две денонощия, а самият Горун въобще забравил за именния си ден. Усетил се чак когато дошли първите гости и майка му се обадила да пита има ли намерение да се прибере вкъщи.
— Пълна каша е по нашите курорти — заключи накрая Митко. — Когато Горун разправи как е уплашил новото си гадже, едно момиче каза, че напоследък много често се случвало стаите в хотелите да се дублират.
С този епизод се изчерпва присъствието на Горун и приятелката му в моите спомени и ако го споменавам, то е защото именно срещата на двамата в хотелската стая ми даде идеята за заглавието.31
В края на април заради особеното съчетание на Великден и официалния празник на труда, правителството беше обявило шестдневна ваканция, която Деси и Пол ми бяха обещали да използваме за обиколка из страната — „да видиш и онова, което обикновено не го показват на туристите“. Тогава окончателно се убедих, че Пол е бил прав, когато говореше за бедността й.
С наетата каравана тръгнахме първо по един път, трилентов в двете посоки, който се наричаше „магистрала“, но у нас би могъл да бъде в най-добрия случай второстепенно щатско шосе, и още преди напълно да прекосим планините, свихме по тесните обикновени пътища. Пътувахме сред зле обработени или пустеещи земи и пресичахме села и малки градчета, в които често виждах изоставени къщи и занемарени дворове. Виждах твърде много мургави, крещящо облечени мъже и жени, които ми приличаха на индийци, и споделих учудването си, че в познавателната програма на телевизията не се споменава за масовото им присъствие в България и че в София почти не съм ги срещал. Пол каза, че индийците не били много, едва няколкостотин, и то в други, по-развити области, където техни фирми били наели земеделска земя, и попита къде съм виждал индиец. Посочих един такъв тип, казах, че не ми прилича на фермер и така предизвиках поредния пристъп на веселост у Деси. Брат й дълбокомислено рече:
— Сестричке, Пит в известен смисъл има право. Та нали прародината на циганите е точно Индия.
Дотогава бях само чувал за този народ. В раздела „Население“ на туристическия ми пътеводител нищо не пишеше за тях, а ги виждах навсякъде, и Пол с известна досада ми обясни, че в България те официално се наричат „роми“. Демографският срив не ги засегнал, защото те винаги раждали по повече деца. Точният им брой никой не можел да каже, тъй като при броенето на населението повечето от тях казвали, че са българи, но вероятно били половината, ако не и повече, от населението. Най-куриозното беше, че като „роми“ се самоопределяли предимно онези, които са постигнали нещо в живота и се гордеели с произхода си:
— И затова, представи си, Пит, според статистиката „ромите“ имат по-високо средно образователно равнище от българите! А всъщност ония от тях, които формално се водят българи, пренебрегват училището и затова стотици хиляди от тях са без образование. И нищо чудно, че президентът ни е циганин! Обаче има висше образование и два доктората.
— Че като са без образование, какво тогава работят, от какво живеят?
— Повечето работят сезонно, други висят пред социалните служби, мнозина просят или крадат… Заради тях вече половин век безработицата и дребната престъпност у нас са най-високи в цяла Европа. Това вкарва държавата в омагьосан кръг, вместо да инвестираме в развитие, пилеем огромни пари за помощи и за поддържане на реда.
И наистина в провинцията по-често срещахме полицаи, не че в София бяха рядкост.
Но общата картина все пак не беше съвсем плачевна, просто бяхме в един от най-западналите райони на страната. Вечерта стигнахме до малко планинско градче, опасано от крепостни стени, над които се издигаха живописни скали, всяка от които имаше собствено име. Там вечеряхме в малък семеен ресторант, където ни предложиха храна и напитки домашно производство — така излизало по-евтино32.
А по-нататък видях и добре поддържани земи, и благоустроени селища, и модерни малки и средни заводи. По мое настояване посетихме и Плевен, където имаше впечатляващи паметници от Руско-турската война, която българите наричат Освободителна. В този град окончателно се убедих, че Пол е бил прав, като говореше колко бавно страната излиза от кризата. В покрайнините му стърчаха няколко полуразрушени кули. Помислих, че са поредните исторически руини и поисках да ги разгледаме, но това се оказаха обраснали в храсти и бурени железобетонни конструкции. Възрастен местен жител ни обясни, че на мястото „по комунистическо време“ почнали да строят спортна зала, но още в края на миналия век строежът бил изоставен, и всеки нов кмет обещавал да го довърши.
Постепенно разбрах, че маршрутът на обиколката заобикаля повечето туристически маршрути и атрактивни сюжети на телевизията. Подозирах, че по същия начин се е запознавал навремето и с моята страна и понякога си мислех, че не би било зле някой път и аз така да тръгна из централните щати — със сигурност щях да открия там живот, по-различен от онова, което знаех от телевизиите и вестниците (не че вкъщи отделях за тях толкова време, колкото когато бях в чужбина). Обаче си знаех, че всичко това не ме интересува кой знае колко, и като се върна, пак ще потъна в научните си занимания и ще се откъсвам от тях само за да разбера какво крият от мен колегите по лаборатории и институти, или пък ако Фил не ме заинтригува с някое разследване. Но тук бях в друг свят, много по-открит от моя, който не се притесняваше да излага на показ несъвършенството си и с някаква симпатична обреченост все пак вървеше напред по начин, който навсякъде другаде биха нарекли неефективен.
3.
Престоят ми в България вече бе преполовен, работата вървеше чудесно и с Пол се виждахме рядко, още повече че в живота му се появи жена (според Деси — необичайно явление за него), затова бях изненадан, когато една вечер той дойде сам, носеше бутилка уиски и омърлушено предложи да се напием — нещо, което не бе правил досега.
— Какво се е случило, да не си се скарал с приятелката си?
— Загубих едно дело.
— Няма да ти повярвам, ако кажеш, че ти е за първи път.
— Не, разбира се, но този път бях сигурен, че ще спечеля. Клиентът ми съди една маркетингова агенция, че с анкетата си е събирала прекалено лична информация. Напоследък тия фирми са истинска напаст, също като у вас. И преди мен са ги съдили, все безуспешно, защото е било въз основа само на свидетелски показания, а аз първи разполагах с веществени доказателства.
— Значи не са ти били силни доказателствата.
— Ами! Анкетата е била както винаги по мрежата и като видял непотребните въпроси, клиентът ми се сетил първо да я разпечата и после да отговаря.
— Как така „непотребни въпроси“?
— Кажи ми какво търсят в анкета за хранителни продукти въпроси със сексуален контекст?
— Доколкото знам, психоаналитиците твърдят, че между храненето и либидото има тясна връзка.
— Дори и да е така, не може една трета от анкетата да се върти около секса. Но според архива на агенцията тези въпроси не фигурират в оригинал. А проклетият им адвокат извъртя нещата и излезе, че моят клиент уж „досъчинил“ анкетата, изкара го едва ли не сексуален маниак, и съдийката прие неговата теза.
— Сам си казвал, че хората какво ли не правят, за да привлекат вниманието върху себе си.
— Не и в тоя случай! Отдавна познавам клиента си, той е много сериозен човек. Освен това експертизата потвърди, че въпросите са много професионално съставени от висококвалифициран сексолог, а той няма как да ги направи, музикант е.
— И струва ли си толкова да се разстройваш за това?
— Не знам защо, но това дело го приех много присърце и сега съм направо бесен — и Пол обърна чашата си на екс.
Но не успяхме да се напием. Появи се сестра му и нещата придобиха съвсем неочакван обрат.
— Помните ли онази жена, за която ви разказах в деня, когато пристигна Пит? Дето твърдеше, че компютърът на пътническата агенция я излъгал? Е, днес същото се случи в редакцията.
През този последен месец от семестъра Деси стажуваше в някакъв вестник.
