Беше включила на ТАБС25 — единствената оцеляла от някогашните големи телевизионни частни компании, господствали по телевизионните канали на САЩ до пришествието на широкоразпространеното пряко сателитно излъчване и на 180 каналната кабелна телевизия. На тази станция показваха една от редките телевизионни изяви на Палмър Джос. Като повечето американци, Ели веднага позна звучния му глас, привлекателния му, леко небрежен външен вид и тъмните кръгове под очите, които му придаваха вид на човек, бдящ денонощно от грижа за всички нас.

— Какво наистина е направила за нас науката? — питаше той с укор. — Действително ли днес сме по- щастливи? Нямам предвид холографските приемници и гроздето без зърна. Дали фундаментално сме станали по-щастливи? Дали учените не ни подкупват с играчки, с дреболии, като в същото време подронват вярата ни?

Ето ти човек, помисли си тя, който въздишаше по доброто старо време. Човек, прекарал целия си живот в усилие да примири непримиримото. Той бе осъдил най-крещящите крайности на поп-религията и смяташе, че има право да отправя атаки към еволюцията и относителността. Защо не нападаше електрона? Палмър Джос не беше виждал електрон, а Библията невинно мълчеше по въпроса за електромагнетизма. Защо да вярва в електроните? Макар да не беше слушала досега проповедите му, беше сигурна, че рано или късно ще стигне до темата за Посланието, както и стана:

— Учените пазят откритията за себе си, подават ни само някакви трохи — колкото да ни държат кротки. Смятат, че сме прекалено глупави да разберем какво правят. Подхвърлят ни заключения, вместо доказателства, открития, които сякаш са част от свето писание, а не спекулации, теории, хипотези — нещо, което обикновените хора биха нарекли голо предположение. Никога не се запитват дали една нова теория е толкова добра за хората, колкото вярата, която тя се опитва да замести. Те надценяват онова, което знаят, и подценяват онова, което ние знаем. Когато им поискаме обяснения, ни отговарят, че са ни нужни години, за да ги разберем. Знам това добре, защото в религията също има неща, за чието разбиране са нужни години. Целият ти живот може да премине, без да успееш да проумееш природата на Всемогъщия Бог. Но няма да намерите учени, които да дойдат да попитат религиозните водачи за техните години на изследване, проникновение и молитва. Никога не ни оставят възможност да поразмислим, освен след като са ни подвели и измамили.

А сега твърдят, че са получили Послание от звездата Вега. Но една звезда не може да изпрати послание. Някой го изпраща. Кой? Дали целта на Посланието е божествена или сатанинска? Когато разчетат Посланието, дали то ще завършва с „Предано ваш, Бог“… или с „Искрено ваш, Дяволът“? Когато учените станат готови да ни кажат какво има в това Послание, дали ще ни кажат цялата истина? Или ще премълчат нещо, защото смятат, че ние не можем да го разберем, или защото не съвпада с онова, в което те вярват? Не са ли това същите хора, които ни научиха как най-ефикасно да се самоунищожим?

Казвам ви, приятели, науката е нещо твърде важно, за да бъде оставена единствено в ръцете на учените. В процеса на разчитане би трябвало да се включат представители на основните религии. Ние трябва да получим правото да видим суровите данни. Тъкмо така ги наричат учените — „сурови“. Иначе… иначе докъде ще се стигне? Те ще ни кажат нещо за Посланието. Може би това, в което наистина са убедени. Може би не. И ние ще трябва да го приемем, каквото и да ни кажат. Има неща, от които учените разбират. Има други неща — повярвайте ми, — от които нищо не разбират. Може би са получили послание от друго същество в небесата. Може би не. Могат ли да бъдат сигурни, че Посланието не е Златен телец? Не съм убеден, че ще го познаят, ако го видят. Нали това са хората, които ни донесоха водородната бомба? Прости ми, Господи, че не проявявам благодарност за тази тяхна добрина.

Аз лично съм видял лика Господен. Почитам Го, вярвам Му, обичам Го с цялата си душа, с цялото си същество. Не мисля, че друг някой би могъл да вярва повече от мен. Не разбирам как учените могат да вярват в науката повече, отколкото аз в Бога.

Те са готови да отхвърлят своите „истини“ всеки път, когато се появи нова идея. И се гордеят с това. Не виждат никакъв край на познанието. Представят си, че сме ограничени в невежеството си до края на времената, че природата е безпосочна. Нютон отрече Аристотел. Айнщайн отрече Нютон. Утре някой друг ще отрече Айнщайн. Тъкмо сме разбрали поредната им теория и на нейно място се появява друга. Но и това нямаше да има толкова голямо значение, ако поне ни предупреждаваха, че старите теории са временни. Нютоновият закон за гравитацията, така го наричаха. Все още го наричат така. Но ако това е природен закон, как би могъл да е погрешен? Как е могло да бъде отречен? Само Бог може да отменя законите на природата, не и учените. Просто не са го разбрали. Ако Алберт Айнщайн е прав, тогава Исак Нютон е любител, невежа.

Помнете, учените не винаги разбират същината на нещата. Те искат да ни отнемат вярата, духовната опора, а в замяна не ни предлагат нищо, което да има духовна стойност. Не смятам да изоставям Бог, само защото учените са написали една книга, за която твърдят, че е послание от Вега. Не ще се кланям на науката. Не ще се отклоня от Първата Божа заповед. Няма да ударя чело в земята пред Златния телец.

Преди да стане толкова известен и почитан, младият Палмър Джос се препитавал като скитащ карнавален циркаджия. Това се споменаваше в биографичния очерк за него в „Таймсуийк“ и не беше никаква тайна. За да върви добре поминъка му, си поръчал да татуират по торса му подробна цилиндрична проекция на картата на света. Показвал се по селски панаири и селскостопански изложби от Оклахома до Мисисипи, един от малцината скитници, останка от по-оживени времена на селски забавления на открито. Сред синкавите очертания на океана били изобразени четирите божества на ветровете, надули бузи и духащи главно към северозапад и североизток. Като напрегнал гръдните си мускули, той карал Борей да изпъкне над средния Атлантик. При което декламирал на удивената публика стиховете от шеста книга на овидиевите „Метаморфози“:

Пламъци и сяра от древния Рим. С помощта на ръцете си изобразявал континентално приплъзване, притискайки западна Африка към Южна Америка, докато се съединят, като парчета от пъзел, почти съвършено, някъде при пъпа му. Кръстили го „Геос, Човекът — Земя“.

Джос обичал книгите и необременен от официалното школско образование, нямало как да му втълпят, че естествените науки и класиката са нещо неприсъщо за обикновения човек. Подпомогнат от нехайния си външен вид на красив, рошав любознателен младеж, той бързо се сприятелявал с библиотекарките из градчетата, през които минавала карнавалната му трупа и ги молел за сериозни книги, които да прочете. Обяснявал им, че иска да се усъвършенства. Старателно изчел наръчници как да се печелят приятели, как да се инвестира в недвижимо имущество и как да засрамиш познатите си, без да се усетят, но тези книги му се стрували малко плитки. Решил, че в древната литература и съвременните научни трудове напипва качество. По време на почивки засядал в местните градски или селски библиотеки. Сам понаучил географията и историята. Те са свързани, обяснявал на Момичето-Слон, което го подпитвало за отсъствията му. Тя го подозирала в безразсъдни флиртове — по една библиотекарка във всяко пристанище, както му подхвърлила веднъж, — но трябвало да признае, че професионалният му жаргон се подобрявал. Съдържанието на приказките му пред тълпата я карало да вдига учудено вежди, но приходите били налице. За обща изненада, малкият номер на Джос започнал да носи печалба на карнавалната трупа.

С гръб към публиката, един ден той тъкмо демонстрирал сблъсъка на Индия с Азия, с произтичащото от тази колизия набръчкване на Хималаите нагоре, когато от сивото, но не дъждовно небе го поразила мълния и той се сринал мъртъв. В югоизточна Оклахома се вихрело торнадо и времето по целия Юг било необичайно. Изпитал съвсем ясното усещане, че напуска тялото си — жалостиво вгърчено върху покритата с