разоръжаване, а за отказ от употреба на нападателни оръжия, и още не е влязъл в сила, защото малко страни са го ратифицирали. А и да влезе в сила, той нито ще откаже терористите да ползват лазерни оръжия и мръсни бомби, нито ще излекува фанатиците от страстта им да се налагат със сила. Поне на десетина места по света и сега се бият — за земи, за идеи, за власт, за пари. Да не говорим, че далеч не всяка страна може да си позволи масовото използване на щитгенератори, или пък че те съвсем не са безопасни, десетки са невинните им жертви… — не отстъпваше той, затова реших да отклоня темата: — Но щитгенераторът не разсейва психическите въздействия, затова незаконното ползване на хипназер се наказва с промиване на мозъка, докато дори атомна бомба да ти намерят в багажника, ще се отървеш с две-три години затвор. А за дреболии като добрата стара базука или нещо по-модерно от рода на имфрозера у нас опандизват само, ако откажеш да си платиш глобата.

— Е, в България нещата са по-различни — настояваше на своето Джо, и кой знае докъде бихме стигнали в разправията, но за късмет едно момиче попита какво общо има думата „полигон“ с всичко това и тук вече никой не си позволи да ми прекъсва кратката лекция.

— Многостранното съглашение за научно и технологично сътрудничество беше неизбежно, нали трябваше да се създаде нова работа на хиляди секретни лаборатории и хай-тек фирми. На дизайнерите не им хрумна по-добра идея за емблема на съглашението от многоъгълник с 413 върха, колкото бяха към момента членовете на ООН26, с всичките му близо сто хиляди диагонали. В резултат емблемата заприлича на свръхфина дифракционна решетка, а самото съглашение нарекоха полигонално, което скоро се съкрати до „Полигон“. Най-запалените пацифисти дори поискаха да се измисли друга дума за геометричния многоъгълник — никой не прие това насериозно, разбира се. Те обаче събраха пари и купиха от федералното правителство Пентагона, за да го преустроят в Полигон и да направят в него Световен музей на мира. Членовете на ООН обаче непрекъснато се множат и затова идеята се видоизмени — просто събориха едната му стена и я изградиха наново като дъга, нали окръжността е граничен случай на многоъгълник, когато страните му се стремят към безкраен брой.

Деси не издържа и довърши вместо мен:

— Ползването на стипендии от Полигона става със специална рулетка. Майк три години залагал на комбинацията черно/нечетно и като спечелил, можел да избира между Перу, Тибет, Тасмания, България и ЮАР.

Не беше точно така — комбинацията бе четно/просто число, но простите числа с едно изключение са нечетни, а в случая не ставаше дума за двойката, затова и не я поправих.

— При толкова екзотични места защо избра България? — попита някой.

Не ми бе удобно да кажа истинската причина.

— В ЮАР вече съм ходил. Южна Америка също не ме привлече, защото какво пътешествие е, ако не пресечеш поне един океан? Ориентирах се към Азия, но навреме разбрах, че тибетците били крайни националисти и по принцип не говорели чужди езици27, а не ми се щеше през цялото време да се оправям с преводач. Междувременно в Тасмания стана катастрофалното земетресение и реших, че там на хората няма да им е много до гости, така че оставаше България…

Българските ми колеги се броят на пръсти и с повечето се познавах от разни симпозиуми и конференции. С някои дори бях работил заедно и знаех, че навсякъде се нагаждат успешно, независимо дали попадат в размерения график на университетските среди или в изнурителната конкурентна надпревара на търговските лаборатории. Сега си обясних причината за това — в родината си бяха запазили до голяма степен класическия академичен стил на работа „по вдъхновение“ от доброто старо време. Можеха понякога с часове да си приказват или да се занимават със съвсем странични неща, а друг път, без никой да ги задължава, оставаха до късно вечерта или работеха в почивни дни. Това май се обясняваше колкото с манталитета им, толкова и с обективните условия, в които работеха — ползваха мизерна техника, а и заплатите им не бяха от най-високите.28

След един от редовните петъчни семинари колегата Димитър или Митко, както всички му викаха, ме предупреди да не поемам ангажименти за неделната вечер, понеже щял да ме води на „имен ден“ на свой приятел — бизнесмен.

Поисках да ми обясни какво е това и така узнах, че за българите освен рождения ден голям празник е и денят на светията, чието име носят. Тази традиция очевидно позволяваше доста широко тълкуване, защото като попитах кой светец се чества на този ден, Митко вдигна рамене:

— Не знам, всяка година датата е различна.

— Как така?!

— Виждаш ли, празникът не е с фиксирана дата, това е последната неделя преди Великден, затова всяка година се мести. Наистина, в църковния календар почти няма ден без някакъв светия, но в случая става дума за друго. У нас наричат този ден Цветница, тогава празнуват всички, които носят имена на цветя.

— А защо го наричат така?

— Учили сме го в училище, но не помня точно, имаше нещо за Исус Христос и цъфнали върбови клонки, май.

— А как се казва именникът?

— Горун.

— Това какво цвете е?

— Не е точно цвете… мисля, че това име идва от думата „гора“29.

— Излиза, че Цветница е имен ден за всички, чиито имена са свързани с растителността?

— Всъщност така е, за имена от флората.

— Не ти ли се струва, че в такъв случай традицията ви не е съвсем християнска, че има нещо от езичеството?

— Всички национални традиции идват от езическите времена.

Не бях много съгласен с него и помислих дали да не се позова на нашите традиции, но не ми се слушаха пренебрежителни отзиви за младите нации и си замълчах.

Отидохме към седем часа и заварихме партито в пълен разгар, отвори ни една от гостенките. Попитах кой от десетината мъже е именникът, за да го поздравя. Митко се огледа, рече: — Не го виждам, сигурно е в кухнята — и отиде до масата с питиетата, откъдето се върна с две чаши бърбън. След малко се появи възрастна жена с угрижено лице, която носеше поднос с миниатюрни сандвичи. — А, това е майка му — рече Митко и размени няколко думи с нея, после избухна в смях: — Това само Горун може да го направи, да закъснее за собствения си имен ден!

— Като е закъснял, защо майка му не се е обадила да предупреди?

— Кого да предупреди?

— Поканените, разбира се.

Митко пак се разсмя: — Вярно, ти не знаеш. На имен ден се ходи без покана.30

Именникът дойде след около час заедно с една жена, която беше непозната за гостите му. Обясненията им за закъснението предизвикаха много смях и закачки, а аз мразя да не знам защо се смеят другите и поисках Митко да ми обясни (самият Горун много зле говореше английски). Историята наистина беше забавна.

В петък човекът заминал за един крайморски курорт на другия край на страната, за да сключи някакъв много важен договор, и в самолета се запознал с жената — били на съседни места. Към края на деня обаче компютрите на партньора му се сринали, а в тях се съдържала някаква много важна спецификация, без която контрактът не ставал. Горун пък трябвало да бъде с подписания договор при друг контрагент още в понеделник сутринта, затова решил да остане и поръчал хотел. Като се прибрал там вечерта, се оказало, че в същата стая вече била настанена спътничката му от самолета. Тя тъкмо излизала от банята по къса хавлийка и щяла да припадне при вида на мъж в стаята. Горун се почувствал виновен за уплахата й и предложил да вечерят заедно. Двамата взаимно си допаднали дотолкова, че не се разделяли оттогава вече