— Освен ако не вярвате, че Земята е сътворена в 4004 година пр.Хр.

— Не, не вярваме в това, нали, брате Ранкин? Ние просто не смятаме, че възрастта на Земята е известна с такава точност, каквато вие, учените, приемате. По въпроса за възрастта на Земята можете спокойно да ни наречете агностици. — Усмивката му беше изключително привлекателна.

— Значи, ако племената са се ориентирали по нощното небе преди десет хиляди години, плавайки в Средиземно море, да речем, или в Персийския залив, Вега е могла да им бъде сигурен водач?

— Това е все още краят на Ледниковата епоха. Може би е малко рано за навигация. Но ловците, които са прекосявали Беринговия провлак, съществуващия тогава сухоземен мост към Северна Америка, по това време ги е имало. Сигурно е било забележителен дар — на провидението, ако така предпочитате, — че такава ярка звезда сочи точно на север. Бих се обзаложила, че много хора дължат живота си на това съвпадение.

— Виж ти, страшно интересно.

— Не бих желала да мислите, че използвах думата „провидение“ като нещо повече от метафора.

— Никога не бих си и помислил, скъпа.

Джос вече даваше да се разбере, че следобедът приключва и съвсем не изглеждаше недоволен. Но в дневния ред на Ранкин все още оставаха няколко необсъдени въпроса.

— Удивен съм от това, че не смятате за Божествено провидение факта, че Вега е била Полярна звезда. Моята вяра е толкова силна, че не се нуждая от доказателства, но при всяка поява на нов факт, той просто укрепва вярата ми.

— Вижте, предполагам, че не сте слушал много внимателно какво говорих преди обяд. Отхвърлям идеята, че се намираме в някакво състезание по вяра, в което вие сте окончателният победител. Досега вие никога не сте подлагал на изпитание своята вяра. Готов ли сте да поставите на кантар живота си срещу своята вяра? Аз съм готова да го направя. Ето, погледнете през този прозорец. Там е голямото махало на Фуко. Топузът му сигурно тежи триста килограма. Моята вяра казва, че амплитудата на свободно движещото се махало — тоест, изместването му от вертикално положение в покой — не може никога да нарасне. Може само да намалява. Аз съм готова да отида там, да опра топуза в носа си, да го пусна, да го оставя да полети в противоположна посока и да се върне към мен. Ако моите убеждения са погрешни, тристакилограмовото махало ще премаже лицето ми. Хайде. Искате ли да проверим моята вяра?

— Наистина не е необходимо. Вярвам ви — отвърна Джос.

Ранкин, обаче, изглежда се заинтересува. Сигурно си представя, помисли си Ели, как ще изглеждам след това.

— Но вие самият готов ли сте — продължи тя — да застанете една стъпка по-близо до същото това махало и да се помолите Богу да съкрати неговото люлеене? Ами ако се окаже, че грешите, че всичко това, което проповядвате, изобщо не е Божия воля? Че примерно е дело на Дявола. Или просто човешка приумица. Можете ли наистина да сте сигурен?

— Вярата, вдъхновението, откровението, възхитата — отвърна Ранкин. — Не съдете всички останали чрез собствения си ограничен опит. Само фактът, че вие отхвърляте Всевишния, не отнема възможността на другите да познаят Неговата слава.

— Вижте, всички ние жадуваме за чудо. Това е дълбоко вкоренена човешка особеност. И науката, и религията са обвързани с нея. Всичко, което казвам, е, че не е необходимо да съчинявате, да преувеличавате. В реалния свят има достатъчно чудеса и поводи за възхита. Природата е в състояние да измисли много по-големи чудеса от нас самите.

— Може би всички ние сме странници по пътя към истината — отвърна Джос.

При тази обнадеждаваща нотка дер Хеер се намеси плахо и след сдържани прояви на учтивост те се наканиха да си вървят. Ели изобщо не беше сигурна дали от тази дискусия имаше някаква полза. Валириън сигурно щеше да бъде много по-убедителен и много по-провокативен, помисли си тя. Съжаляваше, че не можа да се владее малко повече.

— Разговорът ни беше изключително интересен, доктор Ароуей, и аз ви благодаря.

Джос отново изглеждаше леко отчужден, учтив, но отнесен. Ала стисна топло ръката й. По пътя към чакащата ги правителствена кола, след като минаха покрай разкошно уредената експозиция на тема „Заблудата за разширяващата се Вселена“, един надпис гласеше: „Нашият Господ е жив и здрав. Съжаляваме за вашия“.

Тя прошепна на дер Хеер:

— Извинявай, че ти създадох затруднения.

— Ни най-малко, Ели. Всичко мина чудесно.

— Този Палмър Джос е много привлекателен мъж. Не мисля, че успях да го обърна в моята вяра. Но да ти кажа честно, той почти ме обърна.

Шегуваше се, разбира се.

От масата им до прозореца тя виждаше пороя, който се изливаше по улицата навън. Прогизнал пешеходец с вдигната яка на шлифера си претича рисковано през вадата. Собственикът беше вдигнал капаците над блюдата с варени стриди, подбрани по големина и качество според уличната реклама за качеството на заведението. Беше й топло и уютно в ресторанта, известното сборище на театралните кръгове, „Ше Диьо“ (При Боговете). Предвижданията бяха за хубаво време, затова не си беше взела нито дъждобран, нито чадър.

Също толкова необремененият Виджи й представи нов субект:

— Моята приятелка Мийра — обяви той. — Тя е екдизиаст34 — нали това е подходящата дума? Когато работи във вашата страна, прави представления за професионални групи, по време на срещи и конференции. Мийра казва, че когато си сваля дрехите пред мъже от работническата класа — по време на синдикални събрания и други подобни, — те подивяват, крещят неприлични изрази и се опитват да скочат при нея на сцената. Но когато прави абсолютно същото пред лекари и адвокати, те си стоят невъзмутимо на мястото. Всъщност, казва тя, само някои си облизват устните. Въпросът ми е: дали животът на адвокатите е по-здравословен от този на металурзите?

Това, че Виджи имаше многобройни подвизи по тънката част, отдавна беше известно. Подходът му към жените беше толкова директен и есктравагантен — самата тя бе изключение, нещо, което едновременно я удовлетворяваше и тревожеше, — че те можеха винаги да му кажат „не“, без никакво притеснение. Ала много от тях казваха „да“. И все пак новината за Мийра й дойде малко неочаквано.

Предиобеда бяха прекарали в последни съпоставки на бележки и интерпретации на новите данни. Продължаващото излъчване на Посланието беше достигнало до нов, съществен стадий. От Вега се предаваха диаграми по начина, по който се предават вестникарски снимки по телефонната линия. Всяка диаграма представляваше подреден растер. Количеството малки черни и бели точки беше произведение на две прости числа. На свой ред простите числа съставляваха самото предаване. Имаше много такива диаграми, следващи една подир друга, без изобщо да са свързани с текста. Приличаха на кола от лъскави илюстрации в края на книга. След излъчването на дълга поредица от диаграми, неразгадаемият текст продължаваше. Поне от част от диаграмите ставаше очевидно, че Виджи и Архангелски са прави —