— Позволено ли е да сме тук? — попита Джеси.

— Разбира се — рече Хари. — Защо не? А дори и да не е, какво ще ни направят? Още не сме в армията. Не могат да ни изправят пред трибунал.

— Но могат да ни изхвърлят през шлюзовете — отвърна Джеси.

— Не говори глупости — засмя се Хари. — Ще е прахосване на безценен въздух.

Бяхме на наблюдателната площадка в колонистката част на кораба. Вярно, че никой не ни бе забранявал да идваме тук, но не ни бяха и разрешавали да го правим. Изправени насред пустата зала, бяхме като ученици на пийпшоу.

Което, в известен смисъл, си беше самата истина.

— Днес, по време на изследванията, се заговорих с един от специалистите — обясни Хари. — И той спомена, че в 15:35 следобед „Хари Хъдсън“ ще извърши първия си скок. Тъй като никой от нас не е присъствал на подобно събитие, се поинтересувах откъде може да се наблюдава това нещо. И той спомена площадката. Така че ето ни тук… — Хари погледна своя ПИА — точно четири минути преди скока.

— Съжалявам, че закъснях — рече задъхано Томас, тъкмо влизаше. — Макароните бяха чудесни, но ефектът им върху тънките ми черва бе потресаващ.

— Томас, ако обичаш, не споделяй друг път с нас толкова интимни неща — тросна се Сюзан. — Не сме чак толкова близки.

— Да, но как иначе ще ме опознаете? — попита Томас.

Никой не си направи труда да му отговаря.

— Някой да има представа къде сме в момента? В космоса, имам предвид — добавих, след като се възцари мълчание.

— Все още сме в пределите на Слънчевата система — обясни Алън и посочи екрана. — Личи си по съзвездията. Погледнете, това там е Орион. Когато пропътуваме по-значително разстояние, звездите в небето ще заемат различно разположение. И тогава съзвездията ще станат неузнаваеми.

— В каква посока ще е скокът? — попита Джеси.

— Към системата Феникс — обясни Алън. — Но това едва ли ви говори нещо, тъй като Феникс е името на планетата, не на звездата. Има и съзвездие с това название, дори мога да ви го покажа — той вдигна пръст към един участък от екрана, — но планетата Феникс не се върти около звезда от това съзвездие. Ако не греша, тя е част от съзвездието Вълк, което трябва да е далеч по на север, ето там някъде. — Той премести пръст встрани.

— Доста добре познаваш съзвездията — отбеляза с възхищение Джеси.

— Благодаря. Когато бях млад, мечтаех да стана астроном, но заплащането им е трагично. Ето защо вместо това станах физик теоретик.

— Че има ли големи пари в субатомните частици? — попита Томас.

— Не особено — призна Алън. — Но въз основата на една моя теория бе създаден нов източник за съхраняване на енергия за океанските съдове. Оттам дойдоха много повече пари, отколкото можах да похарча, макар че, повярвайте ми, доста се постарах.

— Сигурно е хубаво да си богат — въздъхна Сюзан.

— Не беше никак зле — съгласи се Алън. — Разбира се, вече не съм богат. За да дойдеш тук, трябва да се откажеш от всичко. И не само от парите. Ето например, усилието да запаметя всички тези съзвездия. След една минута то ще се окаже напразно. Там, където отиваме, вече няма да има Орион, Малката мечка, нито Касиопея. Може да ви прозвучи тъпо, но съзвездията ще ми липсват повече от парите. Човек винаги може да спечели пари. Само дето няма да се върнем на Земята. Това е последният път, когато виждам тези стари приятели.

Сюзан застана до него и го прегърна. Хари погледна своя ПИА и каза:

— Започва се. — И подхвана обратно броене. Когато стигна до „едно“, всички погледнахме към екрана.

Не се случи нищо драматично. В един миг виждахме изпълнено със звезди небе. В следващия то бе изпълнено с други звезди. Можехме дори да не забележим кога е станало, ако бяхме премигнали. И въпреки това нямаше съмнение, че небето е променено. Макар никой освен Алън да не познаваше съзвездията.

Погледнах го. Стоеше неподвижно като стълб, уловил Сюзан за ръката.

— Завиваме — каза Томас. Пред погледите ни звездите се плъзгаха в посока, обратна на часовниковата стрелка: „Хенри Хъдсън“ променяше посоката. Внезапно пред нас изплува сияещият диск на планетата Феникс. И над нея (или отдолу, според нашата ориентация) имаше космическа станция с такива размери и заобиколена от такава трескава активност, че всички се ококорихме.

Най-сетне някой намери сили да заговори. За всеобща изненада бе Маги.

— Невероятно! — тихо рече тя.

Всички се извърнахме към нея. Тя ни изгледа обидено.

— Не съм глухоняма. Просто не обичам да говоря много. Но това си заслужава някакъв коментар.

— Без майтап — потвърди Томас и извърна очи към екрана. — В сравнение с нея Колониалната станция е като троха от филия.

— Колко кораба виждаш? — попита ме Джеси.

— Не зная. Десетина. Може и да са сто, не мога да кажа. Нямах представа дори, че има толкова много космически кораби.

— Ако някой от нас все още вярва, че Земята е център на човешката вселена — каза Хари, — време е да си промени мнението.

Пред смаяните ни погледи зад прозореца се разкриваше цял един нов свят.