талаш платформа, което малката тълпа гледала с предпазливост и известно страхопочитание — и се издига, издига, сякаш през тъмен тунел, приближавайки се към някаква ярка светлина. А сред лъчите й постепенно започнал да различава нечия фигура с колосални, наистина богоподобни размери.
Когато се събудил, отчасти изпитал разочарование, че се връща към живота. Лежал на кушетка в скромно мебелирана стая. Над него се бил надвесил преподобният Били Джо Ранкин, не сегашният, а баща му, благочестив наместник проповедник от третата четвъртина на двадесети век. На Джос му се струвало, че вижда зад него дузина качулати фигури, пеещи „Кирие Елейсон“. Но не бил сигурен.
— Ще живея или ще умра? — прошепнал младият мъж.
— И двете, момчето ми — отвърнал му преподобният Ранкин.
Джос скоро бил обзет от острото чувство, че преоткрива съществуването на света. Но му било трудно да го изрази, а усещането му влизало в разрез с благодатния образ, който бил съзрял и с безкрайната радост, която това видение будело. Усещал как двете чувства се борели яростно в гърдите му. В различни обстоятелства, понякога по средата на фразата си, той усещал как едно от тези чувства взимало връх и заявявало за себе си било в реч, било в дело. След време се примирил със съществуването и на двете.
Той наистина бил умрял, обяснили му по-късно. Един доктор го обявил за мъртъв. Но те се молели за него, пеели химни и дори се опитали да го съживят с телесен масаж (главно в областта на Мавритания). Възвърнали го към живота. Той наистина, буквално възкръснал. Тъй като всичко това съответствало така добре на собственото му възприятие за преживяното, той приел, и то с радост, твърденията им. Въпреки че почти никога вече не говорел за това, бил убеден в дълбокия смисъл на събитието. Той не бил ударен смъртоносно от небесната мълния току-така. И не бил върнат обратно в живота без никаква причина.
Под настойничеството на пастора се заел сериозно да изучи Светото писание. Дълбоко го развълнувала идеята за Възкресението и доктрината за Спасението. Започнал да помага на преподобния Ранкин отначало с по-дребни неща. Постепенно взел да го замества в по-обременяващи и по-далечни обиколки и проповеди из паството — особено след като младият Били Джо Ранкин заминал за Одеса, щата Тексас, отзовавайки се на Божия призив. Скоро Джос усвоил стил на проповядване, който си бил негов личен, не толкова призивен, колкото обяснителен. На прост език и с подходящи метафори той обяснявал кръщението во Христе и отвъдния живот, връзката между християнското Откровение с митологията на класическа Гърция и Рим, идеята за Божата промисъл за света и съвместимостта между науката и религията, когато и двете се разбират правилно. Проповедите му не били конвенционални и звучали прекалено вселенски за мнозина вярващи. Но си спечелили неизмерима популярност.
— Ти си прероден, Джос — казал му старият Ранкин. — Затова би трябвало да смениш името си. Само дето Палмър Джос е толкова подходящо име за един проповедник, че би трябвало да си пълен глупак, ако не го запазиш.
Като лекарите и адвокатите, търговците на религия никога не критикуват стоката на други, отбелязал Джос. Но една нощ той посетил службата в новата Божия църква — Кръстоносец, — за да чуе младия Били Джо Ранкин, който проповядвал на множеството, току-що триумфално завърнал се от Одеса. Били Джо излагал доктрината за Възнаграждението, за Възмездението и за Възнесението. Но тази нощ била нощ целебна. Лечителното средство, съобщил той на конгрегацията, било най-святата реликва — по-свята от късче от Светия кръст, по-свята дори от бедрената кост на Света Тереза Авилска, която генералисимус Франко държал в кабинета си, за да предизвиква боязън сред благочестивите. Това, което Били Джо размахвал, представлявало утробната течност, която обграждала и предпазвала Нашия Бог. Течността била пазена грижливо в древен глинен съд, който някога, според свидетелствата, бил притежание на Света Ана. Най-малката капчица от нея можела да излекува човек от всяка болест, обещавал той, благодарение на особена проява на Божията милост. Тази най-свята от светите води била с нас тази нощ.
Джос се възмутил, не толкова от опитите на Ранкин да пробута толкова прозрачен фалшификат, колкото от готовността на всеки енориаш да повярва така лековерно в него. В предишния си живот той бил толкова често свидетел на опити да бъде подлъгана публиката. Но онова все пак било забавление. Това тук било по-различно. То било религия. За него религията била нещо прекалено съкровено, за да се замазва истината, камо ли да се пробутват фалшиви чудеса. И той се заел да порицава тази заблуда от амвона.
Ревността му се усилвала и той започнал да се опълчва срещу други, отклоняващи се от истинската вяра форми на християнски фундаментализъм, включително срещу разпалените херпетологисти, които подлагали на изпитание своята вяра, галейки змии в съгласие с библейската сентенция, че чистият духом не ще се бои от отровата змийска. В една своя широко цитирана проповед той парафразирал Волтер. Никога не бил предполагал, че ще срещне хора на расото толкова продажни, че да поддържат богохулниците, които твърдят, че първият свещеник бил първият мошеник, срещнал първия глупак. Подобни религии вредяли на истинската религия. И грациозно размахвал пръст към небесата.
Джос твърдял, че във всяка религия съществува доктринална граница, чието нарушаване оскърбява разума на нейните последователи. Благоразумните хора могат да спорят докъде точно се простира тази граница, но религиите прекрачват далеч отвъд нея, за своя собствена гибел. Хората не са глупави, твърдял той. Малко преди да умре, уреждайки сметките си със земния свят, Ранкин старши се обадил на Джос, че повече не иска да се мярка пред очите му.
В същото време Джос проповядвал, че науката също така не разполага с всички отговори. Намерил несъответствия в теорията за еволюцията. Смущаващите открития, фактите, които не съвпадат с теорията, учените просто подмитат под чергата, говорел той. Всъщност те не са толкова сигурни, че Земята е точно на 4,6 милиарда години, във всеки случай не повече от архиепископ Ъшър, според когото тя е точно на 6000 години. Никой не е проследил хода на еволюцията, никой не е отброявал времето от Сътворението насам. („Двеста-квадрилиона-Мисисипи…“ представил той веднъж картинно положението на счетоводителя на времето, отброяващ секундите от възникването на света.)
Теорията на Айнщайн също така била недоказана. Не би могло да се пътува по какъвто и да е начин по-бързо от светлината, твърди Айнщайн. Откъде знае? Той самият колко се е приближил до скоростта на светлината? Теорията на относителността е само метод за опознаване на света. Айнщайн не би могъл да ограничи това, което човечеството може да постигне в далечно бъдеще. И Айнщайн определено не би могъл да очертае границите на това, което Бог може да постигне. Не били могъл Бог да пътува по-бързо от светлината, ако пожелае? Не може ли Бог да накара нас да пътуваме по-бързо от светлината, ако пожелае? И в науката има крайности, както и в религията. Благоразумният човек не би трябвало да изпитва панически страх и от двете. Съществуват много тълкувания на Светото писание, както и много интерпретации на физическия свят. И двете са Божие творение, така че и двете са взаимно състоятелни. Там, където съществува несъответствие, или ученият, или теологът — а може би и двамата — не са си свършили работата.
Палмър Джос съчетаваше еднакво суровата си критика към науката и религията с ревностни апели за нравствено очищение и с респект към интелигентността на неговото паство. Постепенно той си спечели репутация в национални мащаби. По време на дебати за преподаването на „научния креационизъм“27 в училищата, за етичните проблеми около аборта и замразените ембриони, или за допустимостта на генетичното инженерство, той се стараеше в своя характерен стил да провежда среден курс, да примири карикатурните образи на науката и на религията. И двата воюващи лагера се гневяха от неговите намеси. От това собствената му популярност растеше. Стана доверено лице на президенти. Откъси от неговите проповеди се цитираха в есеистичните рубрики на по-големите светски списания. Но той отхвърляше много покани и отказваше глупави предложения от рода на това, да основе електронна църква. Продължаваше да живее скромно и рядко — освен когато го канеше самият президент или го молеха да участва в някой общоцърковен събор — напускаше селския Юг. Освен обичайния патриотизъм, той по правило не се месеше в политиката. В област с толкова много състезатели, много от които със съмнителна честност, Палмър Джос се превърна, със своята ерудиция и авторитет, в най- изтъкнатия проповедник на християнския фундаментализъм на своето време.
Дер Хеер я попита дали могат да вечерят някъде двамата на спокойствие. Предстоеше му да отлети за лятната сесия с Виджи и съветската делегация, за да обсъдят последните резултати от общите усилия да се преведе Посланието. Но централният район на южно Ню Мексико гъмжеше от представители на световните медии и не съществуваше нито един ресторант на разстояние от сто километра околовръст, където можеха да поговорят, без да бъдат забелязани и чути. Затова тя сама приготви вечеря в скромния си апартамент, близо до общежитието за гостуващи учени в комплекса „Аргус“. Имаше много неща, за които да поговорят.
