заминах на ски в България, това се намира на Балканите.

— Е хайде сега, ще си играем на държави ли?… — вметнах аз.

— И представи си, там бях страшно ухажвана… две седмици просто не можех да се отърва от слагачи, понякога буквално един през друг ми налитаха, и се върнах… нов човек, всъщност истинска жена! И изглежда ми е личало, защото още на третия ден Френк ми призна, че откакто ме познава, е влюбен в мен.

Предположих, че Френк е мистър Робинсън, но не познах.

— Първата ни нощ беше и последна, защото се оказа, че не е бил влюбен, просто го е възбуждала идеята да преспи с лесбийка. Но след няколко дни срещнах Боб и месец по-късно се оженихме…

Изразих разочарованието си от нея, че така бързо е забравила голямата си любов, но тя възрази: — Нищо подобно, продължавам да й пиша, но много по-рядко, защото сега почти не се нуждая от съветите й.

Сега пък ми се стори, че насреща ми е предишната Делия: — И още й изпращаш писмата на оня и- мейл?!?

— Глупости, как можа да го помислиш! Всъщност… те са били дневникът ми, а като си помисля, същото е било и преди, докато тя беше жива. Както и тогава, сега само ги пиша в компютъра, надявам се тя да ги чете, където и да е.

— А мъжът ти?

— Боб не е като другите мъже, той ме разбира и зачита миналото ми.

Вечната женска заблуда!

— И сега в коя църква ходиш?

— Останах си в Мрежовата, аз съм постоянна в убежденията си, макар че ти винаги ми се подиграваше… Освен това, те ми платиха авторските права за сериала.

Нямах спомени да съм се подигравал с религиозните й чувства и въпреки сексуалната си преориентация, Делия очевидно си оставаше същия чешит. Но нейният разказ добави нов щрих в любопитството ми към страната, която в гимназиалната история се споменаваше само като куриоз — там след Втората световна война, комунистите като взели властта, прогонили невръстния цар, а половин век по-късно го избрали първо за министър-председател, а след това и за президент на републиката си. А и името на онова монтанско градче, където завърших гимназия, по някакъв начин бе свързано с България22, така че при първа възможност реших да удовлетворя любопитството си.

Това пътуване започна с едно забавно недоразумение. От Лоугън нямаше директни полети за столицата София и за най-пряко ми препоръчаха стратолайнер до Атина. Там попитах кой самолет лети за България и сервът ме упъти до един конвертибъл, където бордовият контрольор се учуди при вида на билета ми и попита дали съм сигурен, че искам да се кача в тази машина.

— Нали летите за България? — попитах и след отговора му „Да“ потвърдих намерението си, а той вдигна рамене и ме настани, като ме гледаше подозрително. Салонът бе пълен със зимно екипирани туристи и това доста ме притесни, защото по предварителната ми информация пролетта в страната била топла (беше март) и съответно си бях подбрал гардероба. След половинчасов полет машината се приземи на малко планинско летище и под покритата със сняг контролна кула за своя изненада прочетох „П-а-м-п-о-р-о-в-о“, което ми заприлича на руско название. Вече се чудех какво става и как ще се оправям, когато стюардесата ми обясни, че грешката не е фатална, просто сервът ме е отвел до първата машина, която лети за България. Откъде да знам, че в тази държавица има повече от едно международно летище?!

Взех аеротакси и след малко вече бях в София, където кацнах преди багажа си — той, естествено, не беше объркал полета и до пристигането му от Атина оставаше половин час. Минах през аривала и отидох в кафе „Рандеву“, където бе уговорено да ме чака посрещачът. Малко след като седнах, на вратата се появи дребно тъмнокосо момиче, под ръка с табела с името ми.

Докато с мис Десислава Станева („Само Деси, моля!“) очаквахме на чаша кафе куфарите ми, разбрах, че тя е студентка по журналистика, а ме посреща, защото е на почасова работа в туристическата агенция. Похвалих я, че добре знае английски, и й разказах как и аз като студент припечелвах настрани.

През витрината се виждаше заснежена планина, от нея се смъкна облак и изсипа кратък дъжд, после светна пролетно слънце. Получих си багажа, качихме се в такси с шофьор — както по-късно разбрах, тук колите-автомати бяха рядкост, защото само няколко търговски улици имали водещи шини — и след половин час се настаних в малък апартамент на десетия етаж. За мое учудване, жилището беше с твърдо разпределение, нямаше и общ гараж в мазето, а само клетки в приземния етаж. Тротоарът отпред бе задръстен от коли, сред които, пак с учудване, видях и американски. Първите ми впечатления бяха, че заобиколеният от планини град е симпатичен и някак старомоден; дори бусовете се задвижваха от въздушни кабели — такива не бях виждал от дете. Въпреки ранната пролет си личеше, че зеленината е много. Почти не видях скоростни пътища, а най-високите сгради бяха не повече от трийсетина етажа.

Очаквах веднага да ме завърти шайбата с тукашните колеги, но българите имат спокоен маниер на работа23 и ми бяха отпуснали цяла седмица за аклиматизация. През това време Деси щеше да ми бъде гид, а номер едно в програмата бе домашна вечеря — ние двамата и брат й Павел, който беше поне десетина години по-голям („Може и Пол, драги“) и говореше английски още по- добре от нея. Започнахме с разкошна зеленчукова салата и някакво убийствено бренди, което се казваше „г-р-о-з-д-а-н-к-а“ и известно време си мислех, че това е първата българска дума, която научавам.

Към края на вечерята Пол ме предупреди, че много от тукашните хора не обичали американците. Отвърнах му, че съм бил вече в Европа и високомерното отношение към нас ми е познато, но той настояваше, че при тях нещата били по-други и го попитах какво толкова има.

— Това е заради Иракската криза и Джордж Буш.

— Та нали това е било преди повече от половин век!

— Тогавашното ни правителство ви е подкрепило безрезервно, въпреки че общественото мнение било категорично против войната.

— От училище помня, че съюзници са ни били Англия, Австралия и Полша.

— Е, няма да коментирам образователната ви система — засмя се Пол. — Обаче последиците за нас били плачевни. Страната ни изпаднала в продължителна политическа криза точно преди договорената вече дата за приемане в Евросъюза. А и много европейски страни ни се разсърдили заради проамериканската ни политика. С две думи, макар да сме станали пълноправни членове на съюза от 2007 година, процедурите по пълноценното ни присъединяване се проточили още близо двайсет години. На всичко отгоре сте уредили на Ирак всичките му дългове да бъдат опростени, а ние сме имали да вземаме почти два милиарда долара.

— Нашата страна също е претърпяла много сериозни последици — вметнах аз.

— И сигурно затова на третата година спряла да ни плаща компенсациите заради опростения дълг на Ирак.

— Сега ще се караме ли или ще ставаме приятели?

Пол ме изгледа озадачено и се разсмя: — Всъщност често е така, за да станеш истински приятел с някого, наистина първо трябва здравата да се скарате. Та както и да е, всичко това объркало задълго живота ни и забави с десетилетия излизането ни от страхотната икономическа криза, в която сме били тогава. Дори и днес сме на дъното в Европейския съюз.

— Не ми изглежда да живеете много по-различно от другите европейци.

— Не си вади заключения от нашия стандарт, драги, ние с Деси имаме доста по-високи доходи от средните, пък и все още нищо не си видял. София не е България, както казваме…

— Надявам се за тези шест месеца да опозная не само София.

— Впрочем и у вас е така, в четирите ви ърбиленда стандартът е много висок, а ако се разходиш извън тях, има и мизерия на ниво от миналия век.24

— Ти си бил в Америка?

Пол се позасмя: — Когато се оженили, майка и татко били безработни и няколко месеца по-късно той заминал за Канада, беше лесничей в Северозападните територии. А когато навърших една година, отидохме и ние. Така че съм израснал в едно градче на брега на Голямото Робско езеро, но през ваканциите всяка