Веднъж, по време на оживена дискусия за относителните предимства на двете политически системи, Ели се беше изфукала, че тя е била свободна да участва в протестно шествие пред Белия дом против американската намеса във Виетнамската война. Виджи й отговори, че по същото време той също е бил свободен да протестира пред Кремъл против американската намеса във Виетнамската война.
Не проявяваше склонност, да речем, да снима боклукчийските баржи, претъпкани с миризливи битови отпадъци, или грачещите около Статуята на свободата гларуси, като един друг съветски учен, когато за забавление го беше придружила на ферибота до Стейтън Айлънд по време на една от почивките на научна среща в Ню Йорк. Нито беше снимал алчно, както други негови руски колеги, порутените бараки и ръждясалите метални къщурки на пуерториканската беднотия по време на една автобусна екскурзия от луксозния им крайбрежен хотел до обсерваторията в Аресибо. На кого ли предаваха тези снимки? Ели се чудеше. Предположи, че има някаква огромна библиотека в КГБ, посветена на нещастията, несправедливостите и противоречията в капиталистическото общество. Дали това ги топлеше, когато са отчаяни от поредния провал на съветското общество, да поразгледат избелелите фотографии на своите несъвършени американски братовчеди?
Имаше мнозина други великолепни учени в Съветския съюз, които, поради неизвестни прегрешения към властта, не получаваха разрешение да излизат дори до Западна Европа в продължение на десетилетия. Константинов, например, не беше ходил на Запад до средата на шестдесетте години. Когато, по време на една международна среща във Варшава — на маса, отрупана с десетки пресушени бутилки азърбейджански вина, след като бяха приключили работата си — попитаха Константинов защо, той отвърна: „Защото кучите му синове знаят, че ако ме пуснат, няма да се върна“. Въпреки това го бяха пускали неколкократно, по време на размразяването на научните връзки между двете страни в края на шестдесетте и началото на седемдесетте години, и той винаги се бе връщал. Но сега повече не го пускаха и той беше принуден да изпраща на западните си колеги новогодишни картички, на които бе изобразил себе си, кръстосал безнадеждно крака, с наведена глава, седнал върху сфера, под която беше изписано уравнението на Шварцшилд за радиуса на една черна дупка. Попаднал е в дълбок потенциален кладенец, обясняваше той на гостите в Москва, с метафорите на физиката. Никога повече няма да го пуснат навън.
Отговаряйки на въпроси, Виджи казваше, че официалната съветска позиция е, че Унгарската революция през 1956 година е организирана от тайни фашисти и че Пражката пролет от 1968 година е предизвикана от непредставителна антисоциалистическа група в държавното ръководство. Но, добавяше той, ако това, което са му казали, е погрешно, ако това действително са народни въстания, тогава неговата страна не е имала правото да ги потиска. За Афганистан дори не си правеше труд да цитира официалната позиция. Веднъж в своя кабинет в Института той беше настоял да покаже на Ели личния си късовълнов радиоприемник, на който имаше честоти с акуратно изписани на кирилица етикети Лондон, Париж и Вашингтон. Каза й, че е свободен да слуша пропагандата на всички нации.
Беше време, когато мнозина от неговите колеги се бяха поддали на националистическа риторика на тема „жълтата заплаха“.
— Представете си цялата граница между Китай и Съветския съюз, заета от китайски войници, рамо до рамо, нашественическа армия — умоляваше ги един от тях, апелирайки към въображението на Ели. Седяха около самовара в директорския кабинет на Института. — Колко време ще отнеме, при сегашната китайска раждаемост, преди всички да преминат границата? — След което произнесе отговора, с невероятна смесица от мрачно пророчество и математическо задоволство: — Никога.
Уилям Рандолф Хърст23 би напуснал възмутен. Но не и Луначарски.
— Разполагането на толкова много китайски войници на границата автоматически би намалило тяхната раждаемост — възрази той. — Следователно сметките ви са погрешни.
Произнесе го все едно, че предметът на неговото неодобрение беше неправилното приложение на математически модели, но повечето разбраха за какво става дума. В най-тежката криза на китайско- съветските отношения той никога, доколкото знаеше Ели, не си бе позволил да го погълнат ендемичната параноя и расизмът.
Ели обичаше самоварите и разбираше руската привързаност към тях. Техният „Луноход“, успешно кацналият и действащ автоматичен всъдеход на лунната повърхност, приличаше на вана върху тел и колела, и в дизайна му сякаш се долавяше нещо от неговия прадядо — самовара. Веднъж Виджи я бе завел да види модела на „Луноход“ в един просторен панаирен парк извън Москва. Беше чудесна юнска утрин. До сградата, в която бяха изложени народни изкуства на Таджикската автономна република, имаше огромно хале, изпълнено до мертеците с модели в естествен размер на съветските граждански космически апарати. „Спутник 1“, първият орбитален космически кораб, „Спутник 2“, първият кораб с живо същество на борда, кучето Лайка, загинало в космоса, „Луна 2“, първият апарат, достигнал до друго небесно тяло, „Луна 3“, фотографирал за пръв път обратната страна на Луната, „Венера 7“, първият апарат, кацнал невредим на друга планета и разбира се, „Восток 1“, първият кораб с човек на борда, извел в космоса героя на Съветския съюз Юрий А. Гагарин на единична орбита около Земята. Отвън децата използваха ребрата на стабилизаторите на „Восток“ за пързалка. Русите им къдрици и червените им пионерски връзки се развяваха, те падаха на земята и се смееха весело. „Земля“, както се казваше на руски. Големият съветски остров в Арктическо море бе наречен „Новая земля“ — нова земя. Тъкмо по онова време, през 1961 година, руснаците бяха взривили петдесет и осем мегатонна термоядрена бомба, най-голямата ядрена експлозия досега, извършена от човешкия вид. Но в онзи пролетен ден, с продавачите на сладолед по алеите, с който московчани много се гордеят, със семействата, излезли на излет, и с онзи беззъб старец, който се усмихваше на Ели и Луначарски, сякаш бяха любовници, старата земя изглеждаше достатъчно хубава.
При нейните редки посещения в Москва или Ленинград Виджи почти винаги уреждаше вечерите. Група от шест-осем колеги посещаваха Болшой театър или Кировския балет. Луначарски, неизвестно как, им намираше билети. Тя благодареше на домакините си за вечерта, а те на свой ред й благодаряха, обяснявайки й, че без компанията на чужди гости никога не биха могли да се доберат до такива представления. Виджи само се усмихваше. Той никога не водеше жена си и Ели така и не се бе запознала с нея. Казваше, че е лекарка, отдала се изцяло на грижите за своите пациенти. Веднъж Ели го запита за какво съжалява най-много. Родителите му се бяха опитали да емигрират в Америка, но неуспешно.
— Съжалявам само за едно — й отговори той с гробовен глас. — Че дъщеря ми се омъжи за българин.
Веднъж вечеряха в един кавказки ресторант в Москва. За вечерта бяха наели професионален майстор на тостовете, „тамада“, на име Халадзе. Човекът се оказа наистина майстор в тази форма на изкуството, но руският на Ели беше доста лош и тя се принуждаваше да ги моли да й превеждат повечето тостове. Той се обърна към нея, загатвайки й какво ги чака в останалата част от вечерта, и каза: „За нас тези, които пият без тост, са алкохолици“. Един от сравнително по-кратките му тостове завърши с фразата: „За мир на всички планети“. Виджи й обясни, че на руски думата „мир“ означава три неща — мир, свят и самоуправляваща се селска община в стари времена. Заговориха дали светът е бил по-мирен, когато най-големите политически общности са били не по-големи от едно село. „Всяко село е една планета“ — бе казал Луначарски. „И всяка планета е едно село“ — му бе отвърнала тя.
Такива събирания понякога протичаха бурно. Изпиваха се огромни количества коняк и водка, но никой не изглеждаше сериозно пиян. Излизаха шумно от ресторанта някъде към един, два часа и се опитваха, често без успех, да хванат някое такси. Няколко пъти той я бе придружил на разстояние от пет-шест километра от ресторанта до хотела й. Беше грижлив, държеше се малко бащински, бе толерантен в политическите си възгледи и яростно отстояваше научните си позиции. Въпреки че сексуалните му подвизи бяха станали легендарни сред колегите му, никога не си позволи спрямо нея нещо повече от една целувка за лека нощ. Това винаги я беше стряскало малко, макар привързаността му към нея да бе чистосърдечна.
В съветската научна общност имаше много жени, пропорционално повече, отколкото в Съединените щати. Но те обикновено заемаха низшите до средни позиции и съветските учени-мъже, също като американските им колеги, се объркваха в присъствието на симпатична дама с безспорна научна
