толкова, че да изключиш всичко, освен двата най-вероятни отговора, а след това наслука подчертаеш по един от тях, шансът да улучиш отговора и на десетте въпроса е около едно на хиляда. При двадесет преки въпроса вариантите ставаха един милион. Но сигурно този тест се полагаше от около милион деца. Едно от тях ще извади късмет.
Кеймбридж и Масачузетс изглеждаха достатъчно далече, за да е изключено вмешателството на Джон Стотън и достатъчно близо, за да може да идва при майка си през ваканцията. За майка й такова уреждане на нещата изглеждаше труден компромис между необходимостта да изостави дъщеря си и нарастващото раздразнение на съпруга й. Ели сама се изненада, като избра Харвард пред Масачузетския технологичен институт.
Тя пристигна за началния ориентиращ курс. Симпатично тъмнокосо младо момиче със среден ръст, нервна усмивка и изпълнено с нетърпение да научи всичко. Зае се да разшири кръга си от познания, като се записа във възможно най-много курсове, извън основните й интереси към математиката, физиката и инженерството. Но в основните курсове възникна проблем. Установи, че й е трудно да обсъжда проблеми на физиката, камо ли да спори с колегите си, повечето от които бяха мъже. Отначало те проявяваха преднамерено безразличие към нейните забележки. Правеха малка пауза, след което продължаваха разговора си, сякаш тя изобщо не се беше обадила. Понякога обръщаха внимание на забележката й, дори изказваха похвала, но после продължаваха невъзмутимо. Ели имаше основание да смята, че забележките й не бяха съвсем глупави и не желаеше да бъде пренебрегвана. Още по-малко, когато ту я пренебрегваха, ту се държаха покровителствено с нея. Разбираше, че отчасти — но само отчасти — това отношение се дължеше на мека интонация. Затова с тренировки си изработи присъщия на физиците професионален тон: демонстрация на яснота, компетентност и много децибели над нормалното. При този тон бе много важно да е права. Трябваше внимателно да подбира своя миг. Беше й много трудно да го поддържа дълго, защото се боеше, че ще я досмешее. Затова започна да залага на бързи, понякога резки намеси в разговора, които обикновено привличаха вниманието на околните. След това известно време продължаваше с тон, по-близък до обичайния й. Всеки път, когато се озовеше сред нова група събеседници, й се налагаше пак да си проправя път, само за да потопи гребла в дискусията. Момчетата дори не си даваха сметка за този й проблем.
Понякога, по време на лабораторни упражнения или семинар, преподавателят се обръщаше към тях с: „Да продължим, господа“. И при вида на леко намръщената Ели обикновено добавяше: „Извинете, госпожице Ароуей, но аз просто ви възприемам като едно от момчетата“. Най-големият комплимент, на който бяха способни, бе да й признаят, че не гледат съвсем на нея като на лице от женски пол.
Принуди се отново да се бори със себе си, за да не се превърне във войнстващ мизантроп. Изведнъж й проблясна. „Мизантроп“ означаваше човек, който мрази всички, не само мъжете. Съществуваше и дума „мизогин“, тоест женомразец. Но лексикографите, явно от мъжки пол, кой знае защо бяха пропуснали да изковат дума за омраза към мъжете. Всички те навярно бяха изключително мъже, реши тя, и не са могли да предположат, че в езика има нужда и от такава дума.
Тя се оказа най-обременена от всички поради родителските ограничения. Откритите наскоро от нея форми на свобода — интелектуални, социални, сексуални — я освежаваха. По времето, когато връстниците й предпочитаха безформеното облекло, заличаващо разликите между двата пола, тя се стремеше да се облича просто и елегантно, и ползваше грим, който разстройваше ограничения й бюджет. Реши, че има и по-ефикасни начини да се изяви човек. Създаде си няколко по-близки приятелства, но и много врагове, които не я харесваха било заради облеклото й, било заради политическите й и религиозни възгледи, или заради енергията, с която отстояваше мнението си. Нейната компетентност и привързаност към точните науки се приемаха с насмешка от немалко иначе способни млади жени. Но известна група колеги гледаха на нея като на това, което в математическите среди наричат екзистентна теорема — доказателство, че една жена несъмнено е в състояние да се отдаде на науката. Дори я приемаха като ролеви модел.
В разгара на сексуалната революция тя правеше въодушевени опити да експериментира, но скоро разбра, че събужда у кандидат-любовниците си боязън. Интимните й връзки продължаваха по някой и друг месец. Понякога и по-малко. Алтернативата изглежда беше да прикрива интересите си и да премълчава възгледите си, което тя решително отказваше да прави още в прогимназията. Представата за майка й, самообрекла се на примирено и покорно затворничество, често спохождаше мислите й. Ели се замисли дали да не се насочи към мъже извън академичните и научни среди.
Изглежда имаше жени, толкова наивни, че разкриваха чувствата си без дори да размислят. Други прилагаха направо военни стратегии, като замисляха цели сериали от уж непредвидени обстоятелства и отстъпки, само и само да „спипат“ желателния мъж. „Желателен“, ето това беше. Нещастникът дори не бе желан, а само „желателен“ — един от многото приемливи обекти на желание в представите на останалите, за чиято сметка се разиграваше жалката шарада. Повечето жени, по нейна преценка, стояха нейде по средата, като гледаха да съчетаят своите страсти с очакванията си за дълготрайни изгоди. Може би между любовта и егоизма имаше някаква връзка, изплъзваща се от съзнателното наблюдение. Но цялата тази работа с пресметливо заложения капан караше Ели да потръпва. В това отношение предпочитам спонтанността, реши тя. Точно тогава срещна Джеси.
Гаджето й я заведе в една винарска изба на площад „Кенмор“. Джеси пееше „ритъм-енд-блус“ и свиреше соло китара. От начина, по който пееше и се движеше, Ели разбра какво й липсваше. На другата вечер отиде сама. Седна на най-близката маса и прикова поглед в него. Два месеца по-късно живееха заедно.
Само когато ангажиментите му го отвеждаха в Хартфорд или Бангор, тя успяваше да свърши нещо свое. Дните й минаваха в компанията на другите студенти, момчета от последното поколение на логаритмичните линийки, окачени като трофеи на коланите им. Момчета с пластмасови калъфи за писалки в джобовете. Изискани, наперени момчета, които се смееха нервно. Сериозни момчета, които мислеха как един ден ще станат учени, дори когато се разхождаха. Погълнати от желанието да се научат как да потънат в дълбините на тайните на природата, те бяха безпомощни в нещата от живота, където въпреки всичките си знания, се оказваха жалки и повърхностни. Може би отдадеността им на науката беше така всепоглъщаща, така непреодолима, че не им оставаше време да изградят от себе си завършени човешки същества. Или пък невъзможността да се оправят в обществото ги беше довела до области, в които това не бе належащо. Извън науката не ставаха за нищо.
А нощем — Джеси, скачащ и виещ, като неистова природна сила, обладала напълно живота й. За едната година, през която бяха заедно, Ели не помнеше веднъж да й е предложил да легнат и да спят. Хал хабер си нямаше от физика и математика, но беше живо същество сред вселената и, за известно време, тя също.
Мечтаеше си да съчетае своите два свята. Стремеше се към хармонична съгласуваност между физици и хора на изкуството. Но купоните, организирани от нея, все се оказваха вяли и приключваха рано.
Един ден той й каза, че иска да си имат бебе. Щял да стане сериозен, да се отдаде на нормален живот, да си намери постоянна работа. Дори бил готов да поговорят за евентуален брак.
— Бебе ли? — попита го тя изненадана. — Но аз трябва да завърша образованието си. Остават ми години дотогава. Ако родя бебе, никога повече няма да се върна в университета.
— М-да — отвърна той. — Но пък ще имаме бебе. Няма да завършиш, но ще имаш нещо друго.
— Джеси, аз трябва да завърша — заяви тя.
Той само вдигна рамене и Ели усети как целият им съвместен живот се изсипа от раменете му и се стопи. Тази история продължи още няколко месеца, но всичко беше предрешено от онзи кратък разговор. Целунаха се за сбогом и той замина някъде за Калифорния. Повече не го видя.
В края на шестдесетте години Съветският съюз успя да приземи космически апарати на повърхността на Венера. Това бяха първите работещи космически устройства, изпратени от човешката цивилизация на друга планета. Повече от десет години по-рано американски радиоастрономи, без да напускат Земята, бяха
