— Господин председателю.

Усети се, че се обръща толкова официално и формално към дер Хеер, с когото почти не се бе срещала в последните няколко дни. Бяха се уговорили да прекарат утрешния следобед заедно, по време на обявената почивка, и изпитваше леко притеснение какво щяха да си говорят. О-оп, погрешна мисъл, прецени тя.

— Господин председателю. Смятам, че можем да хвърлим малко светлина върху повдигнатите два въпроса — за Троянския кон и за адската машина. Възнамерявах да изложа тези неща утре предиобед, но изглежда, че е по-уместно да го направя сега.

На конзолата си тя набра кодовите числа на няколко от своите изображения. В просторната огледална зала притъмня.

— Двамата с доктор Луначарски сме убедени, че това са различни проекции на същата триизмерна конфигурация. Вчера ви показахме цялата конфигурация в симулирано от компютъра въртене. Смятаме, макар да не можем да бъдем сигурни, че така би трябвало да изглежда вътрешността на машината. Все още нямаме ясни указания за мащабите. Размерите й може да са от порядъка на един километър или субмикроскопични. Но обърнете внимание на тези пет обекта, равномерно разположени по периферията на главната вътрешна камера, в средата на додекаедъра. Ето го единият от тях, погледнат отблизо. Тези обекти са единствените в камерата, които изглеждат донякъде разпознаваеми. Това нещо прилича на най- обикновено, отрупано с екипировка кресло, съвършено устроено за човешко същество. Твърде невероятно е извънземните същества, еволюирали на друг, съвсем различен свят, дотолкова да приличат на нас, че да споделят предпочитанията ни за мебелировката на една дневна. Ето, погледнете го отблизо. Прилича на нещо от хола на майка ми, когато бях малка.

Действително, креслото сякаш беше облечено в калъф на цветя. Смътно чувство на вина прониза съзнанието на Ели. Бе пропуснала да се обади на майка си преди да тръгне за Европа и, ако трябваше да бъде честна, й се беше обадила само веднъж, дваж, откакто бе засечено Посланието. Ели, как можа? — укори бе тя.

Отново погледна компютърната графика. Петкратната симетрия на додекаедъра се отразяваше в петте разположени вътре кресла, всяко от които гледаше срещу петоъгълна повърхност.

— Така че, по наше мнение — на доктор Луначарски и мое — тези пет кресла са предназначени за нас. За хората. Това би означавало, че вътрешната камера на машината е със сечение само няколко метра, а външното сечение е може би десет, до двадесет метра. Технологията несъмнено е впечатляваща, но не смятаме, че може да се говори за строителство на нещо с размерите на град. Или толкова сложно, колкото един самолетоносач, например. Вероятно ще се окажем напълно в състояние да го построим, каквото и да е то, стига всички да работим заедно.

Това, което се опитвам да кажа, е, че никой не поставя столове вътре в бомба. Не мисля, че това е адска машина, нито пък Троянски кон. Съгласна съм с думите на доктор Сухавати или с онова, което може би тя намекна: самата идея, че това може да е Троянски кон, показва колко път ни предстои да извървим все още.

Последва ново избухване. Но този път дер Хеер не направи никакво усилие да го прекъсне; напротив, той дори включи микрофона на възразяващия. Оказа се същият делегат, който бе прекъснал Сухавати преди няколко минути. Филип Бендебау от Обединеното кралство, министър от лейбъристката партия в клатещия се коалиционен кабинет.

— … просто не разбира нашата тревога. Ако това буквално беше дървен кон, ние нямаше да бъдем изкусени да вкараме чуждото устройство през градските си порти. Вече сме прочели своя Омир. Но поукрасете го с малко мебели и нашите подозрения отпадат. Защо? Защото са ни поласкали. Или подкупили. В това нещо е замесено едно историческо приключение. В него се крие обещание за нови технологии. Съдържа намек за това, че сме приети от — как да се изразя? — по-велики същества. Но аз твърдя, че с каквито и извисени фантазии да ни занимават радиоастрономите, ако съществува и най-малката вероятност тази машина да се окаже средство за унищожение, то тя не трябва да се строи. По-добре е, както предложи съветският делегат, да изгорим данните и да обявим всякакво строителство на радиотелескопи за углавно престъпление.

Срещата ставаше неуправляема. Купища делегати настояваха по терминалите да получат право на изказване. Ропотът се извиси до потиснато ръмжене, което напомни на Ели за годините, в които се вслушваше в статичния радиоастрономически шум. Консенсусът изглеждаше все по-далечна перспектива и двамата съпредседатели не бяха в състояние да сдържат развълнуваните делегати.

Когато китайският представител получи думата, витаграфиката му се забави на екрана на Ели и тя се огледа за помощ. Нямаше никаква представа кой е този човек. Нгуен „Боби“, Буи, служител от Съвета за национална сигурност, сега прикрепен към дер Хеер, се надвеси и поясни:

— Казва се Ши Киаому. Пише се „кси“. Произнася се „Ши“. Роден по време на Дългия поход на Мао. Доброволец като юноша в Корея. Правителствен представител, по-скоро политик. Свален и интерниран за девет години по време на Културната революция. Сега член на Централния комитет. Много влиятелен. Напоследък е все в новините. Също така ръководи китайските археологически разкопки.

Ши Киаому беше висок, широкоплещест мъж, около шестдесетгодишен. Бръчките по лицето му го правеха да изглежда по-възрастен, но физиката му придаваше почти младежки вид. Куртката му бе закопчана догоре, според задължителните норми за китайските политически водачи, както костюма с елече за американските политически лидери, с изключение, разбира се, на президента. Витаграфиката му вече се появи на екрана й и Ели си спомни, че беше чела за Ши Киаому по един от видеовестниците.

— Ако се страхуваме — говореше той, — няма да постигнем нищо. Това само малко ще ги забави. Но запомнете: те знаят, че сме тук. Нашата телевизия се получава на тяхната планета. Всеки ден ние им напомняме за себе си. Гледали ли сте нашите телевизионни програми? Те няма да ни забравят. Ако не предприемем нищо и ако нашето съществуване предизвиква у тях тревога, те ще дойдат, с или без машината. Не можем да се скрием от тях. Ако си бяхме мълчали, нямаше да се изправим пред този проблем. Ако използвахме само кабелна телевизия и никакви големи военни радари, те може би нямаше да разберат за нас. Но сега е твърде късно. Не можем да се върнем назад. Посоката на пътя ни е предопределена.

Ако сериозно ни е страх, че тази машина може да унищожи Земята, да не я строим на Земята. Да я построим някъде на друго място. Тогава, ако тя наистина се окаже адска машина и взриви един свят… това няма да бъде нашият свят. Но ще ни струва много скъпо. Вероятно прекалено скъпо. Или ако не сме чак толкова уплашени, да я построим в някоя изолирана пустиня. Можете да си позволите много голяма експлозия в пустинята Такопи или в провинция Шънжън, без никой при това да пострада. Ако пък изобщо не се страхуваме, можем да я построим във Вашингтон. Или в Москва. Или в Пекин. Или в този красив град.

В древен Китай Вега, заедно с две близки звезди са били наричани Чи Неу, което означава „младата жена с чекръка“. Това е един благоприятен символ, машина, която ще направи нови дрехи за хората на Земята.

Ние получихме покана. Много необичайна покана. Може би покана за пиршество. Земята никога досега не е била канена на пиршество. Би било неучтиво да откажем.

Беше разкошен есенен следобед, толкова необичайно топъл, че Деви Сухавати бе оставила палтото си. Двете с Ели вървяха по претъпканата с пешеходци Шан-з-Елизе към Плас дьо ла Конкорд. Етническото разнообразие, царящо тук, можеше да се сравни с Лондон, Манхатън и още шепа големи градове на планетата. Две вървящи заедно жени, едната в пола и пуловер, другата в сари, не правеха никакво