Служителите, които ме доведоха, напуснаха кабинета през отсрещната врата.

— Ако обичате, настанете се в кувьоза.

— Последния път, когато го направих, ми забихте в главата няколко хиляди миниатюрни чукчета — изръмжах аз. — Така че простете липсата на ентусиазъм в действията ми.

— Разбирам ви — усмихна се доктор Ръсел. — Но днес няма да почувствате никаква болка. Освен това времето ни е ограничено, затова, ако обичате… — Той посочи кувьоза.

Приближих неохотно зловещото съоръжение.

— Страх ме е да не ви халосам — промърморих.

— Напълно оправдано — отвърна докторът, после спусна капака върху мен и този път го заключи. Изглежда, приемаше заканата ми на сериозно. — Кажете ми, господин Пери, как се чувствахте през последните няколко дена?

— Объркан и раздразнен — признах. — Ако знаех, че ще се държат с мен като с първолак, сигурно нямаше да се запиша.

— Същото казват почти всички. — Доктор Ръсел кимна. — Ето защо ще ви обясня в най-общи черти какво се опитваме да направим. Поставяме датчиците по две основни причини. Първо, както вероятно сам се досещате, за да следим мозъчната ви активност, докато извършвате най-обикновени действия или изпитвате първични емоции. Човешкият мозък обработва информацията приблизително по един и същи начин, но от друга страна, всеки човек използва различни, уникални пътища, за да го прави. Сравнете го с човешката ръка — всеки има пет пръста, но отпечатъците им са различни. Това, което се опитахме да направим, е да снемем „пръстовите отпечатъци“ на вашия мозък. Дотук ясно ли е?

Кимнах.

— Чудесно. Сега вече имате представа защо ви карахме да правите някои на пръв поглед нелепи и глупави неща.

— Като да разказвам на гола жена за седмия си рожден ден — рекох.

— Извлякохме доста ценна информация от този разговор.

— Не виждам как — усъмних се.

— Всичко е въпрос на техника — увери ме доктор Ръсел. — Както и да е, да се върнем на въпроса. Изминалите дни ни дадоха възможност да придобием представа за това как действат нервните пътища във вашия мозък и как реагират на стимулации, а това е достатъчна информация за изработването на шаблон.

Преди да успея да попитам „шаблон на какво“, доктор Ръсел продължи:

— И второ — датчиците не само следят и записват как функционира мозъкът ви. Те могат да предават реалновременна картина от вашата мозъчна дейност. Или, казано с други думи, да излъчват вашето съзнание. А това е важно, защото за разлика от специфичните умствени процеси, съзнанието не може да бъде записвано. Може да бъде прехвърлено само „на живо“.

— Прехвърлено? — попитах.

— Точно така — потвърди докторът.

— Имате ли нещо против, ако попитам за какво говорите?

Доктор Ръсел се усмихна.

— Господин Пери, когато се записахте в армията, вие си мислехте, че тук ще ви подмладим, нали?

— Ами да — рекох. — Всички си мислят така. Не можете да водите война със старци, но въпреки това ги вземате на служба. Следователно знаете някакъв начин да ги подмладите.

— И как според вас го правим?

— Нямам представа — признах. — Генна терапия. Клонирани заместващи органи. Демонтирате остарелите части и поставяте нови.

— Прав сте, макар и наполовина — потвърди доктор Ръсел. — Използваме генна терапия и клонирани органи. Но не заменяме нищо освен вас.

— Не разбирам — признах. Изведнъж ми стана студено. Някой бе дръпнал изпод краката ми килимчето на реалността.

— Тялото ви е старо, господин Пери. Старо е и няма да ви служи още дълго. Няма никакъв смисъл да се опитваме да го спасим или да го подобряваме. То не е нещо, което да увеличава цената си с времето, нито заменените части ще му помогнат да действа като ново. Само едно нещо се случва с остаряващото човешко тяло и то е, че остарява още повече. Ето защо ние възнамеряваме да се отървем от него. Единствената част, която ще запазите, е тази, която не подлежи на остаряване — вашият ум, съзнанието ви, вашето „аз“.

Доктор Ръсел доближи вратата, през която бяха излезли двамата служители, и почука на нея. После се обърна към мен.

— Огледайте добре старото си тяло, господин Пери.

Защото ви предстои да се сбогувате с него. Отивате на друго място.

— Къде отивам, доктор Ръсел?

— Ето тук. — Той отвори вратата.

Двамата служители се появиха отново. Единият тикаше инвалидна количка, в която седеше някой. Извих глава, за да погледна. И се разтреперих.

Човекът в количката бях аз.

Отпреди петдесет години.

— А сега искам да се отпуснете — каза доктор Ръсел.

Двамата помощници бяха изтикали количката до съседния кувьоз и поставяха тялото вътре. „То“, „той“, „аз“, или каквото беше там, не оказваше никакво съпротивление — все едно че пренасяха пациент в кома. Или труп. Бях едновременно изумен и ужасен. Един тъничък гласец дълбоко в мен ми нашепваше, че ако не отида веднага до тоалетната, ще се напикая.

— Как… — опитах се да заговоря, но се задавих. Устата ми бе пресъхнала. Доктор Ръсел каза нещо на един от помощниците си и той ми подаде чаша вода. Докторът ми помогна да отпия, вероятно си даваше сметка, че не съм в състояние да държа дори чашата. Докато пиех, отново заговори.

— Въпросът „как“ е свързан с едно от следните изречения. Как успяхте да направите мое по-младо копие? Отговорът е, че още преди десет години взехме от вас ДНК проба, която използвахме, за да създадем новото тяло. — Той дръпна чашата.

— Клонинг — успях да промълвя най-сетне.

— Не. — Доктор Ръсел поклати глава. — Не съвсем. Вашата ДНК бе подложена на сериозни подобрения. Можете сам да видите най-очевидното различие — новият цвят на кожата ви.

Едва сега потресен забелязах, че моята по-млада версия притежава едно наистина очебийно различие.

— Той е зелен — възкликнах.

— Вие сте зелен — поправи ме доктор Ръсел. — Или, по-точно, ще бъдете след пет минути. Но това е за първото „как“. Вторият въпрос обикновено е: как ще ме прехвърлите там? — Той посочи моя зеленокож двойник. — И отговорът е, че ще прехвърлим само вашето съзнание.

— Как? — попитах.

— С помощта на датчиците в черепа ви правим копие на вашата мозъчна дейност и го прехвърляме — прехвърляме вас — в ей това тяло. Използваме информацията за вашия мозъчен модел, която събрахме пред последните няколко дни, за да подготвим новия ви мозък за съзнателно състояние, така че, когато ви прехвърлим, всичко да ви изглежда нормално. Представям ви естествено опростена картина на нещата. В действителност всичко е много по-сложно. Но на вас и това ви е достатъчно. А сега е време да ви включим.

Доктор Ръсел се пресегна и започна да нагласява апаратурата над мен. Неволно отместих глава, после осъзнах колко е безсмислен този жест.

— Този път няма да ми вкарвате нищо, нали?

— Нямаме подобно намерение, господин Пери — увери ме докторът. — На мястото на инжектора сега е