каква е целта на подобно изследване.
— Казва ли ти някой? — Томас сви рамене. — Може пък да ни подготвят нови мозъци. Или знаят как да добавят мозъчен материал, но им е нужно да разберат коя част от мозъците ни се нуждае от подпомагане. Моля се само да не ни подложат пак на тази гадна процедура. Първия път едва не умрях от болка.
— Като стана дума за това — обърна се Алън към мен, — научих, че тази сутрин си изгубил съквартиранта си. Как се чувстваш?
— Вече го преживях — рекох. — Макар че е ужасно потискащо. Докторът каза, че ако бил доживял до прегледа тази сутрин, щели да го спасят. Да му махнат плаките или нещо подобно. Гризе ме съвестта, че не успях да го събудя за закуска.
— Не се обвинявай — рече Томас. — Нямало е никакъв начин да знаеш какво ще стане. Хората умират непрестанно.
— Така е, но не и броени дни преди „обстойния преглед“, както го нарече докторът.
— Не ми се ще да проявявам невежество, но… — почна Хари.
— Ти просто не си предполагал, че ще се случи — опита се да ме успокои Сюзан.
— … но когато бях в колежа — продължи Хари и замери Сюзан с парче хляб, — ако ти умре съквартирантът, можеше да пропуснеш сесията. Нали разбирате, заради травмата.
— Което важи и за твоя съквартирант — засмя се Сюзан.
— Не се сетих за това — призна Хари. — Както и да е, предложиха ли ти днес да не участваш в прегледите, за да се съвземеш?
— Не — отвърнах. — Пък и да го бяха направили, щях да откажа. Какво да правя, да прекарам цял ден в стаята си? Толкова е потискащо. Там умря човек в края на краищата.
— Можеш да се преместиш — предложи Джеси. — Може да има и други с умрели съквартиранти.
— Оле, че страшни мисли. — Поклатих глава. — Не искам да се местя. Разбира се, съжалявам за смъртта на Лион. Но сега поне цялата стая е моя.
— Изглежда, оздравителният процес е започнал — отбеляза Алън.
— Просто се опитвам да преодолея шока — отвърнах.
— А ти защо мълчиш? — обърна се Сюзан към Маги.
— Че какво да кажа?
— Ей, какво имате по програма? — попита Джеси.
Всички побързаха да надзърнат в своите ПИА. После спряха и се огледаха гузно.
— Я по-добре да си разказваме спомени от колежа — предложи Сюзан.
— Какво пък, да вървят по дяволите — съгласи се Хари. — Нали сме Дъртите пръдльовци. Да се държим подобаващо на името.
Оказа се, че двамата с Хари имаме един и същи час за следващото мероприятие. Насочиха ни към неголяма зала със седалки и бюра.
— Майчице мила! — възкликна Хари, след като огледа обстановката. —
Впечатлението се подсили, когато в стаята се появи представителката на КОС.
— Предстои да бъдете подложени на серия тестове по основни езикови познания и математика — обяви тя. — Току-що тестовете бяха прехвърлени във вашите ПИА. На всеки въпрос има по няколко отговора. Моля, отговорете на колкото се може повече въпроси за трийсетминутния период. Ако приключите преди определения срок, останете тихо на мястото си, без да пречите на останалите. Бъдете така добри да не обсъждате нищо със съседите си. Можете да започнете.
Надзърнах в моя ПИА. Там вече ме очакваше първият словесен тест.
— Майтапите се — не се сдържах. И други в помещението се смееха.
Хари вдигна ръка.
— Госпожо? Колко точки ми трябват, за да ме приемат в Харвард?
— Това вече съм го чувала — отвърна невъзмутимо представителката. — Ако обичате, всички, успокойте се и се заемете с тестовете.
— Шейсет години чакам да се явя на повишителен по математика — оплака се шеговито Хари. — Да видим как ще се справя.
Вторият изпит бе дори по-тъп.
— Моля, следвайте бялото квадратче. Използвайте само очите си, не движете главата. — Представителката затъмни светлините в стаята. Шейсет чифта очи се фокусираха върху бялото квадратче на стената. То започна да се движи бавно.
— Не мога да повярвам, че ме докараха насред космоса, за да правя това — оплака се Хари.
— Кой знае, може нещата да се подобрят — отвърнах. — Току-виж, ако се справяме добре, ни пуснат второ квадратче.
На стената се появи второ бяло квадратче.
— Вече си бил тук, нали? — попита Хари.
По-късно се разделихме, тъй като ни поставиха индивидуални задачи.
В първото помещение, където ме отведоха, имаше детски кубчета.
— Ако обичате, направете къща — нареди представителката.
— Само ако получа допълнителна чаша сок — отвърнах.
— Ще видя какво мога да направя — обеща тя.
Построих къща от кубчета и ме отведоха в следващото помещение, където ми предоставиха лист и молив.
— Започнете от средата на лабиринта и се опитайте да стигнете до изхода.
— Божичко! — възкликнах. — С това може да се справи и плъх наркоман.
— Не е изключено да сте прав. И все пак ще ви помоля да изпълните задачата.
Изпълних я. После поискаха да чета на глас цифри и букви. По някое време престанах да се заяждам и просто изпълнявах каквото ме караха.
В късния следобед обаче взе да ми писва. Намирах се в компанията на млад специалист, който ме разглеждаше внимателно.
— Четох досието ви — поде той. Беше толкова слабичък, че сигурно един по-силен полъх на вятъра щеше да го отвее.
— Радвам се.
— Там пише, че сте женен.
— Бях.
— Харесваше ли ви? Да сте женен.
— Разбира се. По-добре е от другото.
Той подсмръкна.
— И какво стана? Развод? Сгащиха ви в изневяра?
Започнах бързо да охладнявам към този тип.
— Тя почина — отвърнах.
— Брей! И как се случи?
— Удар.
— Сигурно ви е дошло като манна небесна. Прас, и мозъкът се превръща в желе. Хубаво, че не го е преживяла. Щяхте да си имате още едно дърво за отглеждане вкъщи. Да я храните през сламка и прочее. — Той се ухили гадно.
Не отговорих. Част от ума ми разсъждаваше върху това дали бих могъл да прекърша вратлето на този негодник, преди да ми попречат, останалата бе заслепена от ярост. Просто не можех да повярвам на ушите си.
Съвсем слаб глас дълбоко в мен ми повтаряше, че трябва да започна отново да дишам, инак ще изгубя съзнание.
Внезапно персоналният асистент на специалиста изписука.
