— Ако нещата останат такива, каквито са, ще ти помогна. Няма да можем да направим кой знае какво, ако тази работа се засекрети.

Засмяна, Ели коленичи пред малкия сейф в кабинета и набра шестцифрената комбинация, 314159. Погледна за последно документа, титулуван с големи черни букви „ПРАВИТЕЛСТВОТО НА САЩ СРЕЩУ ХАДЪН КИБЕРНЕТИКС“ и го заключи.

Групата включваше около тридесет души — техници и учени, свързани с проекта „Аргус“, както и няколко правителствени служители, в това число заместник-директора на Отбранителната разузнавателна агенция, в цивилно облекло. Сред тях бяха Валириън, Дръмлин, Киц и дер Хеер. Ели беше единствената жена. Бяха монтирали голям телевизионен прожектор, фокусиран срещу екран с размери два на два метра на отсрещната стена. Ели се обръщаше едновременно към групата и към дешифриращата програма. Пръстите й лежаха върху клавиатурата пред нея.

— През всичките тези години се подготвяхме за компютърна дешифровка на всякакви възможни послания. Току-що научихте от анализа на доктор Дръмлин, че в поляризираната модулация се съдържа информация. Това трескаво превключване между ляво и дясно трябва да означава нещо. Не е случаен шум. Все едно, че подхвърляте монета. Разбира се, човек очаква колкото ези, толкова тура, но вместо това получава два пъти повече ези, отколкото тура. И естествено, заключава, че монетата е заредена или в нашия случай, че поляризираната модулация не е случайна; че съдържа нещо… О, я вижте! Компютърът току-що ни съобщи нещо още по-интересно. Точната последователност от ези и тура се повтаря. Тя е дълга, значи е доста сложно съобщение и предаващата цивилизация държи да го приемем добре.

— Ето, вижте тук! Това е повтарящото се съобщение. Сега го превъртаме отначало. Всеки бит информация, всяка точка и тире — ако предпочитате да мислите за тях по този начин — е идентична на това, което беше в последния блок данни. Сега анализираме общата сума на битовете. Числото е десетки милиарди. Готово. Ха! То е резултат от умножението на три прости числа.

Въпреки че Дръмлин и Валириън външно сияеха, Ели усети, че двамата изпитват съвсем различни чувства.

— Е, и? Какво могат да означават още няколко прости числа? — попита един гост от Вашингтон.

— Това означава… може би, че ни изпращат картина. Виждате ли, съобщението съдържа огромно количество битове информация. Да приемем, че голямото количество е резултат от умножението на три по-малки числа. Тоест число по число по число. Значи посланието е триизмерно. Аз лично бих допуснала, че е или единично, статично триизмерно изображение, нещо като статична холограма, или, че е двуизмерна картина, променяща се във времето — тоест кино. Нека да приемем, че е кино. Все едно, ако е холограма, ще ни отнеме повече време, докато я представим. За втория вариант разполагаме с идеален дешифриращ алгоритъм.

На екрана се появи неясна движеща се форма, съставена от чисто бяло и чисто черно.

— Уили, би ли добавил програма за сиво интерполиране? Нещо разумно. И се опитай да го извъртиш на деветдесет градуса обратно на часовниковата стрелка.

— Доктор Ароуей, изглежда, че има някаква допълнителна сигнална лента. Може би звук, който върви с кинокартината.

— Включи го.

Единственото друго възможно приложение на простите числа, което Ели можеше да измисли, беше така наречената публична криптография, напоследък широко използвана както от граждански служби, така и в контекста на националната сигурност. Едната й функция беше да направи съобщението ясно за тъпаците. Другата — да го скрие от средно интелигентните.

Ели огледа лицата пред нея. Киц се чувстваше неловко. Може би очакваше чуждоземен нашественик или по-лошо — чертежите на някакво оръжие, твърде секретно, за да бъде поверено на нейния екип. Уили изглеждаше съвсем естествено за случая — непрекъснато преглъщаше. Една картина е нещо много по- различно от обикновени числа. Възможността да се окаже визуално съобщение естествено предизвикваше неочаквани страхове и фантазии в душите на повечето зрители. Физиономията на дер Хеер беше чудесна: в този момент той приличаше в много по-малка степен на официално лице, на правителствен бюрократ, и много повече на учен.

Картината, все още неразличима, се придружи от дълбоко ръмжащо глисандо от звуци, което се плъзгаше най-напред нагоре и след това надолу в аудиоспектъра, докато не започна да гравитира някъде в октавата под средно „до“. Бавно групата зрители започна да долавя смътен, но нарастващ музикален фон. Картината се завъртя, изправи се и започна да се фокусира.

Ели усети, че се е втренчила в някакво едрозърнесто черно-бяло изображение на… на масив, оформящ се като колона, увенчана с огромен декоративен орел. В ноктите си хищната птица държеше…

— Фалшификат! Това е фалшификат!

Последваха викове на изненада. На неверие. Смях. Сдържана истерия.

— Не виждате ли? Прекарали са ни — говореше Дръмлин с почти разговорен тон. — Добре изпипана шегичка. Госпожице, губите времето на всички тук присъстващи.

Тя забеляза, че циментовите нокти на орела стискат свастика. Камерата се фокусира надолу от орела и показа усмихнатото лице на Адолф Хитлер, който помахваше с ръка на ритмично скандиращата тълпа. Дълбокият баритон на говорителя, дрезгав и несъмнено говорещ на немски, изпълни залата. Дер Хеер пристъпи към нея.

— Знаеш ли немски? — прошепна тя. — Какво говори?

— Фюрерът — преведе й той бавно — поздравява света в германския Фатерланд с откриването на Олимпийските игри от 1936 година.

Когато самолетът набра височина за полет и Албъкърк остана на повече от сто и петдесет километра зад тях, Ели бегло погледна малкия бял правоъгълник, прикрепен към плика на самолетния й билет, на който със сини букви бе отпечатано: „Това не е багажният билет (багажният чек), описан в член 4 на Варшавската конвенция“. Езикът на това съобщение не беше променен от първия й полет с гражданска авиокомпания. Защо авиокомпаниите толкова се притесняваха, зачуди се тя, да не би пътниците да сбъркат това парче картон с билета, описан от „Варшавската конвенция“? Между другото, какъв е билетът на Варшавската конвенция? Защо никога не беше виждала такъв билет? Къде ли ги пазеха? Сигурно при някое забравено вече, ключово събитие в историята на авиацията някоя непредпазлива агенция е забравила да отпечата това предупреждение на картонени правоъгълничета и е била осъдена на банкрут от разгневени пътници, подведени от заблудата, че това е багажният билет от Варшавската конвенция. Несъмнено съществуваха някакви сериозни финансови основания за тази световна загриженост, които иначе не се изказваха — да се посочва точно кои билети не са описани от Варшавската конвенция. Представи си, помисли си тя, всичките тези сбито отпечатани редове да бяха посветени на нещо малко по-полезно — например, на историята на световните открития или на случайно подбрани научни факти, или дори на средно статистическото