притесняваха да не би да се окаже, че съществуват фундаментални факти за близките звезди, за които те да са сгрешили. Политици и държавни глави изпадаха почти в ужас пред мисълта, че превъзхождащата ни цивилизация може да предпочита някаква друга форма на управление, фундаментално различна от наложилите се в момента. Каквото и да знаеха веганците, то не беше повлияно от особеностите на човешките институции, история или биология. А ако се окажеше, че повечето от нещата, които смятаме за верни, са плод на неразбиране, особени случаи, или просто логически грешки? Макар и с неохота, експертите започнаха да подлагат на преоценка основите на своите дисциплини.
Отвъд тези безпокойства на тесните професионални кръгове, съществуваше мощно и всепоглъщащо усещане за предстоящо ново приключение на човешкия вид, взимане на завой, нахлуване в нова ера — символ, мощно усилен от самото приближаване на третото хилядолетие. Все още имаше политически конфликти, някои от които — като продължаващата криза в Южна Африка — сериозни. Но също така в много краища по света се забелязваше значителен упадък на шовинистичната риторика и детинския самовлюбен национализъм. Сред милиардите малки същества, пръснати по широкия свят, зацари усещането за човешкия вид, изправил се колективно пред нова, неочаквана възможност, дори, ако щете, пред всеобща заплаха. За мнозина вече изглеждаше абсурдно спорещите помежду си нации-държави да продължават непримиримите си кавги пред лицето на една не-човешка цивилизация, разполагаща с неизмеримо по- голяма мощ. Във въздуха се носеше полъхът на надеждата. Някои хора не бяха привикнали към него и погрешно го взимаха за друго — за объркване, вероятно, или за страх.
От десетилетия насам, от 1945 година, световните ядрени арсенали бяха нараснали многократно. Сменяха се ръководители, сменяха се оръжейни системи, сменяха се стратегии, но количеството ядрено оръжие само нарастваше. Дойде моментът, в който на цялата планета вече съществуваха 25 000 ядрени бойни глави — по десет за всеки по-голям град. Развитието на технологията тласкаше към все по-кратък срок на полета, към военни доктрини за масиран пръв ядрен удар или най-малкото за „де факто“ изстрелване след предупреждение. Само подобна монументална заплаха можеше да премахне една толкова монументална глупост, подкрепяна от толкова много ръководители в толкова много държави, в продължение на толкова много време. Но най-сетне светът започна да се вразумява, поне в това отношение. Подписан бе договор между Съединените щати, Съветския съюз, Великобритания, Франция и Китай. Целта му беше не да се избави светът от ядреното оръжие. Малцина очакваха да се постигне подобна утопична цел. Но американците и руснаците се ангажираха да намалят стратегическите си ядрени арсенали до по хиляда единици. Подробностите бяха внимателно разработени, така че нито една от свръхсилите да не може да разполага с никакво предимство в който и да е стадий от процеса на разоръжаване. Великобритания, Франция и Китай се съгласиха да започнат да намаляват своите арсенали, след като суперсилите слязат под границата на 3200 бойни глави всяка. Подписа се споразумението от Хирошима, за всеобща световна радост, до известната паметна плоча на жертвите на първия град, върху който бе хвърлено ядрено оръжие: „Почивайте в мир, защото това никога повече няма да се случи“.
Всеки ден детонаторите от едно и също количество съветски и американски ядрени бойни глави се доставяше в определена база, поддържана от съветски и американски технически експерти. Плутоният се изваждаше, описваше, запечатваше и транспортираше според двустранните споразумения в ядрени енергоцентрали, където се консумираше за производство на електричество. Тази схема, добила известност под името „План Гейлър“, на името на един американски адмирал, бе предмет на овации по целия свят като модерен вариант на метафората за „мечовете в плугове“. Тъй като всяка нация продължаваше да разполага със съкрушителна мощ за ответен удар, това получи поддръжката дори на военните. Генералите не желаеха повече от всеки друг собствените им деца да загинат, а ядрената война е пълно отрицание на всички конвенционални военни добродетели; не се изисква кой знае каква храброст да натиснеш копчето. Първата церемония по премахването на зарядите — излъчена на живо и след това препредавана многократно — показваше облечени в бели униформи американски и руски техници, отвиващи два от мрачносивите метални предмети с размери колкото диван, маркирани съответно със звезди и черти, със сърпове и чукове. Това знаменателно събитие бе видяно от по-голямата част от населението на планетата. Вечерните новинарски емисии редовно отброяваха какво количество от двете страни е унищожено и колко предстои да се унищожи. След малко повече от две десетилетия тази вест също щеше да стигне до Вега.
В следващите години премахването на ядрените глави продължаваше ритмично. Отначало само се стопи тлъстината на въоръженията, което внесе незначителни изменения в стратегическите доктрини. Но по- големите съкращения вече се усетиха и най-дестабилизиращите оръжейни системи бяха премахнати. Беше нещо, което експертите смятаха за невъзможно и го бяха обявили за „противоречащо на човешката природа“. Но смъртната присъда, както е отбелязал Самюъл Джонсън35, чудесно концентрира човешкия ум. В изминалата половин година премахването на ядрените въоръжения от страна на Съединените щати и Съветския съюз навлезе в нова фаза и скоро двете страни щяха да разменят доста напористи инспектиращи екипи — въпреки неодобрението и публично прогласяваната загриженост от страна на военните в двете страни. Обединените нации започнаха да се оказват неочаквано ефективни в решаването на международни спорове, след прекратяването на военните конфликти в Западен Иран и на границата между Чили и Аржентина. Заговори се дори, при това не съвсем без основания, за предстоящо подписване на договор за ненападение между НАТО и Варшавския пакт.
Делегатите, които пристигаха за първата пленарна сесия на Световния консорциум за Посланието, бяха предразположени към сърдечност до степен, несъпоставима с предишните десетилетия.
Представена бе всяка нация, която разполагаше макар и с трошици от Посланието. Всяка от тях бе изпратила както научни делегати, така и политически представители. Изненадващо голям брой бяха изпратили и представители на военните среди. Делегацията на Обединеното кралство включваше Висконт Боксфорд, Пазителя на малкия кралски печат — титла, която Ели намираше за смешна. Делегацията на СССР се водеше от Б. Я. Абухимов, президент на Съветската академия на науките и Гостридзе, министър на полу-леката (или средно-тежката) промишленост. Архангелски играеше значителна роля в състава й. Президентът на Съединените щати бе настояла дер Хеер да оглави американската делегация, която също така включваше помощник-държавния секретар Елмо Ноникът и Майкъл Киц, наред с останалите, като представител на Департамента по отбраната.
Огромна и подробна карта на света в мащабна проекция показваше разположението на радиотелескопите по планетата, в това число и съветските наблюдателни океански кораби. Ели се огледа из наскоро преоборудваната конферентна зала, съседна на кабинетите на президента на Франция. Едва във втората година на своя седемгодишен мандат, той полагаше големи усилия да осигури успех на конференцията. Многобройни лица, знамена и национални облекла се отразяваха по дългите, подредени в дъга махагонови маси и облицованите с огледала стени. Тя разпозна малцина от политическите и военни фигури, но във всяка делегация изглежда имаше включен по някой познат учен или инженер: Анунциата и Ян Бродерик от Австралия; Федрика от Чехословакия; Броде, Кребилон и Боало от Франция; Кумар Шандрапурана и Деви Сухавати от Индия; Хиронага и Мацуи от Япония… Ели долови силно технологичния и не толкова радиоастрономически профил на мнозина от делегатите, специално на японците. Идеята, че в дневния ред на тази среща може би ще бъде включена темата за строителството на някаква огромна машина, най-вероятно бе наложила промени в състава на делегациите в последните минути.
Също така разпозна Малатеста от Италия; Бендебау, физик, заел се с политика, Клег и негово благородие сър Артър Хейтъс, бъбрещи зад „Юниън Джак“ — флагчето на Великобритания, каквито човек можеше да види по ресторантските маси във всеки европейски курорт; Хайме Ортиз от Испания; Пребула от Швейцария, което беше странно, тъй като Швейцария, доколкото тя знаеше, дори нямаше радиотелескоп; Бао, който се бе справил брилянтно със задачата да изгради китайската система от радиотелескопи; Винтергаден от Швеция. Тук имаше изненадващо големи делегации от Саудитска Арабия, Пакистан и Ирак. И, разбира се, руснаците, сред които искрено се смееха Надя Рождественская и Генрих Архангелски.
Ели потърси с очи Луначарски и най-после го забеляза при китайската делегация. Тъкмо се здрависваше с Ю Ренкьонг, директора на Пекинската радиообсерватория. Спомни си, че двамата мъже бяха приятели и колеги в годините на съветско-китайското сътрудничество. Но враждебните отношения между двете страни бяха прекратили всякакви контакти между тях и китайските ограничения за задгранични пътувания от страна
