многобройни, иначе напълно противоречащи си съчинения на древни пророци. Хилиастите на Страшния съд изпитваха нервност от това, че във въздуха се носеше полъха на световното единение и фактът, че с всяка година глобалното количество струпани стратегически въоръжения стабилно намаляваше, особено ги тревожеше. Най-подходящите налични средства да се изпълни основната догма на тяхната вяра от ден на ден намаляваха. Другите кандидати за предизвикване на катастрофални събития — свръхнаселеността, промишленото замърсяване, земетресенията, вулканичните изригвания, парниковият ефект, ледниковата епоха или сблъсъка на някоя комета със Земята — бяха твърде бавни, твърде неправдобоподобни или недостатъчно апокалиптични за тази цел.

Някои пророци на свършека на света проповядваха пред струпалите се поклонници, че освен при нещастни случаи, застраховката живот е белег на отстъпление от вярата; че, с изключение на старите хора, купуването на парцел в гробищата или предварителното уреждане на погребална церемония, освен при крайна необходимост, е вопиеща проява на неблагочестивост. Всички, които вярват, ще се издигнат в плът към небесата и ще се изправят пред трона Господен само след някоя и друга година.

Ели знаеше, че прочутият роднина на Луначарски е бил рядка личност, болшевишки революционер, хранещ научни интереси към световните религии. Но интересът на Виджи към разрастващия се теологичен кипеж по света беше повече от скромен.

— Основният религиозен въпрос в моята страна — й каза той — е дали веганците правилно са осъдили изменничеството на Леон Троцки.

Когато приближиха района на „Аргус“, крайпътната полоса се оказа претъпкана от паркирани автомобили, фургони, каравани, палатки и огромни човешки тълпи. Нощем доскоро спокойните равнини на Сейнт Огъстин се осветяваха от лагерни огньове. Хората около магистралата несъмнено не бяха от състоятелните. Тя забеляза две млади двойки. Мъжете бяха навлекли тениски и износени дънки, пристегнати с колани, вървяха с клатеща се походка, както ги бяха научили съучениците им от горния курс при постъпване в средното училище и говореха оживено. Единият буташе раздрънкана детска количка, в която седеше безгрижно двегодишно момченце. Жените вървяха след съпрузите си, едната държеше за ръка пешеходец, който тепърва усвояваше присъщия на човешкия род начин на ходене, а по издутия напред корем на другата личеше, че само след месец, два на тази затънтена планета ще се роди още един живот.

Срещаха се мистици от откъснали се от таоизма общности, които използваха псилоцибин за причастие, както и монахини от метоха край Албъкърк, които прилагаха етанол за същата цел. Виждаха се мъже със загрубели от степния вятър лица, прекарали целия си живот под открито небе и изнежени, бледи лица на студенти от университета на щата Аризона в Тусон. Мяркаха се копринени шалчета и лъскави вратовръзки от изплетени сребристи нишки, продавани от индианци от племето навахо на умопомрачителни цени, малка отплата за някогашните търговски взаимоотношения между белите и американските туземци. Мъже, прииждащи откъм военновъздушната база „Дейвис-Монтън“ енергично дъвчеха тютюн или дъвка. Елегантно натруфеният белокос мъж в костюм за 900 долара и подхождаща му по цвят филцова шапка марка „Стетсън“ най-вероятно беше собственик на ранчо. Тук бяха придошли хора, иначе живеещи в бараки и в небостъргачи, в кирпичени къщурки, приюти и номадски къмпинги. Някои бяха дошли, защото нямаха какво друго да правят, други — за да разказват един ден на внуците си, че са били тук. Някои се надяваха на провал, други бяха убедени, че са свидетели на чудо. Звуци на тиха набожност, на шумна веселба, на мистичен екстаз и на стаено очакване кънтяха сред тази разнородна тълпа в слънчевия следобед. Няколко чифта очи равнодушно изгледаха преминаващата колона автомобили с изписано на тях „СЛУЖЕБЕН ТРАНСПОРТ НА ПРАВИТЕЛСТВОТО НА САЩ“.

Част от хората обядваха край фургоните си; други опитваха стоките на търговци, на чиито подвижни дюкяни дръзко бе изписано „СНЕКМОБИЛ“ и „КОСМИЧЕСКИ СУВЕНИРИ“. Виеха се дълги опашки пред малки, грубо сглобени кабинки, които Проектът предвидливо беше осигурил в околността. Децата, щъкащи около превозни средства, спални чували, одеяла и сгъваеми масички, изобщо не се надзираваха от възрастните. Подвикваха им, само когато се приближеха твърде опасно до пътното платно или до оградата пред шестдесет и първи телескоп, където група младежи с обръснати глави, кланяйки се доземи, в жълти роби, тържествено подпяваха свещената сричка „ОМ“. Мяркаха се постери с изображения на извънземни същества, вдъхновени от комикси и филми. Един от тях гласеше: „Извънземните са между нас“. Мъж със златни обици се бръснеше пред страничното огледало на нечий пикап, а чернокоса жена с мексиканско наметало вдигна чашката си с кафе за поздрав към отминаващата колона.

Когато завиха към новия портал, близо до сто и първи телескоп, Ели забеляза млад мъж, изправен на набързо сглобена платформа, който привличаше вниманието на внушителна тълпа. Носеше тениска с изрисувано на нея земно кълбо, поразено от небесна мълния. Няколко души от тълпата си бяха навлекли същия енигматичен знак. По настояване на Ели, след като влязоха през портала, спряха встрани от пътя, свалиха прозорците и заслушаха. Ораторът беше с гръб към тях и виждаха лицата на хората от тълпата. Те са дълбоко развълнувани, помисли си Ели.

Хванаха проповедта му по средата:

— … а други казват, че е сключен договор с Дявола, че учените са продали душите си. Във всеки от тези телескопи има скъпоценни камъни. — Той махна с ръка към сто и първи телескоп. — Дори самите учени го признават. Някои казват, че това е отплатата на Дявола.

— Религиозно хулиганство — промърмори мрачно Луначарски.

Очите му нетърпеливо погледнаха към алеята пред тях.

— Не, не. Да останем малко — помоли Ели.

Полуусмивка на удивление се изписа на лицето й.

— Има хора — вярващи, богобоязливи хора, — които са убедени, че това Послание идва от космически същества, от сили, от враждебни твари, чужди на нас, които искат да ни навредят, от врагове на Човека. — Последното почти го извика и направи кратка пауза, за да подсили ефекта. — Но всички вие сте отегчени от развалата, от упадъка на това общество, упадък, предизвикан от безразсъдната, необуздана, богохулна технология. Не знам кои от вас са прави. Не мога да ви кажа какво означава Посланието, нито кой го изпраща. Имам своите подозрения. Твърде скоро всички ще разберем. Но знам, че учените, политиците и бюрократите крият от нас. Все още не са ни казали всичко, което знаят. Те ни мамят, както винаги са ни мамили. Твърде дълго, Господи, поглъщахме лъжите, с които ни хранеха, покварата, която ни носят.

За изумление на Ели тълпата отвърна с одобрителен хоров ропот. Ораторът бе отпушил някакъв кладенец на възмущение, за който тя бе имала твърде смътна представа до този момент.

— Тези учени не вярват, че сме Божии деца. Мислят, че сме маймунски издънки. Сред тях има известни комунисти. Нима искате хора като тях да решават съдбата на света?

Тълпата отвърна с гръмко: „Не-е!“

— Нима искате шепа неверници да разговарят с Бог от наше име?

— Не-е! — прогърмя отново възбудената аудитория.

— Или с Дявола? Те се пазарят за нашето бъдеще с чудовища от чужд свят. Братя и сестри, тук е Злото.

Ели мислеше, че ораторът не е забелязал тяхното присъствие. Но той се обърна настрани и посочи през противоциклонната ограда към стаилата се колона.

— Те не говорят от наше име! Те не могат да ни представляват! Те нямат никакво право да преговарят от наше име!

Намиращите се близо до оградата започнаха да я блъскат и бутат ритмично. Валириън и шофьорът пребледняха. Колите завиха наляво и надуха газ към сградата на „Аргус“, отдалечена на няколко километра сред пустинята. Докато ускоряваха, през шума на скърцащите гуми и ропота на тълпата, Ели долови кънтящия глас на оратора:

— Злото, вселило се тук, ще бъде спряно. Заклевам ви се.