донесе разкошен калейдоскоп.
— Кога ще ми правят операцията — попита го сънено тя.
— Вече ти я направиха — отвърна Стотън. — Скоро ще си напълно здрава.
Стори й се възмутително, че са й отнели толкова много време, без дори да я попитат, и обвини него за това. След време разбра, че просто се е държала като дете.
Не можеше да си представи, че майка й е способна да го обича истински. Сигурно се беше омъжила повторно заради самотата и слабостта си. Имала е нужда някой да се грижи за нея. Ели се закле, че никога няма да допусне да зависи от някого. Баща й беше починал, майка й се бе отчуждила и тя се чувстваше като заложник в дом на тиранин. Никой повече нямаше да я нарече „Преш“.
„— Бриджпорт ли е това? — попитах аз.
— Камелот — отвърна той.“
Глава 2
Кохерентна светлина
Още от мига, в който осъзнах великата полза от Разума, склонността ми към учението стана толкова неудържима и силна, че нито упреците на другите около мен… нито собствените ми задръжки… можеха да ме спрат да следвам този естествен импулс, с който Бог ме одари. Единствен Той би трябвало да знае защо; и Той също така знае, че съм се молила да ми отнеме светлината на моите прозрения, като ми остави само толкова, колкото е нужно, за да спазвам Закона Му, защото всичко друго е извънмерно за една жена.
А другите твърдят, че дори е вредно.
Позволявам си да предложа на милостивото читателско внимание един възглед, който, опасявам се, може да прозвучи ужасно парадоксално и подвеждащо. Въпросният възглед се състои в следното: Нежелателно е да се вярва на твърдение, за което не съществуват абсолютно никакви основания да се смята, че е вярно.
Длъжен съм, разбира се, да призная, че ако този възглед бъде възприет, той би могъл радикално да преобрази нашия социален живот и политическата ни система. Доколкото в момента те са непогрешими, един такъв възглед би натежал над тяхната непогрешимост.
За всички човешки общности по Земята нощното небе винаги е било спътник и извор на вдъхновение. Звездите създават уют. Те сякаш показват, че небесата са сътворени за благото на човешките същества. И за да ги напътстват. Този емоционален възглед се е превърнал в част от обичайната мъдрост навсякъде по света. Няма култура, в която да отсъства. Някои хора са намирали в звездите подстъп към религиозното чувство. Мнозина са изпитвали смътна боязън и нищожност пред величествените мащаби на мирозданието. Други са извличали от техния блясък вдъхновение за най-екстравагантни полети на въображението.
Веднага, щом хората осъзнаха мащабите на Вселената и разбраха, че и най-неудържимата фантазия е нищожна в сравнение с истинските размери дори само на нашата галактика, Млечния път, взеха мерки да не позволят на своите потомци изобщо да виждат звездите. В продължение на милиони години хората живееха, съпътствани ежедневно от съкровено съзнание за небесните глъбини. В последните няколко хиляди години те започнаха да строят големи градове и да се стичат към тях. В последните няколко десетилетия по-голямата част от човечеството изостави селския живот, близо до природата. С развитието на технологията градовете се замърсяваха все повече и нощите ставаха беззвездни. Израстваха нови поколения, без никаква представа за небето, поразявало някога предците им и вдъхновило съвременната ера на наука и технология. Без дори да забележат, тъкмо когато астрономията навлизаше в своя Златен век, повечето хора се бяха откъснали от небето в един космически изолационизъм, приключил едва със зората на космическите изследвания.
Ели често се заглеждаше към Венера и си представяше, че тя е свят, подобен на Земята — населен с растения, животни и цивилизации, напълно различни от тукашните. Извън града, малко след залез, тя наблюдаваше нощното небе и впиваше поглед в ярката немигаща точица светлина. Сравнена с близките облаци, точно над нея, все още осветени от слънцето, Венера изглеждаше леко жълтеникава. Ели се опитваше да си представи какво ли става на повърхността й. Повдигаше се на пръсти и се взираше към планетата. Понякога беше почти убедена, че наистина я вижда: воалът от жълта мъгла сякаш изведнъж се повдигаше и за миг пред очите й изникваше огромен град, блестящ като наниз скъпоценни камъни с въздушни коли, носещи се шеметно по кристални спирали. Понякога си представяше, че се вглежда в едно от тези возила и за миг вижда един от тях. Или пък някое младо същество, което се взира в яркосинята светлинка на неговото небе, изправено на пръсти и мислещо за обитателите на Земята. Тази представа беше неустоима: знойна планета с тропически климат, гъмжаща от разумен живот, и то само на една ръка разстояние.
Съгласяваше се да наизустява уроците си, но разбираше, че в най-добрия случай това е кухата черупка на истинското образование. Извършваше минимума необходима работа, за да вървят бележките й добре и й оставаше време за куп други занимания. Успя да се вреди в свободните часове между предметите, а понякога и след училище, да посещава така наречената „работилница“ един опушен и порутен цех, оборудван след решението на училищното настоятелство да се отдели повече внимание на „професионалното образование“. Под „професионално образование“ се разбираше преди всичко да се научиш да майсториш нещо с ръцете си. Вътре имаше стругове, свредели, преси и всевъзможни други
