Докато си проправяше път към центъра, в залата постепенно се възцари тишина. Присъстващите бяха облекчени, че най-сетне някой ще им каже какво става.
Мъжът изчака шумът да утихне напълно.
— Добре дошли — бяха първите му думи и всички подскочихме. Сигурно носеше микрофон, защото гласът му прокънтя от всички колони. — Аз съм Сам Камбъл, сътрудник на Колониалния съюз при Колониалните отбранителни сили. Макар че по същество не съм член на КОС, бях упълномощен от тях да ви оказвам нужната помощ през първите няколко дни на вашето пребиваване на борда, така че можете да ме смятате за старши офицер. И тъй, зная, че известна част от вас са пристигнали с последния рейс на совалката и се нуждаят от почивка, докато други са на кораба вече от няколко дни и нямат търпение да разберат какво ще стане нататък. Ще бъда кратък — и заради едните, и заради другите. След около час „Хенри Хъдсън“ ще напусне настоящата орбита и ще се приготви за първия скок до системата Феникс, където ще направим кратък престой, докато се заредим с припаси, преди да продължим за Бета Пиксис III — мястото, на което ще се проведе обучението ви. Не се безпокойте, зная, че всичко това не ви говори нищо. Това, което трябва да знаете, е, че ще са ни нужни два дена, докато достигнем района на първия скок, и през това време вие ще бъдете подложени на серия физични и психични изследвания от медицинския персонал. Програмата ви вече е прехвърлена във вашите бележници — тук ги наричаме персонални информационни асистенти, или ПИА. Можете да я разучите, когато пожелаете. Вашите ПИА ще ви помагат също да се ориентирате, така че не се страхувайте, че ще се изгубите. Онези от вас, които току-що са пристигнали, ще узнаят от тях къде се намират отредените им каюти. За днес не се очаква нищо повече от вас, освен да се настаните. Искаме хубаво да си починете преди утрешния ден. Като стана дума за това, сега е моментът да ви запозная с корабното време, което е и Колониалното вселенско стандартно време. Сега е… — той си погледна часовника — 21:38 колониално време. Вашите ПИА са нагласени на корабно време. Утре денят ви започва със закуска в столовата между 06:00 и 07:30, следвана от медицински преглед. Закуската не е задължителна — все още не сте на армейско разписание, — но денят ще е дълъг и напрегнат, така че ви съветвам да се подкрепите. Ако имате някакви въпроси, вашият ПИА може да се свързва по всяко време с информационната система на „Хенри Хъдсън“ и да ви оказва помощ. Можете да изписвате въпросите с писалка върху екранчето или да ги въвеждате с микрофон. Можете също така да се обръщате за помощ и към персонала на борда. Нашият медицински състав е запознат с личната информация на всеки от вас и ще се погрижи да получите всичко, от което имате нужда. Възможно е да бъдете посетени за преглед по каютите още тази вечер. Повтарям отново — за всички тези неща се консултирайте със своите ПИА. И накрая, от утре всеки от вас трябва да носи униформа на новобранец в КОС, ще ги намерите по каютите си. — Камбъл направи кратка пауза, докато ни оглеждаше. — От името на Колониалния съюз и Колониалните отбранителни сили, приветствам ви като нашите нови съграждани и защитници. Бог да ви пази — сега и във всички начинания, които ви предстоят. Между другото, ако искате да наблюдавате как напускаме орбита, картината ще се предава в киносалона. Не се безпокойте, салонът е достатъчно голям да побере всички. „Хенри Хъдсън“ е бърз кораб, така че утре на закуска Земята вече ще е малък сияещ диск, а до вечерта — една от многото точки в небето. Това вероятно ще е последната възможност да видите родната планета. Ако ви се струва важно, съветвам ви да се отбиете до салона.
— Е, как е твоят нов съквартирант? — попита ме Хари, след като се настани на седалката до мен в киносалона.
— Не ми се ще да говорим за това — отвърнах. С помощта на ПИА бях открил каютата, където моят съквартирант вече разопаковаше багажа си — оказа се, че е Лион Дейк. Първите му думи, когато вдигна глава, бяха: „Олеле, случих на смотаняка с библейските цитати“. След което престана да ми обръща внимание, което не беше никак лесно в помещение с подобни размери. Лион вече бе заел долната койка (предимство за човек на седемдесет и пет, чиито колене имат склонността да поддават), аз метнах багажа си на горната, взех ПИА и излязох да търся Джеси, която бе на същата палуба. Съквартирантката й, приятна дама, казваше се Маги, вече бе отишла да гледа старта на „Хенри Хъдсън“. Когато казах на Джеси с кого съм в една каюта, тя се разсмя. Продължи да се смее и докато разказваше на Хари, който ме потупа съчувствено по рамото.
— Не го вземай навътре. Така ще е само до Бета Пиксис.
— Само дето не знам къде е
— Нямам представа. Когато влязох, вече спеше. Заел е долната койка тоя копелдак.
— Моята съквартирантка е чудесна — похвали се Джеси. — Почерпи ме с домашно приготвен сладкиш. Направила го на раздяла внучка й.
— На
— Няма да живее с теб, нали?
— Как беше сладкишът? — попита Хари.
— Твърд като камък — отвърна Джеси. — По-важното е, че е много симпатична. Вижте, Земята! — Тя посочи огромния екран, който току-що бе оживял. Земята се виждаше удивително ясно: който и да бе създателят на видеосистемата, бе свършил страхотна работа.
— Ех, де да имах такъв екран у дома — въздъхна Хари. — Всички приятели щяха да се изтърсят, за да гледат финалите на Суперкупата.
— Погледнете само — заговорих. — Там е целият ни живот, всички места, които сме посещавали. И сега го напускаме. Нищо ли не изпитвате?
— Малко съм развълнувана — призна Джеси. — И натъжена. Но не много.
— И аз не съм натъжен — съгласи се Хари. — Там не ми остана нищо, освен да остарея и да умра.
— Все още можеш да умреш — подхвърлих. — Постъпваш на военна служба.
— Да, но няма да умра
— Колко романтично — засмя се Джеси.
— Права си — съгласи се Хари.
— Чуйте — казах. — Потегляме.
От уредбата в театъра се чуваше разговорът между екипажите на „Хенри Хъдсън“ и Колониалната станция, обменяха си информация. Последва слаб тътен и подът се разтресе.
— Двигателите — каза Хари. Двамата с Джеси кимнахме.
Малко след това Земята започна да се смалява и макар че все още беше яркосиня и красива, заемаше все по-малка част от екрана. В залата се възцари тишина. Погледнах към Хари — нетипично за него, той мълчеше. По бузата на Джеси се търкулна сълза.
— Ей — казах и я хванах за ръката. — Нали каза, че не си много тъжна?
Тя се усмихна и също ме стисна за ръката.
— Така е — рече пресипнало. — Не съм много тъжна. Но все пак… все пак…
Поседяхме още малко. Наблюдавахме как всичко, което сме познавали някога, се смалява на екрана.
Бях настроил ПИА да ме събуди в шест и той го направи с музика през миниатюрните си говорители — постепенно я усили. Изключих го, смъкнах се от койката и се зарових в гардероба за кърпа. Не можах да намеря и светнах лампата. В гардероба висяха униформите за мен и Лион — небесносин спортен екип, горнище и долнище, по две ризи, чорапи и обувки. Изглежда, на кораба не се очакваше да носим парадна униформа. Облякох фланела и долнището на анцуга, взех кърпата, която също висеше в гардероба, и тръгнах по коридора към душа.
Когато се върнах, Лион още спеше. Сложих си горнището и добавих чорапи и обувки, за да е пълен екипът — бях готов за тичане или каквото ми предстоеше. Но първо смятах да закуся. На излизане побутнах Лион — може да беше досадник, но и досадниците ядат. Попитах го няма ли да закусва.
— К’во? — изсумтя сънено той. — Не. Остави ме на мира.
— Сигурен ли си? Помниш какво казаха за закуската. Тя е най-важното ядене за деня. Ставай. Нужна ти е енергия.
Лион изръмжа гневно:
