и само настройваш електронния си телескоп. Информацията за другите светове потича по веригата. Тази представа я изпълваше с истинско възхищение.

Ели започна да посещава скромния университетски радиотелескоп в близкия до Харвард Масачузетс. Понякога я канеха и да помогне в наблюденията и анализа на данни. През лятото я приеха като хоноруван асистент в Националната радиоастрономическа обсерватория в Грийн Бенк, Западна Вирджиния. Когато пристигна, онемя, захласната пред оригиналния радиотелескоп на Гроут Ребър, конструиран в задния му двор в Хюитън, щата Илинойс, още през 1938 г. Сега той служеше за илюстрация на това, което може да постигне посветен на порива си любител. Ребър бе успял да засече радиоизлъчване от центъра на галактиката по време, когато коли почти не е имало, а уличният топлопровод все още не е бил измислен. Вярно, галактическият център е бил къде по-мощен, но топлопроводът е бил много по-близо.

За Ели атмосферата на търпеливо изследване и инцидентното удовлетворение от някое скромно откритие се оказаха напълно приемливи. Колкото по-дълбоко в пространството проникваха, толкова повече количеството далечни, извънгалактични радиоизточници се увеличаваше. Опитваха се да измерят тази зависимост. Тя започна да мисли за по-съвършени средства за засичане на слаби радиосигнали. Междувременно завърши Харвард с отличен и започна дипломна работа в другия край на страната, в Калифорнийския технологичен институт.

В продължение на година работи под ръководството на Дейвид Дръмлин. Той си беше спечелил световна слава с две неща: интелигентност и непоносимост към глупаците. Но по душа беше един от онези хора по върховете на всяка професионална кариера, които неприкрито се страхуват, че някой може да се окаже по-умен от тях. От Дръмлин Ели научи до голяма степен същината на предмета, особено теоретичните постановки. Макар за него да се говореше, че бил страшно привлекателен, Ели го намираше за много свадлив и самовлюбен. Харесваше му да я скастри, че е прекалено романтична. Според неговите възгледи, вселената била строго подредена. Ставало въпрос да разсъждаваш как точно действа вселената, а не да й пробутваш романтични предположения (момичешки копнежи, както веднъж се изрази). Всичко, което не е забранено от законите на природата, уверяваше той, цитирайки един колега в залата, е задължително. Но, продължаваше, почти всичко е забранено. Докато им говореше, тя го наблюдаваше и се опитваше да проумее странната комбинация от личностни характеристики у този човек. Виждаше мъж във великолепна физическа форма. Преждевременно посивяла коса, сардонична усмивка, полукръгли очила за четене, кацнали на върха на носа му, папионка, квадратна челюст и следи от носовото наречие на щата Монтана.

Неговата представа за приятно прекарано време се изразяваше в това, да покани на вечеря дипломанти и младши сътрудници от факултета (за разлика от втория й баща, който обичаше студентския антураж, но смяташе, че да ги кани на вечеря би било проява на екстравагантност). Дръмлин защитаваше ревностно интелектуалния си периметър, като винаги прехвърляше разговора към теми, по които смяташе, че е всепризнат капацитет и ловко отклоняваше всяко противоречащо му мнение. След вечерята обикновено им прожектираше диапозитиви със самия себе си, д-р Ди, който се гмурка с шнорхел в Козумел или Тобаго, или на Големия бариерен риф. Винаги усмихнат и махащ пред камерата, дори при снимки под вода. На някои от диапозитивите се появяваше и д-р Хелга Борк, неговата асистентка, в подводен силует. (На тези диапозитиви съпругата на Дръмлин възразяваше, с пълно основание, че преобладаващата част от публиката ги беше виждала на предишните вечери. Всъщност публиката вече бе виждала всичките диапозитиви. На това Дръмлин отговаряше, като подчертаваше добродетелите на атлетически сложената д-р Борк, от което жена му се чувстваше още по-унизена.) Повечето студенти приемаха риска да го следват в търсене на нещо ново сред подобните на мозък корали и виещите се морски таралежи. Малцина се свиваха от неудобство или се заемаха съсредоточено да изгребват кората на авокадото.

За някои от неговите дипломанти беше особено вдъхновяващо да ги покани някой следобед, по двама- трима, да го закарат на любима крайбрежна канара край Тихоокеанските прегради. Небрежно увиснал на делтапланера си, Дръмлин скачаше в бездната към спокойния океан, разстлан на сто метра под тях. Дипломантите имаха задачата да карат по крайбрежието и да го издърпат обратно. После, сияещ и тържествуващ, той се спускаше с планера си над тях. Някои получаваха поканата да се присъединят към него. Малцина приемаха. Той се състезаваше с тях и разполагаше с всички предимства. Това му доставяше удоволствие. Беше си чиста демонстрация. Други негови колеги гледаха на дипломантите си като на бъдещ ресурс, като на носители на собствения им факел към идните поколения. Но гледната точка на Дръмлин беше различна. За него дипломантите бяха потенциални противници във въоръжен двубой. Как да предвидиш кой и кога ще те предизвика, за да ти оспори царствената титла „най-бързия пистолет на Запада“? Трябваше да ги държи изкъсо. Времето минаваше, а той не я закачаше. Но рано или късно, щеше да дойде и нейният ред. Сигурна бе в това.

Когато беше втора година в „Кал Тех“, Калифорнийския технически, след творческа командировка в чужбина в университетското градче се върна Питър Валириън. За разлика от мнозина, той не беше груб и самовлюбен. Никой не го смяташе за особено интелигентен. Най-малко той самият. Въпреки това, в биографията му на учен имаше значителни приноси в областта на радиоастрономията, тъй като, както сам обясняваше, когато го притиснеха, „просто държа на нея“. Имаше само един момент, който леко уронваше научния му престиж. Беше обладан от идеята за извънземен разум. Изглежда всеки сътрудник от факултета си имаше по някоя странност: Дръмлин висеше с планера си над океанското крайбрежие, а Валириън вярваше, че има живот в други светове. Някои се бяха посветили на безкрайните лостове, на месоядните растения или на нещо, което наричаха трансцендентална медитация. За извънземния разум, накратко ИТИ4, Валириън мислеше отдавна и с много по-голяма всеотдайност и загриженост от всички останали. След като го опозна повече, на Ели започна да й се струва, че темата за ИТИ му придава известен чар и романтичност, които рязко контрастираха с досадните задължения на ежедневието му. Размишленията върху извънземния разум за него не бяха работа, а игра. Повод да даде простор на въображението си.

Ели обичаше да го слуша. Сякаш пристъпваше в Страната на чудесата или в Изумрудения град. Беше дори по-хубаво, защото в заключение на разсъжденията му оставаше допускането, че всичко това може и да се окаже вярно, може действително да се случи. Някой ден, мислеше си тя, може би наистина, а не въображаемо, някой от големите радиотелескопи ще засече послание. Но в едно отношение беше по-лошо: подобно на Дръмлин по други поводи, Валириън непрестанно подчертаваше, че теоретичните разсъждения трябва да се съпоставят с трезвата физическа реалност. Като сито, отделящо редките късчета полезни разсъждения от потока безсмислици. Извънземните и цялата им технология трябва да се подчиняват стриктно на природните закони. А този факт не оставяше място за илюзорни надежди. Но ако все пак едно такова сито пропуснеше нещо, което да устои и на най-скрупульозния физически или астрономичен анализ,