на старшите им учени все още бяха почти толкова сурови, колкото и съветските забрани. Тя си даде сметка, че бе свидетел може би на първата среща между двамата от двадесет и пет години насам.
— Коя беше китайската персона, с която Виджи се ръкува?
От страна на Киц това изглежда беше някакъв опит да демонстрира сърдечност. В последните няколко дни той правеше подобни жестове — едно развитие в поведението му, което Ели не смяташе за особено обещаващо.
— Ю, директорът на Пекинската обсерватория.
— Мислех, че тия се мразят един друг до мозъка на костите си.
— Майкъл — каза тя, — светът е и по-добър, и по-лош, отколкото си представяш.
— Сигурно можеш да ме надвиеш на „по-добър“ — отвърна той. — Но не можеш и свещ да ми държиш за „по-лош“.
След приветствието на президента на Франция (който не предизвика особена изненада с това, че пожела да остане и изслуша встъпителните доклади), последва дискусия по процедурата и дневния ред от страна на дер Хеер и Абухимов, в качеството им на съпредседатели на конференцията. Веднага след това Ели и Виджи резюмираха заедно наличните данни. И двамата предпочетоха стандартната вече форма на представяне — без технически подробности, заради участниците от политическите и военни кръгове — за това как действат радиотелескопите, за разположението на близките звезди по небесния свод и за историята на палимпсеста на Посланието. Съвместната им презентация завърши с показване на наскоро получения диаграмен материал на мониторите пред всяка делегация. Ели внимателно обясни как поляризираната модулация е превърната в последователност от нули и единици, как нулите и единиците се съчетават помежду си, за да образуват картина и как в повечето случаи те нямат и най-бегла представа какво точно показва тази картина.
Точките на данните започнаха да се групират по компютърните екрани. Ели виждаше лицата на зрителите, осветени в бяло, кехлибарено и зелено от мониторите в междувременно затъмнената зала. Диаграмите показваха заплетени и разклоняващи се мрежи; неравни, почти неприлични подобия на биологични форми; един съвършено оформен правилен додекаедър. Дълга поредица от страници се прегрупира в сложна и подробно очертана триизмерна конструкция, която бавно се въртеше. Всеки загадъчен обект се придружаваше от неразгадаем текстов пасаж.
Виджи подчерта несигурността на предположенията още по-силно от нея. Въпреки това, по негово мнение, беше несъмнено, че Посланието представлява наръчник за построяването на машина. Той пропусна да спомене, че идеята, че Посланието е чертеж на машина, принадлежи на него и на Архангелски и Ели използва първата възможност да изправи този пропуск.
Тя бе говорила по този предмет достатъчно много пъти в последните няколко месеца, за да разбере, че както учената, така и обикновената публика често изпитваха възхита от подробностите по разбулването на Посланието и се измъчваха от с нищо недоказаната надежда за наличие на буквар. Но се оказа неподготвена за реакцията на тази — човек би очаквал — уравновесена публика. Когато свършиха, последва сдържан тътен от аплодисменти. Съветската и източноевропейските делегации ръкопляскаха в унисон, с честота от около три пляскания на сърдечен пулс. Американците и мнозина други ръкопляскаха самостоятелно и тяхното несинхронизирано ръкопляскане се надигаше като море от бял шум над множеството. Макар да я обгърна непозната досега радост, Ели не можа да се възпре от мислите за различията в националните характери — американците с техния индивидуализъм и руснаците с колективното им чувство. Също така, спомни си тя, американците, когато се окажат обкръжени от тълпа, се мъчат да увеличат дистанцията си от съседите, докато руснаците гледат да се прилепят колкото може повече един към друг. И двата начина на аплодиране, сред които американският доминираше, я радваха. Само за миг си позволи да си спомни за своя втори баща. И за своя баща.
След обяд бяха направени и други презентации за събирането на данните и тяхната интерпретация. Дейвид Дръмлин предложи изключително качествен статистически анализ, който наскоро бе извършил, на всички предишни страници от Посланието, към които препращаха диаграмите на новите страници. Той доказваше, че Посланието съдържа не само чертеж за построяването на машина, но също така и описания на детайлите и средства за производството на компоненти и под-компоненти. В някои случаи, смяташе ученият, имаше описания на нови индустрии, непознати досега на Земята. Ели, със зяпнала уста, поклати пръста си към Дръмлин и тихо попита Валириън дали е знаел нещо за това. Със стиснати устни, Валириън сви рамене и красноречиво вдигна дланите си нагоре. Тя огледа другите делегати, за да долови някакъв признак на емоции, но забеляза главно знаци на отегчение; дълбочината на техническата материя и необходимостта, рано или късно, да се вземат политически решения, вече предизвикваха напрежение. След сесията Ели направи комплимент на Дръмлин за интерпретацията, като го попита защо не е чула за това досега. Той й отвърна, преди да я подмине:
— О, не смятах за толкова важно да ти досаждам. Просто една дреболийка, с която се занимах, докато ти се консултираше с разни религиозни фанатици.
Ако Дръмлин беше останал неин научен ръководител, тя все още щеше да гони докторската си степен. Той никога не я бе приемал. Никога между тях нямаше да има спокойни колегиални отношения. Ели въздъхна и се зачуди дали Кен е знаел за новия труд на Дръмлин. Но в качеството си на съпредседател, дер Хеер седеше със съветския си партньор на издигнат подиум срещу подковообразните редици на участниците в конференцията. Беше, както и в последните няколко седмици, почти недосегаем. Дръмлин не бе задължен да споделя новите си открития с нея, разбира се; знаеше, че и той, и тя напоследък бяха твърде заети. Но в разговорите си с него защо винаги Ели проявяваше отстъпчивост — и беше склонна да спори само в крайни случаи? Част от нея й подсказваше, че удостояването й с докторска титла и възможността да следва научните си интереси все още бяха бъдеща възможност, стискана здраво от ръцете на Дръмлин.
На заранта на втория ден думата беше дадена на съветски делегат. Не го познаваше. „Стефан Алексеевич Баруда“ — гласеше витаграфията на компютърния й екран. „Директор на Института за мирни изследвания, Съветска академия на науките, Москва; член на Централния комитет на КПСС.“
— Сега започваме твърдата игра — чу тя Майкъл Киц да шепне на Елмо Хоникът от Държавния департамент.
Баруда беше елегантен мъж, облечен в скроен по последна мода западняшки делови костюм, може би италианска изработка. Английският му бе превъзходен и почти без акцент. Беше родом от една от балтийските републики, твърде млад, за да оглавява толкова важна организация — създадена, за да проучва дългосрочните последствия от политиката на премахване на стратегическите ядрени въоръжения — и представляваше жив пример на „новата вълна“ в съветското ръководство.
— Да бъдем откровени — говореше Баруда. — Изпраща ни се Послание от далечните предели на пространството. По-голямата част от информацията е събрана от Съветския съюз и Съединените щати. Съществени части също така са добити от други държави. Всички тези държави са представени на настоящата конференция. Всяка отделна нация — например, Съветският съюз — можеше да изчака, докато Посланието се повтори няколко пъти, както всички ние се надяваме, и да попълни по такъв начин много липсващи късове. Но това би отнело години, вероятно десетилетия, а ние сме малко нетърпеливи. Ето защо споделихме данните си.
Всяка отделна държава — Съветският съюз, например — би могла да изведе в орбита около Земята големи радиотелескопи с чувствителни приемници, работещи на честотите на Посланието. Американците също могат да го направят. Вероятно и Япония, Франция или Европейската космическа агенция. Тогава всяка една страна би могла да разполага самостоятелно с всички данни, тъй като в космоса радиотелескопите имат възможност да се насочват към Вега през цялото време. Но това може да се възприеме като враждебен акт. Не е тайна, че Съединените щати или Съветският съюз могат да свалят подобни спътници. Така че, може би и по тази причина, всички ние предпочетохме да обменяме данните.
