Достигнахме скалите над базата, совалката увисна за миг отвъд ръба им и като камък рухна надолу. Секунди преди да се забием в снега, Уонда рязко опъна щурвала към себе си. Претоварването ме залепи за седалката и с леко премрежен поглед видях как пред нас изникна входът на тунела. Вътрешните врати на шлюза се отвориха едновременно с портала и въздухът от тунела със силен шум издуха близките преспи, но докато стигнем разклонението, вихрушката утихна. Совалката закова на място, Уонда и Сонджи като изстреляни се втурнаха в галерията. Дръпнах Акико да ги последваме, но тя ми изръмжа: — Остави ме, чакам всеки момент да излезе орбитата на астероида. Бягайте със Стен — и остана в кабината.

В залата Сонджи беше коленичил пред Лио, гледаше го втренчено в очите и му говореше нещо, а Уонда с интерес ги наблюдаваше. Зад тях лежеше бездиханен Тофик хан, а още по-нататък Том и Масимо стояха над окования Тангчен, като освен очите, бяха залепили и устата му. Не можах да се удържа, приведох се над него и казах: — Аз съм Питър Роха. Напразно убихте хана, той се постара колкото можеше, но аз наистина още не бях получил писмото. Вашите тъпанари не са забелязали, че Франк ван Доорен го е оставил на отложено изпращане — и го погледах как се гърчи от гняв и безсилие.

— До тук добре — Акико влезе, като вървешком гледаше дисплея на таблета си. — Астероидът се движи по доста разтеглена орбита и сега е в най-отдалечената й част, от другата страна на Слънцето. Радиосигналът ще стигне до там за час и нещо, а зарядът се движи малко по-бавно, така че разполагаме с около два часа и половина. Това ли беше компютърът на тоя бандит? Ей сега ще имам по-точни резултати.

Сонджи се изправи и подаде ръка на пребледнелия Лио, който някак вдървено стана.

— Знам, че ви боли цялото тяло — каза тибетецът, — но за да ви мине по-бързо, трябва да се раздвижите — и с помощта на Уонда го изведе в галерията, където го накара да приклекне няколко пъти, а после — да тича до совалката и обратно.

Появи се и основната група, Базил хвърли едно око на лежащия Тангчен, с думите „Нищо му няма“ рязко го изправи на крака и заедно с още един мъж в черно го изведе. Том и Лио тръгнаха с другите навън към казармата и в залата заедно с мен останаха само Акико на компютъра и Стен, седнал в гнездото на комуникационния възел.

— Не мога да се свържа с Краут! — ядно рече той, забелязал погледа ми. — Смартфонът му е на пощенска кутия, а дежурният ми каза, че излязъл на разходка и ще се върне чак довечера. А директорът по сигурността пък празнува някъде в Момбаса и се е почерпил яко, да му се не види Великденът!

— Спокойно, ще намерим Джонти с аварийния пейджър, но какво ще му кажем?

— Истината, разбира се.

— Нали знаете, че това съвсем ще го побърка?

— Добре, вие какво предлагате?

— Същото… — въздъхнах аз. — Наберете пак смартфона му, ще ви покажа как да задействате пейджъра.

За моя изненада Джонти не почна да се вайка и веднага се сети какво да прави: — Значи всички трябва да слязат в убежището под лабораториите.

— И не забравяй, че повечето хора са навън. Тези, които са наблизо, да се приберат незабавно, а другите да изчакат поне на двеста мили от Сънпоулз.

— С колко време разполагаме?

— С повече от два часа, Акико всеки момент ще изчисли точното време. Щом бъде готова, ще ти го съобщим, а сега бий камбаната със всички сили.

Двамата отидохме при Акико, която бе толкова погълната от работата, че не ни усети. Побутнах я по рамото и тя през рамо ми подхвърли: — Изчакай секунда, свършвам.

И наистина, в същия момент на монитора излезе t = 18:13:42, а тя рече: — Край, Сънпоулз е обречен. Предупредихте ли ги?

— Току-що. Това ли е часът на удара?

— Да, и само десетина минути не стигат, за да се скрие в сянката.

Стен поиска да му обясним.

— Тангчен наистина е сложил Сънпоулз като първа цел. Втората е Пекин, а третата — Ню Йорк. Изпратих команда за отмяна на стрелбата, но докато тя стигне до астероида, първият изстрел ще е произведен.

— А Пекин и Ню Йорк? — обезпокоено запита Стен.

— Те няма да бъдат обстрелвани, но в Сънпоулз още е ден… Слънцето ще залезе след като бъде нанесен ударът.

— Какво общо има тук залезът? — не разбираше Стен.

— Астероидът се намира почти зад Слънцето, следователно оръдието може да поразява само цели, където в момента на удара ще е ден. Сигурно това е имал пред вид Тангчен, че не е най-доброто време за възмездие. Аз се надявах, че и в Сънпоулз слънцето ще се е скрило вече, но зарядът е малко по-бърз, отколкото първоначално предполагах, и ще го порази малко преди залеза. Много лошо.

— Разбрах — рече Стен. — Значи зарядът ще падне съвсем косо от запад. Така пътят му през атмосферата доста ще се удължи, няма ли това да го разсее?

— Стен, нищо не сте разбрали — избухна Акико. — И да има разсейване, колко ще е то при скорост над двеста и шейсет хиляди километра в секундата? Това нещо не е като нашите рехави „Слънчеви стълбове“, а истински снаряд! — и след малко добави — Извинете, моля ви.

Но нито Стен имаше време да се обиди, нито Акико — да получи прошката му, защото се обади Джонти и от хладнокръвието му не бе останал и помен.

— Пит, с повече от двайсет души не можем да се свържем, и те са все от научния екип! Какво ще правим?!

— Сега единственото, което мога да ти кажа, е точното време на удара. Шест и тринайсет минути наше време. Чакай да помисля…

— Само два часа остават, а ти ми викаш „Чакай“! Ами да, ти си далеч и на сигурно място, затова подучихте твоя приятел да ви вземе!

Стен съкрушено поклати глава, а Акико викна: — Как смее!…

— Остави го, мила, от негова гледна точка нещата наистина изглеждат така. Слушай, Джонти, за последен път ще се опитам да те извадя от лайната, в които си затънал, защото ако твоите сигуристи си вършеха както трябва работата, въобще нямаше да се стигне до тук. Кажи ми има ли хора на станцията?

— На коя станция?

— По дяволите, орбиталната, разбира се!

— Н-не знам… мисля, че слязоха за празника…

— Мислиш! Провери веднага и ако горе е останал някой, веднага да се изстрелва със спасителната капсула. Поемаме управлението на станцията оттук, а ти се скрий в мазето и ни остави да действаме!

Акико ме погледна с блеснали очи — веднага бе схванала идеята ми, а на Стен, както винаги, му трябваше малко повече време: — А-а, ще използвате станцията като щит?

Малко остана да му отвърна: „Да бе, как се сетихте?“ Идеята ми бе хрумнала още когато Сонджи ни преведе думите на Тангчен, но тогава ми се видя много сложна за изпълнение и затова премълчах. А и сега не бях съвсем сигурен, че ще успеем… Но бях длъжен да опитам, защото друга възможност просто нямаше, а и изглеждаше, че с компютрите на Тангчен ще можем да манипулираме не по-зле, отколкото с нашите. Вярно, нямахме шлемове за безконтактна връзка, но и двамата с Акико бяхме виртуози на клавиатурата.

— Пит, аз ще пресметна необходимото положение на станцията, все пак орбиталните разчети са ми специалността, а и нали досега се занимавах с траекторията на заряда. Ти тепърва ще трябва да се ориентираш в сметките ми.

— Мила, не знаеш колко навременно е предложението ти! Тъкмо ще мога да потренирам, все пак досега не съм управлявал космическа станция.