трябва да включи всички в момента съществуващи по-големи радиоастрономически комплекси — големите радиотелескопи в Австралия, Китай, Индия, Съветския съюз, Близкия изток и Западна Европа. Ще бъде пълна проява на безотговорност, ако приемането завърши с големи празноти, само защото някоя критично важна част от Посланието е пристигнала в момент, в който нито един телескоп не е наблюдавал Вега. Трябва също така да направим нещо за покриването на източната част от тихия океан между Хаваите и Австралия, а може би също така нещо за средата на Атлантическия.

— Ами — намеси се неохотно директорът на Централното разузнаване, — руснаците разполагат с няколко кораба, съоръжени да проследяват сателитни сигнали, с добри за случая честотни обхвати. Например, „Академик Келдиш“ или „Маршал Неделин“. Ако уредим нещо с тях, те биха могли да стационират тези свои кораби в Атлантическия и в Тихия океан и да запълнят дупките.

В отговор Ели облиза устни, но президентът взе първа думата.

— Добре, Кен. Може би си прав. Но отново ще кажа, че всичко това се задвижва прекалено бързо. В момента трябва да свърша още някои неща. Ще бъда особено благодарна, ако директорът на Централното разузнаване и ръководството на Националната сигурност обсъдят тази нощ дали не съществуват алтернативни възможности, освен сътрудничеството с други страни — особено със страни, които не са наши съюзници. Бих искала държавният секретар, с помощта на учените, да състави един предварителен списък на държави и лица, към които да се обърнем в случай, че се наложи коопериране, както и някои оценки за евентуалните последствия. Дали някоя държава няма да ни се ядоса за това, че не сме ги помолили да слушат сигнала? Може ли някой да започне да ни изнудва, като ни обещае данни и след това ги задържи? Трябва ли да се опитаме да включим по повече от една страна за всеки часови пояс? Да се разгледат всички възможни аспекти. И за Бога — очите й обходиха лицата на хората, седнали около дългата полирана маса, — запазете мълчание. Вие също, Ароуей. Имаме си предостатъчно други проблеми.

Смяташе да вземе Виджи от летището в Албъкърк и да го докара в комплекса „Аргус“ със своя „Тъндърбърд“. Останалата част от съветската делегация щеше да пътува с колите на обсерваторията. Щеше да си достави удоволствие да покара бързо към летището на хладния утринен въздух, сигурно отново през почетния шпалир от изправени на задните си лапи скокливци. А освен това очакваше с нетърпение дългия си и същностен личен разговор с Виджи на връщане. Но новите хора от охраната на Администрацията за обща сигурност категорично й забраниха. Вниманието на медиите и трезво обмисленото изявление на президента, направено в края на пресконференцията преди две седмици, бе довело в този изолиран пустинен район огромни тълпи. Казаха на Ели, че имало потенциална опасност от прояви на насилие. В бъдеще беше длъжна да пътува само в правителствени коли и при това придружена дискретно от въоръжена охрана. Малкият им конвой си пробиваше път към Албъкърк с толкова предпазлива скорост, че тя усети как десният й крак натиска самоволно въображаемия педал на газта върху гумената постелка пред нея.

Щеше да бъде много хубаво да прекарат известно време с Виджи. За последен път го бе видяла в Москва, в един от онези периоди, когато за пореден път му бяха забранили да пътува на Запад. Разрешителният му режим за командировки в чужбина ту се затягаше, ту се разхлабваше през десетилетията, в резултат както на политическите промени, така и на непредсказуемото поведение на самия Виджи. Отказваха му след всяка поредна умерена политическа провокация от негова страна, нещо, за което изглежда не можеше да се въздържа. После отново му разрешаваха, когато не успееха да намерят подходящ човек с неговите качества да оглави една или друга научна делегация. Получаваше телеграми от целия свят за лекции, семинари, колоквиуми, конференции, съвместни изследователски екипи и международни комисии. Като нобелов лауреат по физика и редовен член на Съветската академия на науките, той можеше да си позволи да бъде малко по-независим от повечето си колеги. Често изглеждаше разкъсан от противоречие между собствените си граници на търпението и задръжките на праволинейността пред властите.

Пълното му име беше Василий Григориевич Луначарски, известен в световната общност на физиците като Виджи, заради първите букви на собственото и бащиното му име. Неговите колебливи и двусмислени отношения със съветския режим объркваха нея и останалите колеги на Запад. Беше далечен роднина на Анатолий Василиевич Луначарски, стар болшевишки колега на Горки, Ленин и Троцки; възрастният Луначарски по-късно служил като народен комисар по образованието и като съветски посланик в Испания до смъртта си през 1933 година. Майката на Виджи беше еврейка. Говореше се, че е работил за създаването на съветските ядрени оръжия, въпреки че беше прекалено млад, за да е изиграл съществена роля в осъществяването на първия руски термоядрен взрив.

Институтът му беше добре екипиран и оборудван, а научната му продуктивност бе забележителна, което обясняваше сравнително редките прояви на раздразнителност от страна на Комитета за държавна сигурност. Въпреки приливите и отливите на разрешенията да пътува в чужбина, той беше постоянен участник в по-важните международни конференции, като симпозиумите „Рочестър“ по проблемите на високо енергийната физика, съвещанията „Тексас“ по релативистична астрофизика, както и неофициалните, но понякога с голямо влияние научни срещи „Пъгуош“ за пътищата, по които да се намали ядреното напрежение.

В шестдесетте години, както й беше разказвал, Виджи посетил Калифорнийския университет в Бъркли и много му харесало носенето на евтини значки, с отпечатани на тях лозунги с неуважително, цинично и политически дръзко съдържание. Човек можеше, спомняше си тя с носталгия, от един поглед да разбере нечии най-актуални социални тежнения. Подобни значки бяха популярни и се харчеха много и в Съветския съюз, но обикновено бяха в чест на футболния отбор „Динамо“, на успешния полет на космическата серия „Луна“ или на първите космически апарати, кацнали на Луната. Значките в Бъркли бяха други. Виджи си бе купил десетки от тях, но най-много обичаше да носи една. Беше с размерите на човешка длан и гласеше: „Моли се за секс!“. Понякога се окичваше с нея дори на научни конференции. Когато го питаха защо толкова я харесва, отговаряше: „Във вашата страна тя е оскърбителна по един начин. В моята страна е оскърбителна по два, независими един от друг начина“. Ако го притиснеха повече, единственото, което добавяше, бе, че знаменитият му болшевишки роднина е написал книга за мястото на религията в социалистическото общество. Оттогава английският му се беше подобрил значително — много повече от нейния руски, — но склонността му да носи значки с обидно съдържание, за съжаление, бе намаляла.