Агенцията за противометеоритна защита да разбере защо станциите й не са засекли и ликвидирали опасността навреме. Скандалът за нула време бе стигнал чак до ООН, и което бе още по-лошо, покрай издирването на хората, излезли навън за уикенда, беше тръгнала мълва за предстоящо катастрофално бедствие, и като следствие цялата провинция била обзета от паника. Властите поискали обяснение от Джонти и копелето се отдумало с мен: „Аз само предадох онова, което ми съобщи професор Питър Роха!“
Излишно е да казвам, че Акико побесня, а Стен не намираше думи да изрази отвращението си.
— И какво, Лио, ще ме арестуваш ли?
— Забравихте ли, че тук съм само като частно лице? Но като напуснем тибетското въздушно пространство, ще бъда длъжен да направя това.
— И защо не? Такъв процес ще му спретна на тоя мръсник…
Акико и Стен също като мен пламнаха от желание за публична разправа с Джонти, но Лио сподели, че за него това би създало проблеми. Щеше да се наложи да дава показания под клетва, значи би трябвало да съобщи и за Глобантер.
— Може би трябва да поискате закрит процес? — предложи той.
— Но тогава къде отива публичността — възропта Акико. — Толкова ли не можете да премълчите някои неща, когато давате показания пред съда?
Лио се възмути, че му предлагат да лъжесвидетелства.
— Нека се допитаме до незаинтересован човек — предложих аз и се обърнах към Сонджи, който през цялото време бе останал безмълвен. — Вие какво ще ни посъветвате, уважаеми?
— Не мога да ви съветвам, защото вие живеете с различни от моите мисли. Самият аз бих постъпил според това, как виждам истината. Впрочем, почитаемата госпожица предложи почти същото, но не се изрази по най-добрия начин, мислите й… се катерят една върху друга.
Отговорът му беше забележителен пример за разликата между източния и западния начин на мислене, но с нищо не можеше да ни помогне. Трябваше сам да взема решението.
— Лио, не мога да искам от теб да поставиш под въпрос мисията на живота си. Нека излитаме, а аз ти обещавам, че процес няма да има.
Предложението ми предизвика бурните възражения на Акико и Стен.
— Освен това трябва да ви съобщя, че Просветленият настоява да се види с всички вас, преди да напуснете страната ни — намеси се тибетецът.
— Значи първо отиваме в Лхаса. Тъкмо по пътя ще измисля какво да направим — обърнах се към приятелите си. — Но позорът няма да му се размине, и на вас обещавам.
Совалката се спусна на малък площад пред двореца на Далай лама. Вътре обаче обстановката не беше екзотична, влязохме в обширен семпло обзаведен кабинет, който повече би подхождал на писател или учител, отколкото на държавен глава.
— Не съм чувал за това ваше изкуство… как го нарекохте? — каза Стен, когато се разположихме в креслата.
Камлон — отвърна Сонджи, — то не е тибетско. Нашите предци са събирали мъдростта на всички древни народи. Камлон се е практикувал далеч на север оттук, по склоновете на Алтай.
— Това не са ли изконните уйгурски земи? — попита Лио.
— Да — отвърна тибетецът — открили са го техните предци, но уйгурите отдавна са го забравили. Тофик хан се хвалеше, че го владее, но аз никога не съм му вярвал.
— Правилно, иначе нямаше да му трябва нито хипназер, нито серум на истината — вметнах аз.
Тибетецът се извини, че имал нещо да свърши преди аудиенцията, и ни остави сами.
— Още малко и ще повярвам на всички легенди за страната Шангри-Ла и за Шамбалата, онази съкровищница на скритото знание — обади се Акико.
— В света все още се случват необясними неща — замислено й отвърна шведът.
Влязоха Сонджи и малко по-висок от него мъж с обичайната оранжева тога. Впечатли ме ритуалът, с който върховният управител на Тибет поздрави стария си приятел Стен Адолф Густафсон. Поднесоха ни чай и докато го пиехме, Далай лама в кратко слово укори себе си, че е допуснал един от неговите най- приближени ученици да се отклони от „осемкратния път“, и ни поднесе „смирена благодарност“ за всичко, което сме направили. С това официалната церемония явно бе изчерпана и Лио реши, че може да мине към деловите разговори.
— Ваше Просветление, имах достатъчно възможности да се убедя, че Тангчен Доржон е твърде опасна личност. Въпреки че съм тук неофициално, аз съм длъжен да уведомя и Интерпол, и моето правителство за станалото и се надявам да ме уверите, че ще бъдат взети необходимите мерки срещу евентуални негови бъдещи злоумишлени действия.
— Още днес ще съобщя официално, че Тангчен Доржон ще бъде съден за убийството на Тофик хан.
— А за опита му да нападне Сънпоулз, Пекин и Ню Йорк?
— Вярвам вашите ръководители да се съгласят, че за нас не е желателно да разгласяваме покушение срещу столицата на съседна велика държава, предприето от член на нашето правителство.
За Лио това прозвуча като небесна музика, той ентусиазирано потвърди и продължи: — А уместно ли е да попитам каква присъда ще получи Тангчен?
— Не мога да предрешавам действията на съда. Тангчен е духовно лице и минималната присъда за случай като неговия е двадесет години заточение в манастира, който съдът ще определи.
— Моля да не приемате думите ми като израз на съмнение или неверие във вашата наказателна система, но неговите способности…
Далай лама изчака и като се убеди, че Лио не възнамерява да довърши изречението, отвърна, като кимна към Сонджи:
— Моят …60 ще „излекува“ Тангчен от тези, както ги нарекохте, способности.
— И последно… ще ми разрешите ли още веднъж да посетя базата на Тангчен, за да довърша работата си?
— За съжаление, не е възможно. Преди малко ми съобщиха, че съгласно моите нареждания, базата е унищожена.
Лио видимо се разтревожи.
— Но… Ваше Просветление, в компютрите му сигурно имаше сведения за неговата организация…
Далай лама леко се усмихна: — Аз също бих искал да знам в какво се е забъркал моят безпътен ученик. Всички компютри ще бъдат доставени тук и вие винаги ще бъдете добре дошъл да се запознаете със съдържанието им.
С това аудиенцията приключи и тръгнахме към летището. Още по пътя нататък обясних какво съм намислил. Лио подсвирна: — Ама и вие, професоре…
Двата часа полет до Кения бяха достатъчни, за да свършим всичко. Както и предполагах, след цялата паника в Сънпоулз малцината дежурни се бяха вторачили в орбиталните обекти и никой не обърна внимание как Акико влезе за известно време в системата. Лио беше възхитен, че спокойно ще може да ограничи рапорта си пред интерполските шефове с нападението срещу ръководителя на археологическите разкопки и неговите приятели и с преследването на нападателя до Тибет, където той на свой ред бил убит от местен престъпник, а всичко останало да докладва само в Глобантер.
Когато Акико свърши, седна до мен на дивана в салона, облегна се на рамото ми и ми пошепна на ухо: — От толкова време сме заедно и ти никога не ми беше казвал „мила“, а одеве го направи.
— Така ли?
— Да, и то не веднъж, а два пъти.
— Значи е било крайно време, мила.
— Знаеш ли, когато сутринта пътувахме към разкопките, реших, че трябва да имам дете от теб.
Погалих я по косата.
— Тази нощ едва ли, но следващата ти обещавам да поработя усърдно по въпроса.
Този безумен Великден завърши чак след полунощ в Ембу, където прекарах нощта в полицейското
